О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№406
гр.София, 20.11.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 4638/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
А. А. Х. от г р.С. е подала касационна жалба вх.№ 3567 от 31.05.2013 год. срещу въззивното решение № 113 от 08.05.2013 год. по в.гр.дело № 199/2013 год. на Сливенския окръжен съд, с което са потвърдени първоинстанционните решения № 1052 от 29.11.2012 год. и № 584 от 05.07.2012 год. по гр.дело № 2511/2009 год. на Сливенския районен съд. С първото от тях районният съд е отхвърлил предявения от жалбоподателката иск по чл.12, ал.2 ЗН за сумата 15 000 лева, представляваща стойността на извършени подобрения в периода 1971-1977 год., изразяващи се в построяване на сгради, сега с идентификатори 67338.528.309.2 и 67338.528.309.3 и от 1990 год., изразяващи се в построяване на сграда с идентификатор 67338.528.309.4, на стойност 456 лева. С второто решение районният съд е разпределил на основание чл.353 ГПК: а/ в дял на М. А. Т. еднофамилна жилищна сграда с площ 28 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.1, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 52 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.5, селскостопанска сграда с площ 14 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.6, ? ид.ч. от друг вид сграда за обитаване с площ 13 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.4, ? ид.ч. от подобренията и ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 67338.528.309-земя, със стойност на този дял 34 850 лева; б/ в дял на А. А. Х. еднофамилна жилищна сграда с площ 4 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.2, еднофамилна жилищна сграда със застроена площ 57 кв.м. с идентификатор 67338.528.3, селскостопанска сграда със застроена площ 9 к в.м. с идентификатор 67338.528.309.7, ? ид.ч. от друг вид сграда за обитаване с площ 13 кв.м. с идентификатор 67338.528.309.4, ? ид.ч. от подобренията и ? ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 67338.528.309-земя, със стойност на дела 24 550 лева. С решение № 211 от 28.02.2013 год. районният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си по чл.353 ГПК, като М. А. Т. е осъдена да за плати на А. А. Х. за уравнение на дяловете сумата 200 лева.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ относно претенцията по чл.12, ал.2 ЗН-материалноправен въпрос: възможно ли е да се приеме, че съсобственик е възнаграден, след като е живял в наследствения имот заедно с наследодателите и това да го лишава от възможността да претендира уважаване на иска по чл.12, ал.2 ЗН; б/ по разпределението на дяловете по чл.353 ГПК – позоваване на противоречие с решение № 3322 от 13.12.1978 год. по гр.дело № 1630/1978 год. на ВС, І г.о., решение № 406 от 10.01.2010 год. по гр.дело № 729/2010 год. на ВКС, І г.о., решение № 786 от 27.12.2005 год. по гр.дело № 538/2005 год. на ВКС, І г.о. и решение № 138 от 28.06.2012 год. по гр.дело № 224/2012 год. на Сливенския окръжен съд.
Ответницата по касация М. А. Т. е на становище,че липсват предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
За да потвърди решението по чл.12, ал.2 ЗН, въззивният съд е приел, че касаторката не е представила писмени доказателства, от които да се установява, че е спомогнала приживе на наследодателите да се увеличи наследството. Прието е, че от ангажираните гласни доказателства не се установява категорично, еднозначно и несъмнено, тя сама или заедно със съпруга си, да е построила с личен труд през периода 1971-1977 год.сградите с идентификатори 67338.528.309.2 и 67338.528.309.3, а през 1990 год. сграда с идентификатор 67338.528.309.4, както и да е вложила лични средства /или семейни такива/ за това. Посочено е, че от показанията на свидетелите може да се изведе убедително заключение, че паричните средства за закупуване на материали за постройките са били давани от наследодателя на страните А. А., както и че той, заедно със съседи и приятели е извършил строителните работи, а съпругът на ответницата/сега касатор/ е помагал в отделни случаи. Прието е,че дори свидетелите, посочени от А. Ат.Х. не доказват пряко и недвусмислено, че парите за закупуване на строителните материали са дадени от тях и/или нейния съпруг.
Отделно от това, въззивният съд е приел, че не е налице отрицателната процесуална предпоставка за уважаване на иска по чл.12, ал.2 ЗН. Прието е за доказано, че от построяването на сградите, в тях са живели само А. Ат.Х. и нейния съпруг, ползвали са ги и са извършвали за себе си само действия по поддръжката им за около 30 годишен период, а това представлява възнаграждение по смисъла на чл.12, ал.2 ЗН, т.е. ответницата/сега касатор/ била възмездена „по друг начин” с оглед евентуалното увеличаване на наследството.
Решението по чл.353 ГПК е потвърдено, като въззивният съд е приел, че неудобството да се тегли жребий се изразява в това, че при разпределение на принципа на случайността, в дял на ответницата/сега касатор/ може да се паднат не имотите, в които тя живее и ползва от 30 години, и да й се наложи да напусне дома си, съответно – да преустройва в такъв друг, необитаван имот. Посочено е, че при това положение, и след като А. Ат.Х. не е изразила надлежно воля за възлагане на дял първи-тя е претендирала възлагане на целия имот. Съдът е приел, че доводите относно евентуалните бъдещи планове на другата съделителка за имота, поставен й в дял, не подлежат на съдебен контрол, неотносими са към спора и не следва да бъдат коментирани.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
По материалноправния въпрос относно приложението на чл.12, ал.2 ЗН, формулиран с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
По този въпрос жалбоподателката не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено с обжалваното въззивно решение.
К. не е посочила и влезли в сила решения на районни, окръжни или апелативни съдилища, както и на състави на Върховния касационен съд, в които материалноправният въпрос по приложението на чл.12, ал.2 ЗН да е разрешаван в противоречие с обжалваното въззивно решение. Ето защо, липсва предпоставка и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Твърденията, отнасящи се до приложението на чл.12, ал.2 ЗН представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
В случая, отговорът на въпроса относно втората /отрицателната/предпоставка за приложението на чл.12, ал.2 ЗН, а именно: наследодателят приживе да не е възнаградил по някакъв начин претендиращия увеличение на наследството съделител, не е от решаващо значение за изхода на материалноправния спор. Това е така, защото решаващ аргумент на въззивния съд за отхвърляне на претенцията е, че претендиращата увеличение на наследството съделителка не е доказала да е построила /сама или заедно със своя съпруг/ с личен труд и с вложени от нея лични средства /или семейни такива/ през 1971-1977 год. сградите с идентификатори 67338.528.309.2 и 67338.528.309.3, а през 1990 год. – сградата с идентификатор 67338.528.309.4. А след като е прието, че претендиращата принос по чл.12, ал.2 ЗН съделителка не е спомогнала за увеличение на наследството, това е било достатъчно за отхвърляне на претенцията. Обсъждането на втората/отрицателната/ материалноправна предпоставка ще е от значение, само ако поискалият пресмятане на увеличението съделител е доказал, че е вложил средства и труд за увеличението на наследствената маса.
По приложението на чл.353 ГПК.
Съдебната практика отдавна е утвърдила критериите, при които се пристъпва към разпределение на делбените имоти по реда на чл.292 ГПК/отм./, понастоящем по чл.353 ГПК, като последователно се приема,че тегленето на жребий трябва да се счете за много неудобно, напр., в случаите, когато преди делбата съделителите са били във владение на отделни имоти и всеки е направил във владяния имот значителни подобрения /срвн., т.5, б.”б” от Постановление № 7 от 28.11.1973 год. на Пленума на Върховния съд/.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката твърди: „…в настоящия казус на мен би предстояло да се местя, за което съм изразила съгласие, още повече, че доказах, че за мен наследствения имот е единственото жилище. Дори да се разпределят съществуващите сгради определени в два дяла, съдът би следвало да ми се предостави по-добрия дял и единствен, на който не се налага ремонт”. Този довод по своята същност е оплакване за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, като сам по себе си не може да обоснове наличието на предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. В т.1 на тълкувателно решение № 1/2009 год. на О. на ВКС е посочено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. К. съд извършва проверка за законосъобразност на обжалваното решение едва след като същото бъде допуснато до касационно обжалване /чл.290, ал.1 ГПК/. В случая, въззивният съд е приел, че съсобствеността следва да се ликвидира окончателно чрез разпределение по реда на чл.353 ГПК, като е взел предвид конкретните обстоятелства, касаещи начина на ползване на делбените имоти, състоянието им, в т.ч. и необходимостта от извършване на ремонт в някои от тях, поради което жалбоподателката е получила в дял имота, в който живее от 30 години, а не имот, който е необитаван и се налага преустройство.
Представените с изложението по чл.384, ал.3, т.1 ГПК решения, макар и да касаят приложението на чл.292 ГПК/отм./ и чл.353 ГПК, не са пряко относими към процесния случай, защото имат за предмет различни хипотези, при които конкретно се е преценявало дали съставянето на дялове и тегленето на жребий е невъзможно или много неудобно.
В обобщение, не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по касация разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 200 лева съгласно договора за правна защита от 27.06.2013 год.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 113 от 08.05.2013 год. по в.гр.дело № 199/2013 год. на Сливенския окръжен съд по жалба вх.№ 3567 от 31.05.2013 год.
Осъжда А. А. Х., ЕГН [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на М. А. Т., ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], ап.22, сумата 200/двеста/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/