О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№48
гр.София, 24.01.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 627/2012 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.229, ал.1, т.4, чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 14514 от 15.10.2012 год. на К. Д. Ч. от [населено място], срещу определение № 2351 от 21.09.2012 год. по ч.гр.дело № 1700/2012 год. на Бургаския окръжен съд, трети състав, с което е потвърдено определение № 6065 от 19.07.2012 год. на Бургаския районен съд за спиране на производството по гр.дело № 11422/2011 год. на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК – до приключване с влязло в сила решение на адм.дело № 699/2012 год. на Административния съд-Б..
Поддържат се оплаквания, че не е налице основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на исковото производство, тъй като страните по делото не са идентични със страните по административноправния спор.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 291 от 07.04.2009 год. по гр.дело № 835/2008 год. на ІV г.о., определение № 102 от 08.03.2010 год. по ч.гр.дело № 80/2010 год., ІІ г.о. и определение № 524 от 08.09.2009 год. по ч.гр.дело № 438/2009 год., І г.о. и б/ може ли да се спре гражданско производство, ако страните по административно-правния спор не са идентични със страните по гражданския спор – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Производството по спряното гр.дело № 11422/2011 год. на Бургаския районен съд, 16-ти гр.състав е било образувано по искова молба на К. Д. Ч. срещу Министерството на отбраната за осъждане на ответника да му заплати стойността на неизплатено трудово възнаграждение за фактическо отработено служебно време над месечната продължителност на служебното време вследствие полагащи се и неизползвани почивки след изпълнявани дежурства по график за времето от 01.04.2001 год. до 01.11.2011 год. във военно формирование (поделение 22730)-П.. В обстоятелствената част на исковата молба от 13.12.2011 год. е посочено, че вследствие „Организационно-щатни промени” със заповед на министъра на отбраната № ОХ-07/09.05.2011 год. и пълна ликвидация на военни формирования в състава на Българската армия, в т.ч. и на поделение 22730-П., ищецът бил преназначен на същата длъжност във военно формирование 26720-Ч., считано от 01.11.2011 год.
За да спре производството по делото съгласно чл.229, ал.1, т.4 ГПК, районният съд е приел, че висящият административно-правен спор по законосъобразността на заповед № 94/27.01.2012 год. на командира на военно формирование 26720, с която е бил утвърден график за ползване на неусвоени компенсации за минали години, предмет на адм.дело № 699/2012 год. на Административния съд-Б., е преюдициален по отношение на гражданскоправния спор, предмет на исковото производство. Посочено е, че ако заповедта бъде потвърдена, ищецът ще следва да ползва почивни дни като компенсация за положените дежурства и няма да има право на парично възнаграждение, а в случай, че бъде отменена-дежурствата не следва да бъдат компенсирани с почивки.
В. съд е потвърдил определението, като се е позовал на чл.302 ГПК, както и на чл.177, ал.3 АПК. Според първата разпоредба, влязлото в сила решение на административния съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен, а според втората разпоредба, решението, с което е отхвърлено оспорването за отмяна на административен акт е пречка за оспорването му като нищожен, както и за оспорването му на други основания.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:
С частната касационна жалба и с изложението към нея не е извършено позоваване на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, на която да противоречи разрешението на процесуалноправния въпрос по приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, дадено с обжалваното определение. От представените с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдебни актове само определение № 102 от 08.03.2010 год. по ч.гр.дело № 80/2010 год. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК е от категорията съдебни актове, задължителни за съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същото обаче не е пряко относимо към процесния казус, тъй като с него е разрешен процесуалноправен въпрос по приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, но засягащ съотношението между две искови граждански производства – едното с правно основание чл.38а ЗЖСК за предаване владението на жилище, а другото-спор за валидност на сделки, с които Ж. е придобила собствеността върху имота, в който е изградена сградата. Посочено е, че поради липса на субективен идентитет между страните по двете граждански дела, не е налице и връзка на преюдициалност, като основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Аналогичен процесуалноправен спор е бил разрешен и с определение № 524 от 08.09.2009 год. по ч.гр.дело № 438/2009 год. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл.274, ал.2 ГПК, който съдебен акт също не може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК не се установява и с решение № 291 от 07.04.2009 год. по гр.дело № 835/2008 год. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.218а, ал.1, б.”а” ГПК/отм./ във връзка с § 2, ал.3 ГПК. С него е прието, че влязлото в сила решение на административния съд, с което се е произнесъл по валидността на индивидуален административен акт е задължително за гражданския съд, който разглежда иск за установяване на неистинността на документа по чл.97, ал.3 ГПК/отм./, когато срещупоставените страни по делото са идентични.
Решението на ВКС, ІV г.о. не е относимо към процесния казус, не само защото не разрешава процесуалноправен спор по приложението на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, но и по още едно съображение, от значение за наличието на субективен идентитет между страните по исково гражданско дело и тези в контролно-отменителния административен процес. В случая, няма спор, че ищецът/сега частен жалбоподател/ се намира в служебно правоотношение с ответното Министерство на отбраната въз основа на сключен с ръководителя на това държавно ведомство договор за кадрова военна служба и че със заповеди на министъра на отбраната е бил назначен на съответна длъжност в поделение 22730-П., а след ликвидацията на това военно формирование през 2011 год. е бил преназначен на същата длъжност във военно формирование 26720-Ч..
Заповед № 94 от 27.01.2012 год./л.249 от гр.дело № 11422/2011 год. на Б., 16-ти състав/ е издадена от командира на военно формирование 26720-гр.Ч., и касае ползването на неусвоени компенсации от минали години на военнослужещите. По жалба срещу същата заповед /сред жалбоподателите фигурира и К. Д. Ч./ е било образувано административно дело № 699/2012 год. на Административния съд-Б.. Писмо изх.№ 1418 от 13.07.2012 год. на Административния съд-Б./стр.255 от гр.дело № 11422/2011 год. на Б., 16-ти състав/ не съдържа информация кой/кои/орган е конституиран като ответник по жалбата по адм.дело № 699/2012 год. на Бургаския административен съд, съобразно чл.153 и чл.154 АПК. Дори като ответник по жалбата да фигурира само командирът на военно формирование 26720-гр.Ч., издал обжалваната пред административния съд заповед, обстоятелството, че същото поделение е структура, намираща се на пряко подчинение на министъра на отбраната, е достатъчно за да се приеме, че в настоящия случай се касае за хипотеза, различна от тази, предмет на решение № 291 от 07.04.2009 год. по гр.дело № 835/2008 год. на ВК, ІV г.о.
Въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не обосновават наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и необходимост от разглеждане на частната касационна жалба по същество. Един въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, ако се отнася до необходимост от изменение на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляване на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие /срвн., т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. на О. на ВКС/. Отговори на въпросите, поставени в изложението са дадени от практиката на съдилищата, в т.ч. и тази на ВКС и не се нуждаят от допълнително изясняване, след като не се твърди наличието на конкретни непълноти, неясноти или противоречивост в правната уредба.
В обобщение, липсва основание по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2351 от 21.09.2012 год. по ч.гр.дело № 1700/2012 год. на Бургаския окръжен съд, трети състав по частна касационна жалба вх.№ 14514 от 15.10.2012 год. на К. Д. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/