О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 470
София, 20.12.2013 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 6703 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 4125 от 04.06.2103г. по гр.д. № 9341/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-д състав, с което е отменено решение на Софийски районен съд по гр.д. № 11357/2008г. и вместо това е отхвърлен предявения от Ф. З. З., Д. Г. З., И. Г. З. и Ц. Д. З. против Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [фирма] иск за установяване собствеността върху имот с пл. № 419, кв.2 по плана на София, местн.”Летищен комплекс-София”, к.л.Б-1-7-Г, м.”Нова В.-Нова махала”, кв. В., с площ 580 кв.м., при съседи: имот пл. № 418 и УПИ ХІ-за писти, пътеки за рулиране и съоръжения за безопасност.
Жалбоподателите Ф. З. З., Д. Г. З., И. Г. З. и Ц. Д. З. чрез пълномощника адв. Д. намират решението за нищожно, недопустимо и неправилно. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК изтъкват, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпрос, решаван противоречиво от съдилищата, който е и от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Значимият правен въпрос е дали са доказани обективните и субективни признаци на владението, като в три точки са изведели конкретни основания, обуславящи за достъп до касационен контрол.
Ответниците по жалбата Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството и [фирма] вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Съдилищата са приели, че са сезирани с установителен иск за собственост. Ищците са наследници на И. Р. С., починала 1989г. и претендират, че са собственици по наследство на имота, за който държавата е съставила през 2002г. акт за публична държавна собственост. Според заявения петитум искат установяване на собствеността при посочени в исковата молба квоти и предаване владението върху имота. В уточнителна молба от 28.05.2008г. са посочили, че искът е за ревандикация. По този начин го е квалифицирал съдът при докладване на делото в първото съдебно заседание. В диспозитива се е произнесъл по установителен иск за собственост.
За доказване правото на собственост на ищците са събрани гласни доказателства. Свидетелите П. и М. описват имота най-общо, като сочат имена на различни съседи; според тях имотът е бил градина, владяна „от дядовци и прадядовци”, а след отчуждителните процедури е заграден с ограда. И двете свидетелки притежават имоти в съседство и водят дела с Летище София относно собствеността.
Представено е влязло в сила решение по гр.д. № 8954/2003г. на Софийски районен съд, 49 състав, с което е признато за установено по отношение на Столична община, че настоящите ищци – наследници на И. Р. С., са собственици по наследство и давност на неурегулирано място от 580 кв.м. в [населено място],[жк], местн.”Нова махала”, масив 252, кад.л. Б-1-7-Б и Б-1-7-Т по кад. план от 1957г. – при граници: юг – С. К., север – Д. В. М., изток и запад – канал и между имот № 176 на Т. С. М. и имот № 182 на С. Й. С.. Въз основа това решение е извършено попълване на кадастралната основа със заповед от 30.05.2006г. относно имот пл. № 419, кв.2 по плана на София, местн.”Летищен комплекс София”, к.л. Б.1-7.Г, м. „Нова махала”.
Видно, че със заповед на Главния архитект на София от 04.11.1999г. е одобрен застроителен и регулационен план за м. „Летищен комплекс София”, според който е предвиден парцел ХІ за писти, пътеки за рулиране и съоръжения за безопасност. Със заповед на Министъра на финансите от 2001г. е одобрено отчуждаването за важни държавни нужди на проект ”Реконструкция и разширение на Летище София” на имоти – частна собственост в[жк]и[жк]. С решение на Комисията за земеделски земи към МЗГ от 22.01.2002г. е променено предназначението на земеделска земя за изграждане на обект ”Реконструкция и разширение на Летище София”. С акт за публична държавна собственост № 03299 от 27.11.2002г. е актуван УПИ ХІ, кв.2 по плана на „Летищен комплекс-София”, отреден за писти, пътеки за рулиране и съоръжения с площ 2 802 615кв.м. Според приетата експертиза голямата част от имота /с площ 555кв.м./, така както е попълнен в кадастралната основа по силата на съдебното решение, попада именно в УПИ ХІ, а останалите 25 кв.м. попадат в „ограничителна 400м. зона за безопасност на полетите”. Не се спори, че имотът се държи от ответника [фирма].
За да отхвърли иска съдът е приел, че свидетелите не установяват периода на владение; описват имота по начин различаващ се един от друг и от този по исковата молба; освен това според данните имотът е имал земеделски характер, но не е бил заявяван за възстановяване. Поради това е намерил за недоказано придобиването на собствеността от наследодателката по давност. Отбелязал е, че за давността върху подлежащи на реституция имоти е приложима нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ и давността изтекла до 22.11.1997г. не се зачита.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът намира следното:
На първо място касаторите поддържат довод за недопустимост на решението поради произнасяне по непредявен иск, доколкото искът е ревандикационен /осъдителен/, а не установителен. Действително, според исковата молба и уточнението й предявеният иск е ревандикационен – петитумът е: „да ни признаете собствеността…. и осъдите ответниците да ни предадат владението”. Първата инстанция се е произнесла по установителен иск и в производство по чл. 247 ГПК е отказала да поправи очевидна фактическа грешка като се произнесе с диспозитив по осъдителен иск. Решението не е било обжалвано от ищците, не е инициирано и производство по чл. 250 ГПК за допълване на съдебния акт. С оглед на това въззивният съд е дължал произнасяне в рамките на това, по което се е произнесъл първоинстанционния съд. Затова не се налага допускане на касационно обжалване с цел проверка допустимостта на решението, каквато възможност дава Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1.
Второто поддържано от касаторите основание е противоречие с Тълкувателно решение № 10/2012г. на ОСГК на ВКС по въпроса дали се зачита изтеклата до 22.11.1997г. придобивна давност. Решението е постановено по въпроса: Допустимо ли е придобиването на имот, собствеността върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, с изтичане на петгодишния давностен срок по чл.79, ал.2 ЗС от влизане в сила на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, или необходимият за това давностен срок е винаги десетгодишен, съгласно чл.79, ал.1 ЗС. Този въпрос /дали давностният срок е пет или десет годишен/ не е обсъждан в обжалвания акт и не е обусловил решаващите изводи на съда. Съдът е посочил разпоредбата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ като допълнителен аргумент, след като е направил основния си извод, че не е доказано придобиването на имота по давност, било от наследодателката приживе, било от ищците.
На последно място, според касаторите, от значение са точното прилагане на закона и развитие на правото са въпросите: а/ приложим ли е чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ спрямо правоимащите да искат реституция; б/ възможно ли е прекъсване на давността съгласно чл.5, ал.2 ЗВСОНИ когато владеещият и правоимащият да искат реституция съвпадат, т.е. прекъсва ли се владението на реституирания собственик от въвеждането на разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Тези въпроси не са решаващи за изхода на спора. Както бе изтъкнато аргументацията на решението с чл.5, ал.2 ЗВСОНИ има спомагателен характер и е в известна степен непрецизна. По приложението на нормата има създадена трайна практика на Върховния касационен съд. Разпоредбата е израз на принципа, че не тече давност срещу този, който не може да се защити чрез иск и касае имоти, подлежащи на възстановяване по ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ, т.е. приложима е в отношенията между бившия собственик, чието право на собственост се възстановява и лицето, което владее имота. В този смисъл са: Решение № 112 от 05.03.2010г. по гр.д. № 981/2009г. на ІІ г.о., Решение № 373 от 21.05.2010г. по гр.д. № 396/2009г. на І г.о., Решение № 547 от 12.01.2011г. по гр.д. № 660/2010г. на ІІг.о. и др. Настоящата хипотеза е твърде различна – ищците твърдят, че владеят имота от дълги години /преди реституцията/ и той е бил отнет от държавата през 2002г. не по надлежния ред. Поради това нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ не намира приложение в отношенията между страните.
В обобщение на изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване поради липса на законовите предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК.
В полза на ответниците следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК в размер на 225 лв. за всеки от тях.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 4125 от 04.06.2103г. по гр.д. № 9341/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-д състав по касационната жалба на Ф. З. З., Д. Г. З., И. Г. З. и Ц. Д. З., всички от [населено място].
ОСЪЖДА Фиданка З. З., Д. Г. З., И. Г. З. и Ц. Д. З., всички от [населено място], [улица] да заплатят на „Летище София” ЕАД ЕИК[ЕИК] и на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството – [населено място], [улица] сумата 225/двеста двадесет и пет/лв. разноски по делото на всеки от тях.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: