1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 161
[населено място], 14.04.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети март през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1659 по описа за 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 114 от 27.12.2013г. постановено от Търговищки окръжен съд по гр.д. №244/2013г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Търговищки районен съд по гр.д. № 419/2013г., с което е признато за установено по отношение на Д. И. П. и М. Ц. П., че [фирма], ЕИК[ЕИК], е собственик въз основа на покупко-продажба на недвижим имот, представляващ стопански двор с площ 7,360 дка, съставляващ ПИ № 273038 по ПЗ на [населено място], общ.Т., ведно с построения в него склад за химически торове и препарати с площ 260 кв.м. и са осъдени Д. И. П. и М. Ц. П. да предадат на [фирма] владението върху имота на основание чл. 108 ЗС.
Касационната жалба е подадена от Д. И. П. чрез адв.Д.. Като основание за допускане на касационно обжалване се поддържа разрешаване в противоречие с практиката на ВКС на въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона.
Н. другар на жалбоподателя М. П. намира жалбата за основателна.
Ответникът по жалбата [фирма] е представил писмен отговор, в които мотивира липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по ревандикационен иск, предявен от [фирма] против Д. П. и съпругата му М. П.. В исковата молба не е посочена цена на иска, но е представено удостоверение за данъчна оценка на имота 19 777,30лв. и съдът е определил дължимата държавна такса по исковата молба в размер на 198 лв., която е внесена. Дружеството – ищец се легитимира като собственик на имота с договор за покупко-продажба от 18.09.2012г., сключен във формата на нотариален акт, с продавач [фирма], представлявано от управителя Б. Д. А. Ю. чрез пълномощника му Ю. И.. Ответниците признават, че владеят имота. Основават се на предварителен договор за покупка на имота, сключен с А. Ю.. За доказване съществуването на предварителния договор за представили разписка от 07.06.2012г., според която А. Ю. е получил от Д. П. 1000лв. за закупуване на имот – обор с прилежаща земя в [населено място], като в петнадесетдневен срок е уговорено прехвърляне на имота и доплащане на цената в размер на 10 000лв. Установено е, че ответникът Д. П. е предявил иск по чл. 19, ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен /за удостоверяване на този факт е представено определение на районния съд по чл. 140 ГПК, от което не е видно кои са страните по спора/. Претендирано е от ответната страна спиране на настоящето производство до приключване на този спор, което е отказано от първоинстанционния съд.
За да отхвърли иска Търговищки районен съд е приел, че дружеството – ищец е собственик на имота по силата на договора за покупко-продажба и че ответниците го владеят без основание. Намерил е за неоснователни наведените от тях възражения за нищожност на нотариалния акт и за наличие на измама поради предвид факта, че за имота е сключен предварителен договор и нотариусът е бил предупреден да не извършва продажбата. Изтъкнал е, че по принцип предварителният договор поражда само облигационни отношения и няма вещен ефект, а и в случая е под въпрос доколко разписката представлява предварителен договор. Отделно от това, договарянето е извършено с физическото лице А. Ю., а не с дружеството – собственик, чийто представител към този момент е бил И. Ю..
В. съд, в обжалваното решение, е препратил към мотивите на първата инстанция като същевременно е обсъдил наведените пред него доводи за нередовност на исковата молба поради непосочване цената на иска и за наличие на преюдициален спор, обуславящ спиране на производството. По първия въпрос е счел, че исковата молба е редовна – цената на иска изрично не е посочена, но тя е равна на данъчната оценка на имота, за което е представено удостоверение; размерът на държавната такса е определен от съда и е внесен от ищеца; въпросът за цената на иска не е повдиган в срока по чл. 70, ал.1 ГПК. Изложил е и съображения относно висящия спор по чл. 19, ал.3 ЗЗД, като е изтъкнал, че от приложеното определение по чл. 140 ГПК не е видно срещу кого се води делото и няма данни исковата молба да е вписана преди сключване на сделката, от която ищецът черпи правата си.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК Върховният касационен съд намира следното:
На първо място касаторът сочи, че решението е постановено при наличие на висящи производства, които са преюдициални – делото по чл. 19, ал.3 ЗЗД срещу [фирма] и прокурорска преписка за измама против управителя на това дружество. Изтъква, че съдът е игнорирал събраните свидетелски показания с аргумент за недопустимост по чл. 164, ал.1, т.6 ГПК. Това според него противоречи на Решение № 465 от 27.05.2010г. по гр.д. № 1199/2009г. на Іг.о., според което свидетелски показания се допускат във всички случаи, освен ако се касае за установяване на правни сделки, за които законът изисква писмен акт. К. счита, че недопустими са само показанията на страните по писмения документ, на не и тези на трети лица, каквито се явяват свидетелите; че когато страните спорят за отделни уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване каква е била действителната обща воля. В този смисъл са съдебни решения на ВКС, на които се позовава: Решение № 51 от 21.07.2010г. по т.д. № 528/2009г. на І т.о., Решение 2 от 22.02.2011г. по т.д. № 264/2010г. на І т.о., Решение № 484 от 11.06.2010г. по гр.д. № 375/2010г. на ІVг.о. и Решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2009г. на ІV г.о. Цитираните решения не са представени, а и разрешенията в тях, както са интерпретирани от касатора, са неотносими към решаващите изводи на съда. Твърденията на касатора за игнориране на свидетелските показания поради недопустимост не съответстват на данните по делото. Съдът е допуснал и разпитал доведените от ответниците свидетели. Вярно, че при преценката на правото на собственост на ищеца и на насрещните възражения на ответниците съдът е изхождал от събраните писмени доказателства, но това е обусловено от предмета на доказване – правото на собственост, придобито чрез правна сделка, се доказва с нотариален акт – чл. 18 ЗЗД, а за предварителния договор за покупко-продажба на недвижим имот законът също изисква писмена форма – чл.19, ал.1 ЗЗД. Поради изложеното липсва основание за достъп до касационен контрол по повдигнатите проблеми в първата част на изложението, които освен горното, не са ясно формулирани като правни въпроси както изисква чл. 280, ал.1 ГПК.
На второ място касаторът изтъква, че решението е постановено по нередовна искова молба, в която не е посочена цената на иска. Позовава се на тълкувателно решение № 3/2009г. на ОСГК на ВКС. Поставеният въпрос е свързан със същите доводи, поддържани пред първоинстанционния и пред въззивния съд. Видно, че ответникът, сега касатор, в първоинстанционното производство не е представил отговор на исковата молба, а единствено е възразил, че исковата молба не отговаря на чл. 127 и 128 ГПК, без да сочи кои конкретни изисквания не са спазени. Соченият тълкувателен акт дава разрешение на въпроса относно вписването на исковата молба като условие за редовността й и е неотносим към спорния за настоящето производство въпрос за цената на иска и държавната такса.В случая, както бе посочено по-горе, цената на иска е установена чрез приложената данъчна оценка и дължимата държавна такса е събрана в пълен размер. К. погрешно счита, че таксата е следвало да бъде 791,08 лв., тъй като не отчита правилото на чл.71,ал.2 ГПК, че държавната такса се определя върху ? от цената на иска.
На трето място касаторът поставя въпроса, че съдът е признал право на собственост само въз основа на нотариален акт, без да вземе предвид, че който действа недобросъвестно не може да стане собственик. Според него нотариалният акт не се ползва със сила на присъдено нещо и затова той, като трето лице за сделката по нотариалния акт, не може да бъде лишаван от правото да докаже, че титулярът не е собственик. Позовава се съдебна практика, посочена като: 2340-85-І, Б 1986 ІІІ 21, 412-86-І сб.79, която не е представена и е невъзможно да бъде идентифицирана и издирена от съда. Отделно, съдът нито е приел, че нотариалният акт се ползва със сила на присъдено нещо, нито е лишил касатора от възможност да доказва правата си, а е извършил преценка на всички събраните доказателства и е счел, че възраженията му, основани на предварителен договор, са несъстоятелни.
В обобщение, следва да се откаже допускане на касационно обжалване поради липса на законовите предпоставки за това.
В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски в размер на 250лв. съгласно приложения списък по чл. 80 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114 от 27.12.2013г. постановено от Търговищки окръжен съд по гр.д. №244/2013г. по касационната жалба на Д. И. П. от [населено място], [община].
ОСЪЖДА Д. И. П. от [населено място], [община] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 250 /двеста и петдесет/ лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: