1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1066
[населено място], 24.11.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 885 по описа за 2011 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 800 от 31.05.2011г. постановено от Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 787/2011г., с което е обезсилено решение от 10.01.2011г. по гр.д. № 2362/2010г. на Пловдивски районен съд; прекратено е производството пред този съд и делото е изпратено по подсъдност на Асеновградски районен съд.
Касационната жалба е подадена от ищеца по иска В. Х. В. от [населено място]. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, приподписано от адв. Д., той поддържа, че е разрешен процесуалният въпрос дали въззивната инстанция има право да повдигне възражение за неподсъдност, включително и за тази по местонахождението на недвижимия имот. Намира, че по този въпрос има практика на ВКС – определения, в които същият въпрос е решен по различен начин, както и че въпросът е важен за точното прилагане на закона.
Ответникът [община], чрез пълномощника си адв. У., поддържа, че обжалваният съдебен акт има характер на определение, с което не се прегражда по-нататъшния ход на делото и следователно не подлежи на обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Доводите на ответника за необжалваемост на решението не могат да бъдат споделени. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т.3 въззивните решения, с които се обезсилват първоинстанционни решения като делото се връща за ново разглеждане, подлежат на касационно обжалване. Разрешението запазва значението си и при действието на новоприетия ГПК предвид липсата на промяна в съответната правна уредба.
Преди да пристъпи към преценка на основанията за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Производството е по иск по чл. 108 ЗС, съединен с евентуален иск за заплащане на обезщетение за отчужден недвижим имот в размер на 894,09лв. Спорният недвижим имот се намира в [населено място], [община] и искът е предявен пред Пловдивски районен съд срещу [община] с твърдения, че през 1975г. е започнала процедура по отчуждаване на имота по реда на З.; обезщетение не е изплатено, но въпреки това имотът е завзет и актуван понастоящем като частна общинска собственост. Ответникът [община] не е подал отговор на исковата молба; по същество пълномощникът му претендира за отхвърляне на иска.
Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете по съображения, че ищецът е могъл да се снабди с изпълнителен лист за размера на сумата, която му се дължи като обезщетение – чл. 108 З./отм./. Евентуалният иск за заплащане на обезщетение съдът е отхвърлил поради незначителния размер на сумата 0,45 деноминирани лв.
В. съд в обжалваното решение е приел, че съгласно правилата за местна подсъдност – чл. 109 ГПК, искът за собственост следва да се предяви по местонахождението на имота. Имотът се намира в [община] и е в съдебния район на Асеновградски районен съд. Тъй като спорът е разгледан от Пловдивски районен съд, който не е бил компетентен, то втората инстанция е обезсилила на първоинстанционното решение и е изпратила делото за разглеждане на Асеновградски районен съд.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване съдът намира следното:
К. сочи процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора: дали въззивната инстанция има право да повдигне възражение на местна неподсъдност на спора когато това право е преклудирано с приключване на съдебното дирене в първата инстанция. Позовава на две определения на ВКС, визирайки хипотезата на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК – противоречие с практиката, както и на необходимост от уеднаквяване на практиката с цел правилно прилагане на процесуалния закон. Определение № 393 от 8.05.1992г. по гр.д. № 793/1992г. на ВС, ІІг.о. сочи, че възражение за неподсъдност може да се прави само от ответника и то най-късно в първото по делото заседание, а съдът не може служебно да препраща делото за разглеждане от друг съд. Определението обаче визира подсъдност по иск за издръжка. Определение № 70 от 25.03.1998г. по ч.гр.д. № 110/1998г. на ІІІг.о. постановява, че след провеждането на първото съдебно заседание се преклудира правото на възражение по чл. 92, ал.4 ГПК/отм./ Това определение разглежда общата местна подсъдност по местожителството на ответника. Тъй като и двете определения не се отнасят до подсъдността по местонахождението на недвижимия имот, а и визират действия на първоинстанционен съд, а не на въззивен такъв, то същите не са относими към настоящия спор. Същевременно, следва да бъдат споделени съображенията за касатора за необходимостта от изясняване на въпроса чрез създаване на задължителна практика, предвид значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Затова следва да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 800 от 31.05.2011г. постановено от Пловдивски окръжен съд по гр.д.№ 787/2011г. по касационната жалба на В. Х. В. от [населено място].
Указва на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 50 /петдесет/лв.
При неизпълнение в срок касационното производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва за насрочване при изпълнение на указанията, а при неизпълнение в срок – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: