О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 156
[населено място], 15.02.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1527 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 22.06.2010г. на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр.д. №12691/2009г., с което е потвърдено решение от 29.07.2009г. по гр.д. №19840/2008г. на Софийски районен съд, 43 състав за установяване по отношение на Е. И. В., че П. Д. Х. е собственик на УПИ ХІІІ-228 в кв.23 по плана на София, местн. “К. в.”, целия с площ 384 кв.м., въз основа на договор за покупко-продажба от 01.07.2003г.
Жалбоподателят Е. И. В., чрез пълномощника си адв. Г., счита, че са налице основанията по чл. 280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК. На първо място поддържа, че решението е недопустимо, понеже съдът се е произнесъл по непредявен иск по чл. 26 ЗЗД и срещу пасивно нелегитимиран ответник. На второ място намира решението за неправилно, тъй като съдът е обсъдил малка част от доказателствата и не е разгледал повечето от възраженията на касатора.
Ответникът по жалбата П. Д. Х. поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Предявен е положителен установителен иск за собственост на УПИ ХІІІ-228 от кв.23 по плана на София, местн. “К. в.”. Ищецът П. Х. се легитимира като собственик с договор за покупко-продажба от 01.07.2003г., сключен[населено място] Й.. Установено е, че праводателят на ищеца Й. С. Й. с договор от 25.02.1997г. е продал същия имот на Р. Б. Й., който от своя страна след три месеца /през май 1997г./ го е прехвърлил на ответника Е. И. В.. Ищецът е оспорил договора за продажба от 25.02.1997г. с твърдението, че не е подписан от прехвърлителя Й. С. Й., който не е имал воля да продава имота си. Навел е и евентуално твърдение за придобиване на имота по давност. Ответникът също е твърдял евентуално придобиване по давност. Приета е графологична експертиза, която установява, че подписът за продавач в нотариалния акт от 25.02.1997г. вероятно не е на Й. С.. Установена е разлика между подписите в оригиналния нотариален акт и в представеното по делото копие на същия, поради което вещото лице заключава, че представеното по делото копие не е копие на оригинала. При изследване на подписа в оригиналния нотариален акт със сравнителните образци експертизата сочи, че подписът в нотариалния акт наподобява подписа в нотариалния акт от 1975г., с който Й. С. е получил имота по дарение, но съществено се различава от всички останали подписи – сравнителни образци. Разпитан като свидетел продавачът Й. С., обяснява, че е продал имота си на ищеца и не познава лицето, посочено като купувач в нотариалния акт от 1997г. Събрани са свидетелски показания относно владението върху имота. Посоченият от ищеца свидетел заявява, че познава само ищеца като купувач, а свидетелят на ответника установява, че той се е грижил за имота чрез трето лице.
При тези данни въззивният съд е приел, че след като договорът за продажба от 25.02.1997г. не е подписан от прехвърлителя Й. С. Й., то е сключен при липса на съгласие и е нищожен. Поради това ответникът Е. В. не е могъл да придобие вещни права върху имота посредством сделката от 22.05.1997г. и не е собственик на имота. Досежно възражението на ответника за придобиване на имота по давност съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира, че такива не са налице.
Касаторът не е формулирал изрично правен въпрос – материалноправен или процесуалноправен, разрешен от съда и обусловил изхода на спора. А липсата на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Поставил е единствено въпросът за недопустимостта на решението поради произнасяне по непредявен иск по чл. 26 ЗЗД и без да са конституирани надлежните ответници по такъв иск. Не е посочена т.нар. задължителна практика на ВКС, включваща постановления на пленума на Върховния съд, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегия на ВКС или решения на състави на ВКС, постановени в производство по чл. 290 ГПК, които се включват в понятието „практика на ВКС” по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК. Представените четири съдебни решения /три от тях са на въззивни съдилища и няма данни дали са влезли в сила/ са неотносими към повдигнатия въпрос за допустимостта на решението. Те разглеждат различни хипотези на съединяване на искове и конституиране на надлежните страни по тях. Така, Решение № 167 от 18.03.2004г. по гр.д. № 394/2003г. на ІІ г.о. на ВКС сочи, че надлежни ответници по иск по чл. 22, ал.3 СК са съпругът, който е извършил разпоредителната сделка и лицето, с което той е договарял. Решение от 09.08.2004г. на СГС ІV-а отд. по гр.д. № 3502/2003г. разглежда визира хипотеза на неправилна квалификация на иск по чл. 50 ЗЗД като иск по чл. 45 ЗЗД, а Решение от 07.06.2004 по гр.д. № 4117/2002г. на СГС, ІV-б отд. разрешава спор за подобрения и между другото сочи, че съдът е длъжен да определи правната квалификация от наведените фактически твърдения. Следва да се отбележи, че в настоящия случай не е предявен иск за нищожност, а установителен иск за собственост. Ищецът, в рамките на защитата на своето право на собственост, е навел довод за нищожност на сделката, с която праводателят на ответника е придобил имота и оттам за липса на транслативно-вещен ефект на договора, с който ответника е закупил имота. Съдът се е произнесъл по предявения иск за собственост като в мотивите си е разгледал тези доводи на ищеца. Следователно решението е постановено по предявения иск.
Жалбоподателят по никакъв начин не е обосновал хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, а само е цитирал разпоредбата на закона. Всички останали съображения в жалбата касаят правилността на решението – обсъждането на събраните доказателства, направените от съда правни изводи и неуважаването на възражението за придобиване по давност. Тези оплаквания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК, в което съдът извършва селекция на касационните жалби въз основа на законоустановени критерии.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 22.06.2010г. на Софийски градски съд, ІІ-д въззивен състав, постановено по гр.д. №12691/2009г. по касационната жалба на Е. И. В. от[населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: