О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№128
гр.София, 26.03.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 137/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. М. И. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ 31628 от 14.11.2013 год. срещу въззивното решение № 1629 от 11.10.2013 год. по в.гр.дело № 1421/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, с което: а/е обезсилено решение № 951 от 13.03.2013 год. по гр.дело № 2233/2011 год. на Пловдивския районен съд, 4-ти гр.състав в частта, с която е бил уважен иска по чл.29, ал.3 СК, като е бил определен по-голям дял – в размер на 4/5 ид.ч. за жалбоподателката от имуществото, придобито по време на брака й с Г. Б. С.; прекратено е производството по този иск и делото е изпратено по компетентност на Пловдивския окръжен съд и б/ е отменено първоинстанционното решение в частта, с която Г. Б. С. е бил осъден да заплати на И. М. И. сумата 5 664,31 лева, представляваща нейния стойностен дял от 4/5 ид.ч. от общата стойност на вещите, закупени от [фирма] и е отхвърлен предявения иск по чл.30, ал.1 СК.
Поддържат се оплаквания за съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/по иска по чл.29, ал.3 СК-противоречие с определение № 303 от 13.07.2009 год. по ч.гр.дело № 197/2009 год. на ВКС, ІІ г.о., решение № 71 от 21.02.2011 год. по в.гр.дело № 1154/2010 год. на Плевенския окръжен съд и решение № 489 от 12.10.2009 год. по в.гр.дело № 476/2009 год. на Пернишкия окръжен съд по въпроса дали искът по чл.28, ал.3 СК от 1985 год./отм./, понастоящем по чл.29, ал.3 СК е оценяем или не и б/ по иска по чл.30, ал.1 СК-наличие на противоречива съдебна практика относно предпоставките за уважаване на такъв иск – от една страна т.2 от тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 год. на ОСГК на ВКС и от друга – решение № 249 от 16.07.2010 год. по гр.дело № 268/2009 год. на ВКС, ІІ г.о.; както и недопустимост на въззивното решение, предвид порок в доклада на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК относно предмета на спора.
Ответникът по касация Г. Б. С. от [населено място] е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че искът по чл.29, ал.3 СК е оценяем и цената му се определя по правилото на чл.69, ал.1, т.4 във връзка с т.2 ГПК, съобразно претендираната в повече от полагаемата се ? идеална част от общото имущество. Съдът се е позовал на определение № 1140 от 17.12.2010 год. по гр.дело № 472/2010 год. на ВКС, І г.о. и определение № 608 от 29.11.2012 год. по гр.дело № 867/2012 год. на ВКС, ІІ г.о. Прието е, че в случая установената стойност на част от общото имущество възлиза на 230 587,40 лева, като съобразно претендирания по-голям дял от ? идеална част – дял от 4/5 идеални части или 3/10 идеални части, стойността е 69 176,22 лева и независимо от липсата на доказателства за стойността на останалите имоти, цената на иска по чл.29, ал.3 СК е над 25 000 лева, при което и съгласно чл.104, т.4 ГПК, родово компетентен да го разгледа е окръжният съд. Предвид на това, решението на първата инстанция по този иск е обезсилено, а производството по него прекратено.
Искът по чл.30, ал.1 СК е отхвърлен като недоказан. Прието е, че при лежаща върху ищцата доказателствена тежест, не са събрани доказателства, подкрепящи твърденията й в исковата молба, че е допринесла за придобиване на движимите вещи на едноличния търговец, изброени в приложения по делото опис № 4, чрез закупуването им с нейни лични средства /спестявания от заплати и суми, получени от родителите й/. Посочено е, че събраните доказателства водят до извода, че ищцата е допринесла с труда си, с грижи за децата и с работа в клиниката за подобряване на нейното състояние, но не основава претенцията си на принос с труда си и грижи за децата и работа в домакинството, а поддържа приносът й да е единствено паричен – със средства от трудовите й възнаграждения и предоставените й от нейните родители. Прието е за недоказано предоставените от родителите на ищцата средства да са били вложени именно в закупуването на процесните вещи в опис № 4. Според въззивния съд, липсват каквито и да е доказателства относно обстоятелството дали тези вещи са били налични към момента на фактическата раздяла между страните или изобщо към който и да е момент. Посочено е, че не са ангажирани и надлежни доказателства във връзка с размера на претенцията, доколкото заключението на съдебно-счетоводната експертиза касае придобивната стойност на вещите, а не актуалната такава, съобразена с амортизация, овехтяване и действително състояние.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
По иска по чл.29, ал.3 СК
Налице е основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В тази част въззивното решение противоречи на определение № 303 от 13.07.2009 год. по ч.гр.дело № 197/2009 год. на ВКС, ІІ г.о., постановено по чл.274, ал.2, предл.първо ГПК. С него е прието, че искът по чл.28, ал.3 СК от 1985 год./отм./ не е насочен спрямо отделни имуществени права от съпружеската имуществена общност и има за предмет винаги цялото имущество, придобито по време на брака. Според определението, по този иск съдът се произнася по съществуването или не на субективното потестативно право за цялото имущество, което право не се оценява по стойността на вещите и правата, влизащи в имуществото с оглед определяне цената на иска. Посочено е, че по този вид искове държавната такса се събира като за неоценяеми искове.
Същото разрешение е дадено и с решение № 71 от 21.02.2011 год. по в.гр.дело № 1154/2010 год. на Плевенския окръжен съд, което се позовава на определение № 303 от 13.07.2009 год. по ч.гр.дело № 197/2009 год. на ВКС, ІІ г.о. и приема, че искът по чл.28, ал.3 СК/отм./ е неоценяем и се явява родово подсъден на районния съд /въззивното решение е влязло в сила с постановяване на определение № 599 от 09.06.2011 год. по гр.дело № 563/2011 год. на ВКС, ІІ г.о., с което не е допуснато касационно обжалване/.
Определение № 1140 от 17.12.2010 год. по гр.дело № 472/2010 год. на ВКС, І г.о. и определение № 608 от 29.11.2012 год. по гр.дело № 867/2012 год. на ВКС, І г.о. са постановени в производства по чл.288 ГПК и не се обхващат нито от задължителната практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито от съдебната практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. При тях се касае за специфична правораздавателна дейност на ВКС по селектиране на касационните жалби въз основа на установени от процесуалния закон критерии, а не до решаване на спорове със сила на пресъдено нещо. Затова, споменатите съдебни актове не могат да бъдат преценявани в аспекта на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.
В обобщение, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл.29, ал.3 СК, за да се отговори на въпроса дали същият е оценяем или е неоценяем.
По иска по чл.30, ал.1 СК
Касационната жалба съдържа оплакване, че въззивното решение в частта по иска по чл.30, ал.1 СК е неправилно, тъй като окръжният съд следвало да даде указания на ищцовата страна да представи доказателства относно обстоятелствата, от които произтичат претендираните от нея права. Според жалбоподателката, докладът на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК в съдебното заседание на 27.04.2011 год. е съдържал порок, тъй като в него било посочено, че „искът по чл.30, ал.1 СК е за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 5664.31 лева, представляващи 4/5 ид.ч. от описаните имоти”. Твърди се, че тъй като тази сума се претендира от стойността на движимите вещи на едноличния търговец, на практика липсва доклад по чл.146 ГПК по претенцията по чл.30, ал.1 СК, поради което и при липсата на указания кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, както и за разпределянето на доказателствената тежест, страната не би следвало да понесе неблагоприятните последици, посочени във въззивното решение.
Аналогично оплакване за нарушение на чл.146 ГПК е било направено и с въззивната жалба на ответника срещу първоинстанционното решение, като е посочено, че районният съд не е направил доклад по делото, не е отделил спорното от безспорното, не е разпределил доказателствената тежест между страните и не е посочил за кои твърдени от страните факти те не сочат доказателства.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта му по иска по чл.30, ал.1 СК по въпроса за правомощията на въззивния съд, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване, че първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК или докладът му е непълен или неточен.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1629 от 11.10.2013 год. по в.гр.дело № 1421/2013 год. на Пловдивския окръжен съд, по жалба вх.№ 31628 от 14.11.2013 год. на И. М. И. от [населено място].
ДАВА едноседмичен срок от получаване на съобщението жалбоподателката да внесе по сметката на ВКС сумата 155/сто петдесет и пет/лева държавна такса съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и в същия срок да представи банков документ за плащането, като при неизпълнение на указанията в срок, жалбата ще й бъде върната.
Ако таксата бъде внесена в срок, делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в съдебно заседание, а в противен случай – на съдебния състав за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: