О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 496
[населено място], 15.12.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева ч. гр. д.№ 429 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 във вр. с чл.577 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 201 от 14.09.2010г. на С. окръжен съд постановено по ч.гр.д.№ 359/2010г., с което е потвърдено определение № 98 от 12.07.2010г. на съдията по вписванията при Районен съд – Стара Загора за отказ за вписване на договор № 9 от 12.07.2010г. за учредяване право на прокарване на общи мрежи и съоръжения в техническата инфраструктура и отклоненията им през чужди имоти, с нотариално удостоверяване на подписите, извършено от нотариус Б. Г. с рег. № 394 на нотариалната камара и заведено в общия регистър на нотариуса на 12.07.2010г. под рег. № 5043.
В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно, тъй като съдът не е взел предвид мотивите, поради които е поискано вписване на договора. Вярно е, че дружеството към момента е собственик и на двата парцела: обслужващия № 000342 и ползващия № 090050 в землището на[населено място]. Независимо от това, касае се до различни имоти и с договора се цели узаконяване на правните отношения с недвижимите имоти, без значение кой е собственика им. Поради това се иска отмяна на определението.
В представено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на хипотезите на чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Счита, че съдът е разрешил въпроса относно предпоставките за вписване на договор с предмет учредяване на право на прокарване на общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура, както и за правомощията на съдията по вписванията при вписване на такъв акт и по-конкретно може ли той да проверява съдържанието на сделката. В тази насока сочи определения на Върховния касационен съд, на които обжалваното противоречи, а също счита, че липсата на утвърдена съдебна практика по въпросите и увеличаването броя на подобни сделки обосновава значението им за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК от легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
При преценка на допустимостта на касационното обжалване с оглед предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, приема следното:
На 12.07.2010г. е подписан договор № 9, сключен между [фирма][населено място], като учредител и същото дружество, като приемател, за учредяване право на прокарване на общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и отклоненията им през чужди имоти. По силата на договора учредителят, като собственик на поземлен имот № 000342 в землището на[населено място], местн. “А. б.” с площ 0,634 дка, учредява възмездно и безсрочно на приемателя право да прокара съоръжения от техническата инфраструктура, подробно описани в договора, през имота на учредителя до собствения на приемателя имот № 090050 в землището на[населено място], м. “А. б.” с площ 0,706 дка. Договорът е сключен с нотариална заверка на подписите на двамата управители на дружеството. С определение № 98 от 12.07.2010г. съдията по вписванията при Районен съд Стара Загора е отказал да извърши вписване на договора като е счел, че представения акт не подлежи на вписване. Мотивирал се е с обстоятелството, че по определение на чл. 193 ЗУТ сервитутът се учредява върху чужд имот, а в случая и двата имота – господстващ и служещ принадлежат на един собственик. С оглед на това е счел, че договорът има за предмет фактически действия, които всеки титуляр на правото на собственост може да извършва.
С. окръжен съд с обжалваното определение е потвърдил отказа, като е възприел съображенията, че договорът не е такъв по чл. 193 ЗУТ, тъй като сервитутното право не се учредява върху чужд имот, каквото е изискването на закона.
Жалбоподателите поддържат, че с определението съдът се е произнесъл по съществени въпроси, а именно: 1.предпоставките за вписване на договор за учредяване право на прокарване на общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура и 2. пределите на правомощията на съдията по вписванията при вписване на такъв акт.
По втория въпрос се твърди противоречие с практиката като се представя определение № 219 от 14.05.2009г. по ч. гр.д. № 166/2009г. на ВКС, ІІг.о., в което се приема, че съдията по вписванията извършва проверка дали е представен подлежащ на вписване акт по смисъла на чл. 4 ПВп, но не и дали посоченото в акта лице е притежател на съответното вещно право. Във визирания в определението случай става въпрос за вписване на нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка. На първо място, поради твърде различната хипотеза, това определение е пряко неотносимо към настоящия случай. На второ място, при възприемане на изложените в определението съображения е видно, че в обжалвания отказ съдията по вписванията в рамките на правомощията си е извършил преценка дали представения му договор подлежи на вписване съгласно чл.4 ПВп /дали представлява договор по чл. 193 ЗУТ/, без да е навлязъл в проверка дали посоченото в договора дружество е собственик на посочените имоти, което наистина би било недопустимо. Ето защо не е налице противоречие с това определение.
При постановяване на акта си съдът се е позовал на определение № 77 от 19.02.2010г. по ч. гр.д. № 587/2009г. на ВКС, І г.о. и определение № 53 от 05.02.2009г. по ч. гр.д. № 589/2009г. на ВКС, І г.о., които също касаят вписване на договор по чл. 193 ЗУТ, но между собственик на имот и В. оператор. И в двата случая съдът е намерил това за недопустимо, тъй като страните не са собственици на два съседни имота, както изисква закона. В тези определения, както и в представеното от жалбоподателя определение № 568 от 30.12.2009г. по ч.гр.д. № 429/2009г. на ВКС, ІІг.о. са разгледани предпоставките за учредяването на поземлен сервитут по чл. 193 ЗУТ и е прието, че сключването на такъв договор предполага необходимост от прокарване на съоръжения през чужд имот и изисква наличие на два имота – единия служещ, през който преминава съответното съоръжение и другия – господстващ, който ще се ползва от учреденото сервитутно право. С оглед на тази установена практика, в обжалваното определение С. окръжен съд също е приел, че по определение сервитутното право се учредява върху чужд имот, т.е. необходимо е двата имота да принадлежат на различни собственици, какъвто настоящия случай не е.
Жалбоподателят е обосновал хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдението, че подобни договори се сключват често и няма съдебна практика по първия визиран въпрос, а именно за предпоставките за вписване на договор за учредяване право на прокарване на общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура. Соченото основание не е налице, тъй като от една страна съдебна практика има, видно от посочената по-горе. Освен това, разпоредбата на чл. 193 ЗУТ е ясна и не се нуждае от тълкуване. Според нея правото да се прокарват отклонения от общи мрежи и съоръжения на техническата инфраструктура в чужди имоти се учредява с договор между собствениците на поземлените имоти с нотариална заверка на подписите. Следователно сервитутът представлява ограничено вещно право, изразяващо се в тежест, наложена върху един недвижим имот, наречен служещ, в полза на друг недвижим имот, наречен господстващ, които принадлежат на различни собственици.
При горните данни настоящият състав намира, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Воден от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 201 от 14.09.2010г. на С. окръжен съд постановено по ч.гр.д.№ 359/2010г., по жалбата на [фирма],[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: