1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№100
С., 14.03.2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 1014 от описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. А. Д. и С. А. Д., чрез пълномощника им адвокат Р. Й., против решение № 2257 от 7.11.2013 г., постановено по гр.д. № 2000 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение, с което е отменено решение № 1331 от 1.04.2011 г. по гр.д. № 7131/2009 г. на Районен съд-Варна, ХІV състав и вместо него е постановено друго за уважаване на предявения от Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н. и Н. К. С. против Д. А. Д. и С. А. Д. ревандикационен иск по отношение имот № 10135.2516.43 по ПНИ на СО”М. рид, Д., Б. чешма” с площ от 600 кв.м., като ответниците са осъдени да заплатят на ищците съдебни разноски от 934 лв. за първоинстанционното производство и 1000 лв. за въззивното производство.
Ответниците по касационната жалба от Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н. и Н. К. С. оспорват наличието на сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените разноски.
В. производство се е развило по реда на чл.294 ГПК, след като с решение № 105 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 186/2012 г. на ВКС, ІІ г.о. е отменено предходно въззивно решение като е дадено тълкуване относно рамката на оспорване от страна на ответник по иск за собственост, основан на земеделска реституция /ответника може да се брани с възражение за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие, но само във връзка със своите противопоставими права, а именно, че собствеността неправилно е възстановена при наличие на правото на изкупуване по § 4а и § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове/, както и че при действащия ГПК е недопустимо релевиране на нови защитни позиции срещу предявения иск, заявени за първи път пред въззивния съд, а доколкото такива са релевирани с въззивнатка жалба или в съдебно заседание, то с решение си по същество, въззивният съд не дължи произнасяне.
За да постанови решението си въззивният съд е констатирал, че ищците са въвели като основание на правата си реституция и наследяване, основани на следните писмени доказателства: решение № 539/28.07.1998 г. ПК – В., за възстановяване правото на собственост на наследници на Н. К. К. в съществуващи/възстановими стари реални граници относно имот – нива с площ 8.5141 дка попадаща в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, землището на[жк], [населено място], местност „К. юсти”, представляващ имот № 6626, парцел 6627, от КП от 1956 г. По КП „Б. чешма и дъбравата”, включващ имоти/части от имоти с изброените в решението пл. номера, между които имот пл.№ 43. Доказват наследствено правоприемство с приложените удостоверения за наследници на Н. К. К., починал на 17.05.1958 г. Административното решение е постановено по реда на чл.14, ал.1 от ЗСПЗЗ /в редакцията преди изменението с ДВ бр.68 от 1999 г./ и е с конститутивно действие и представлява валиден титул на собственост, поради което легитимира ищците като собственици по реституция и наследяване на описания имот.
Прието е, че съгласно ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС ответникът може да се брани с възражения за материалната незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие /ОСЗ, ОСЗГ, ПК/, от което черпи права ищецът, само във връзка със своите противопоставими права – че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове. При това разрешение ответникът не може противопоставя в процеса възражение за материална незаконосъобразност на реституционното решение. Всички установени в тази насока обстоятелства са без правно значение за спора.
В случая ответниците противопоставят придобити права върху имот № 43 чрез възмездна сделка – нотариален акт № 16, том ІІІ, рег.№ 4105, н.д.№ 571/2003 г., а за техните праводатели П. и Р. Ж. – придобито право на собственост в хипотезата на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, като не оспорват, че владеят имота от 2003 г. и за установяване на твърденията си представят нотариален акт, разрешение за строеж , скица, извадка от имотен регистър /с.57-60 от делото на РС/.
В. съд е приел, че при разглеждане на настоящия спор е обвързан от указанията на касационния съд да се произнесе по наличието на предпоставки за изкупуване на имота по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, съобразно разясненията дадени с ТР № 2/ 2011 г. на ОСГК на ВКС. Доказателствената тежест да установи материалната легитимация на прехвърлителите, след трансформация на правото на ползване в собственост по реда на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, е за ответната страна, но доказателства по делото са крайно недостатъчни да изградят непротиворечив извод, че Ж. са упражнили правото на изкупуване на предоставена за ползване земя като правоимащи лица, съобразно изисквания на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ и са придобили собственост върху процесния имот ПИ 43 с площ 600 кв.м. към датата на извършената покупко-продажба. По делото липсват доказателства за проведена процедура по изкупуване на земята, предоставена за ползване, както и за юридическия състав на учредено ползване върху този имот. Според съдържанието на нот.акт № 167, том ІІІ, № 4105, дело № 571/ 2003 г., с който ответникът се легитимира, при изповядване на сделката са представени нотариален акт № 195/1995 г., удостоверение № 306/25.10.1982 г. на ОбНС-В., декларации и скица. Описанието на продадения имот не включва постройка /съществуваща сграда/ към 2003 г., а такава няма обозначена и на представените скица. Този факт е потвърден от заключението на допуснатата СТЕ, съдържаща констатацията, че в имота има изградена двуетажна вилна сграда, въз основа на издадено разрешение за строеж № 384/06.11.2003 г. Същата не е нанесена по действащия план на местността, при което следва, че тя е изградена от ответниците след 2003 г.
Анализирайки посочените доказателства, съдът е счел, че от същите не може да се обоснове извод за наличие на постройка в имота към 01.03.1993 г. Липсата на сграда, като елемент от фактическия състав на придобиването в хипотезата на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ, води до заключението, че Ж. не са станали собственици на посоченото основание и не са могли да прехвърлят собственост върху този имот на ответниците със сделката през 2003 г.
К. считат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. допустимо ли е решението на Варненския окръжен съд с оглед спазване на абсолютните процесуални предпоставки съгласно ГПК, свързани с а./ активна легитимация на ищеца по спора, б./ установяване, че имота, възстановена с решение на ПК, е собственост на ищците /заявен по площ, местонахождение, идентичност, картов материал, декларации/, в./ нищожно ли е решението на ПК за възстановянане на земеделската земя, г./ нищожното решение на ПК годно основание ли е за придобиване собствеността върху възстановената земя по смисъла на чл.77 ЗС, д./ следва ли решаващият окръжен съд да извърши косвен контрол върху решението на ПК за възстановяване на имот, претендират от ищците, е./ налице ли е първата от трите кумулативно дадени предпоставки за уважаване на иска по чл.108 ЗС, ж./ обсъдени ли са всички събрани по делото доказателства – гласни и писмени, за да се обоснове правилен извод на съда по отношение собствеността и предявения ревандикационен иск.
Поставените въпроси са свързани с правилността, а не с допустимостта на постановеното решение, поради което не следва да се допусне касационно обжалване с цел проверка допустимостта на произнасянето на въззивния съд.
Въпросите, касаещи легитимацията на ищците като собственици въз основа на земеделеска реституция са свързани с развитите от касаторите доводи за нищожност на решението на органа по поземлена собственост. Относно тези доводи обаче е налице произнасяне с предходното касационно решение № 105 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 186/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че същите са несвоевременно заявени и въззивният съд не дължи произнасяне по тях, поради което е касирано и въззивното решение, в което са обсъдени. Следователно с атакуваното в настоящото производство решение въззивният съд в съответствие със задължението си по чл.294, ал.1, изр.второ ГПК не се е произнесъл по тези въпроси, поради което същите са неотносими към изхода на делото.
Процесуалният въпрос за обсъждане на всички събрани по делото доказателства е обоснован с необсъждането на свидетелските показания, които според касаторите установяват, че имота е бил застроен към датата на закупуването му от тях и на изразеното от тях писмено становище по предмета на спора, както и неприобщаването към доказателствания материал на изисканата от [община] преписка за закупуване на процесния имот и адм.д. № 2352/2008 г. на АС-гр.В., ХХ състав, към което е приложена преписката за изкупуване по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ и относно което в отговора на исковата молба е заявено, че ответниците ще се ползват от доказателствата по него, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна.
От една страна обосновката на поставения въпрос не се подкрепя от данните по делото, тъй като разпитаните в съдебно заседание на 29.06.2010 г. свидетели са депозирали показания само за застрояването на имота, извършено от ищците след покупката му през 2003 г., но не и за наличие на сграда преди това, а съдът е обсъдил наведените в отговора на исковата молба възражения на ответниците, относими към иск, основан на земеделска реституция. От друга страна обосновката на поставения въпрос, свързана с довода за неизясняване на делото от фактическа страна, е неотносима към атакуваното в настоящото производство въззивно решение, тъй като този довод е преклудиран с постановяване на касационното решение № 105 от 19.06.2013 г. по гр.д. № 186/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., с което делото е върнато за ново разглеждане от фазата на устните състезания.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Варненския окръжен съд.
С изхода на настоящото производство касаторите следва да заплатят на ответниците по касационната жалба направените по повод касационното обжалване разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение на адвокат Е. С..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2257 от 7.11.2013 г., постановено по гр.д. № 2000 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна, гражданско отделение.
ОСЪЖДА Д. А. Д. и С. А. Д., двамата от [населено място], [улица], ет.4, ап.11 да заплатят на Н. А. Н., П. Н. К., Н. П. Н. и Н. К. С., всички от [населено място],[жк], съдебен адрес: [населено място], [улица], адвокат Е. С., разноски за настоящото производство в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: