О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1097
гр.София, 30.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 968/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
В. Н. Б. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ А-1153 от 27.07.2011 год. срещу въззивното решение от 23.06.2011 год. по в.гр.дело № 164/2011 год. на Монтанския окръжен съд, с което е потвърдено решението от 11.03.2011 год. по гр.дело № 485/2010 год. на Берковския районен съд в частта, с която е отхвърлена възлагателната й претенция по чл.349, ал.2 ГПК и е постановено изнасяне на публична продан на самостоятелен обект, представляващ първи етаж с идентификатор * от двуетажната жилищна сграда с идентификатор *, намираща се в поземлен имот с идентификатор * по плана на [населено място], бивш парцел * в кв.* и е постановено разпределение на получената при проданта цена поравно между съделителите И. Б. Б., В. Н. Б. и Б. Б. Б..
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие на въззивното решение с т.7 на тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. по гр.дело № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС; б/противоречие с решение № 148 от 07.04.2010 год. по гр.дело № 437/2009 год. на ВКС, І г.о. и в/ необходимост от тълкуване на изискването „да е живял в него” по смисъла на чл.349, ал.2 ГПК с оглед отстраняване на погрешно или противоречиво правоприлагане по подобни въпроси.
Ответникът по касация И. Б. Б. от [населено място] е на становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че претенцията на жалбоподателката по чл.349, ал.2 ГПК за възлагане на жилището, предмет на делбата, е неоснователна, защото по отношение на нея липсва втората предпоставка – да е живяла в имота към момента на откриване на наследството, останало от съпруга й Б. И. Б.. Посочено е, че липсват категорични доказателства, като например данни за адресна регистрация или свидетелски показания. Прието е, че жалбоподателката е била на работа в [населено място], а в почивните дни е посещавала имота, което според въззивния съд все още не означавало трайно установяване в жилището. Съдът е приел по-нататък, че под живеене в жилището следва да се разбира такова устройване на ежедневния живот на съделителката, че това да е обичайното й местопребиваване, където битово се е установила. Според въззивния съд, жалбоподателката не е установила имота във В. като свое домакинство, а показанията на свидетеля Б. В. съдържали данни, че жилището било по-скоро вила за семейството на В. и Б. Б. – там прекарвали летните месеци и почивните дни в края на седмицата.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
В. съд е приел, че по отношение на жалбоподателката-съделител с възлагателна претенция по чл.349, ал.2 ГПК, е налице първото/отрицателното/ условие – да не притежава друго жилище, но липсва втората от кумулативно предвидените предпоставки – да е живяла в жилището на наследодателя при откриване на наследството. Тази фактическа констатация съдът е направил въз основа на преценка на събраните доказателства, в т.ч. и показанията на свидетеля Б. В. /с.з. на 18.01.2011 год./, посочен от жалбоподателката за установяване на обстоятелства, отнасящи се до претенцията й по чл.12, ал.2 З.., и конкретно – участието й с личен труд /физически и интелектуален/ и с финансови средства в извършените подобрения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката се позовава на т.7 от тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. по гр.дело № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, където е посочено, че при липсата на законова дефиниция на изискването „да е живял в него”(т.е. процесното жилище), практиката предполага трайно фактическо състояние, продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използването му по предназначение. Подчертано е, че доказването на правнорелевантния факт, че претендиращият възлагане съделител е живял в имота, следва да бъде пряко и пълно, като изводът на съда не може да почива на предположение въз основа на регистрацията на постоянен адрес по чл.26, ал.1, т.5 във връзка с чл.27 от Закона за българските документи за самоличност. В изложението не се сочи в какво се състои противоречието на обжалваното решение с т.7 от тълкувателното решение, а се твърди, че данните по делото сочели, че жалбоподателката е живяла след 2002 год. продължително в процесното жилище, с цел използването му по предназначение, като през почивните дни и летните месеци след 2002 год. и конкретно през цялото лято на 2009 год., до влизане на наследодателя в болница, живяла с него в жилището, участвайки в ремонтирането му, за да бъде използвано по предназначение. Следователно, изложението съдържа твърдение за неправилност на решението, свързана с преценката на доказателствата, което би съставлявало оплакване за необоснованост на обжалвания съдебен акт по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Такова оплакване би могло да бъде проверявано по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Конкретно, в т.1 от изложението не се сочи с какво въззивното решение противоречи на т.7 от тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. по гр.дело № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, поради което липсва твърдяното с нея основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Решение № 148 от 07.04.2010 год. по гр.дело № 437/2009 год. на ВКС, І г.о. не е пряко относимо към настоящия казус, доколкото по отношение на претендиращия възлагане на неподеляемия имот съделител е било безспорно, че е живял в него при откриване на наследството. Цитираното решение третира неправилно приложение на закона относно хипотезата на комбинирана(смесена) съсобственост, за която се отнасят разясненията в т.8 от тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 год. по гр.дело № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, но не и тези по т.7 от тълкувателния акт. Посочено е, че имотът е имал характер на съпружеска имуществена общност, а след смъртта на единия съпруг, наследниците извършили помежду си разпоредителни сделки, в резултат на които имотът бил съсредоточен и подлежащ на делба между само двама от тях. Съставът на ВКС, І г.о. е посочил, че имотът е запазил наследствения си характер и за двамата съделители, в съсобствеността не участват чужди на наследството трети лица и в духа на закона е имотът да остане в патримониума на един от тези наследници чрез възлагане по реда на чл.288, ал.3 ГПК/отм./. С решението обаче не е прието, че за да остане делбения имот в имуществото на един от наследниците, е възможно възлагането му и без наличие на някоя от материалноправните предпоставки, предвидени в чл.288, ал.3 ГПК/отм./. Ето защо, не е налице противоречиво разрешаван материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, който да обоснове необходимост от допускане на касационно обжалване.
За да бъде допуснато касационно обжалване в отсъствието на основания по чл.280, ал.1, т.т.1 или 2 ГПК, би следвало да е налице някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съдържанието на понятието „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС. Двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ, като във всички случаи допускането на касационно обжалване на това основание трябва да допринася за разглеждане и решаване на делото според точния смисъл на законите /чл.5 ГПК/. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК обаче отстраняването на нарушения, за които се твърди, че са допуснати при постановяване на обжалваното въззивно решение засяга само производството по конкретната касационна жалба при разглеждането й по същество за разлика от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което би било налице във всички случаи, когато разглеждането на жалбата по реда на чл.290 ГПК ще има приносен характер.
В случая, формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не може да обоснове приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като с него се изхожда от собствената преценка на фактите и обстоятелствата, която прави жалбоподателката, а това съставлява по своята същност оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3, предл.трето ГПК. Не се касае за приложение на материалния закон при една безспорна фактическа обстановка, за да се даде тълкуване по реда на чл.290 ГПК, а се иска разглеждане на жалбата само въз основа на оплаквания за необоснованост на въззивното решение, без да е налице някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Липсват правни съображения за необходимост от промяна на съдебната практика по въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд или за нейното осъвременяване, съотв. за наличието на непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, които да налагат тълкуване на конкретни разпоредби по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 23.06.2011 год. по в.гр.дело № 164/2011 год. на Монтанския окръжен съд по жалба вх.№ А-1153 от 27.07.2011 год. на В. Н. Б. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/