О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№118
гр.София, 11.03.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ч.гражданско дело под № 29/2013 година
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 във връзка с чл.280, ал.1 и чл.288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 135944 от 27.12.2012 год. на Е. Н. Ч. от [населено място] срещу определението на Софийския градски съд, ГО, ІV-в въззивен състав от 22.11.2012 год. по в.гр.дело № 11351/2012 год., с което е оставена без уважение частната жалба срещу решението от 02.05.2012 год. по гр.дело № 14744/2010 год. на Софийския районен съд, ІІ-ро г.о., 63-ти състав, в частта му имаща характер на определение, за оставяне без разглеждане предявения от жалбоподателката срещу [фирма], [населено място] иск за признаване за установено, че трудовото правоотношение между страните е било прекратено на 14.12.2009 год.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси: а/ към кой момент се преценява допустимостта на иска по чл.212 ГПК – към момента на извършено конкретно фактическо действие (14.12.2009 год. връщане в цялост на изпратеното заявление за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327, ал.1, т.2 КТ); към момента на изменението на нормативната уредба (редакцията на чл.327 КТ от 30.07.2010 год.) или към датата на неговото предявяване (19.04.2011 год.)? и б/ може ли преценката за допустимост да се осланя на допуснато от съд обратно действие на материалните норми (според жалбоподателката, липсват мотиви към определението на въззивната инстанция, поради което счита, че същите са идентични с тези на районния съд)? По първия въпрос се твърди, че точното приложение на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се отнася до приложимата материалноправна разпоредба и дали при изменението й трябва да се игнорира момента на подаване на изявлението за прекратяване на трудовото правоотношение, като съдът е длъжен да прилага закона, такъв какъвто е към момента на съдебното заседание, без да държи сметка дали дадено право е съществувало или не към момента на предявяване на иска. По втория въпрос жалбоподателката поддържа, че преценката на съдебните състави за липса на правен интерес е обоснована с изменението на чл.327 КТ към 30.07.2010 год. и според тях датата на прекратяване на трудовото правоотношение следва да бъде установена с административен, а не със съдебен акт. Твърди, че преценката е в нарушение на принципа на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК. Според нея, след като съдът приема, че въпросът за съществуването и прекратяването на трудовото правоотношение има обуславящо значение и за други нейни права по Кодекса на труда, безспорно било, че тя има правен интерес да получи съдебно произнасяне по този въпрос.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на определението на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
С искова молба вх.№ 14441 от 26.03.2010 год. Е. Н. Ч. е предявила срещу Б. мейл”О. обективно съединени искове по чл.226, ал.1, т.1 във връзка с ал.3 КТ; чл.221, ал.1 КТ и чл.224, ал.1 КТ, както и акцесорни претенции към последните два иска, по чл.86 ЗЗД. В съдебното заседание на 19.04.2011 год. е предявен и приет за съвместно разглеждане инцидентен установителен иск за установяване на датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
С решението от 02.05.2012 год. по гр.дело № 14744/2010 год./имащо характер на определение в тази му част/ Софийският районен съд, ІІ г.о., 63-ти състав е оставил без разглеждане инцидентния установителен иск и е прекратил производството в тази част. Съдът е приел, че искът е недопустим поради следните съображения: а/ съгласно чл.124, ал.4, изр.посл.ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването на други факти с правно значение (освен за установяване истинността или неистинността на документ) се допуска само в случаите, предвидени в закон, а в случая няма изрична законова разпоредба, която да допуска предявяване на иск за установяване датата на прекратяване на трудовото правоотношение и б/дори да се приеме, че квалификацията на иска е по чл.327, ал.1, т.10 във връзка с чл.327, ал.2 и 3 КТ (както е изтъкнато от ищцата в съдебното заседание на 19.04.2011 год.), искът също е недопустим, тъй като тези разпоредби на Кодекса на труда във връзка с Наредба № РД-07-8 от 27.10.2010 год. за реда за извършване на проверка по чл.327, ал.2 КТ, регламентират административна (а не съдебна) процедура по прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл.327, ал.1, т.10 КТ. Посочено е, че процедурата завършва с издаване на административен акт, който има конститутивно (а не установително) действие, като компетентен да издаде такъв акт е директорът на дирекция „Инспекция по труда”, а не съдът.
В. съд е потвърдил определението, като е приел, че искът за признаване за установено, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на определена дата е за факт с правно значение, непредвиден в закона и е недопустим с оглед нормата на чл.124, ал.4, изр.второ ГПК. Посочено е, че фактите с правно значение, за които законът не е предвидил възможност за установяване със самостоятелен иск, се доказват в производството, за което те са от значение.
Според въззивния съд, допустимостта на установителния иск не може да се изведе и от нормата, цитирана от ищцата/сега частен жалбоподател/ – чл.327, ал.2 КТ, влязла в сила след подаване на исковата молба, по която е образувано първоинстанционното производство, касаеща извършване на проверка във връзка с преустановяване дейността на работодателя с оглед прекратяване на трудовото правоотношение, като при осъществяване на хипотезата на чл.327, ал.2 КТ, датата и основанието за прекратяването на трудовото правоотношение се вписват в трудовата книжка от Инспекцията по труда, в която е подадено заявлението за прекратяване (чл.349, ал.3 КТ).
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивната инстанция поради следните съображения:
Частната жалбоподателка не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, респ. определения по чл.274, ал.3 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното определение разрешение на процесуалноправни въпроси, касаещи допустимостта на инцидентния установителен иск за установяване датата на прекратяване на трудово правоотношение и обективното му съединяване с предявени искове по чл.226, ал.1, т.1 във връзка с ал.3, чл.221, ал.1 и чл.224, ал.1 КТ.
Липсва позоваване и на влезли в сила решения или определения на съдилища от страната, постановени по аналогични казуси, в които да се разрешават противоречиво процесуалните въпроси, предмет на обжалваното определение на въззивния съд, поради което не е налице и втората предпоставка за допускане на касационно обжалване – чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Макар и да не го е посочила изрично, жалбоподателката се е позовала на практика на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О., част от което е перифразирала така: „Вследствие от непрекъснато настъпващите изменения в регулираната от конкретния закон материя /в случая КТ/, обусловени от динамиката на развитието на обществените условия и законодателство, се търси от ВКС произнасяне за съответствието на отразеното в съдебната практика тълкуване на правната уредба с обществените промени, както и за отстраняване на непълнота или противоречие в правната уредба със законодателните изменения, с оглед изграждането на ясна, безпротиворечива практика по съответната правна материя”/срвн., т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК/.
Според тълкувателния акт, обаче „точното прилагане на закона” се отнася до необходимост от изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляване на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено с т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС, като е посочено и че двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер за правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ. В хипотезата на чл.281, т.3 във връзка с чл.278, ал.4 ГПК, обаче отстраняването на нарушения, за които се твърди че са допуснати при постановяване на обжалваното определение на въззивния съд, засяга само съдебното производство по конкретната частна касационна жалба при разглеждането й по същество, за разлика от основанието по чл.280, ал.1 ГПК, което би било налице, ако разглеждането на частната жалба по реда на чл.274, ал.3 ГПК ще има приносен характер за правоприлагането.
В случая, допускането на касационно обжалване би било неоправдано, тъй като не би спомогнало за отстраняване на непълноти, неясноти или противоречивост в правната уредба. Жалбоподателката не се позовава на подобна необходимост от тълкуване на разпоредбите на чл.212 ГПК, или на материалноправните норми на чл.327, ал.1, т.т.2 и 10 и ал.2 и ал.3 КТ /в редакцията: ДВ, бр.58 от 30.07.2010 год./, както и на Наредба № РД-07-8 от 27.10.2010 год. на министъра на труда и социалната политика за реда за извършване на проверка по чл.327, ал.2 КТ /ДВ, бр.88 от 09.11.2010 год./. Въпросите, формулирани от нея в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не могат да обосноват приложното поле на нито една от хипотезите, които се обхващат от приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на практика съставляват доводи за неправилност на обжалваното определение. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Както се посочи, липсва основание за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Софийския градски съд, ГО, ІV-ти „в” въззивен състав от 22.11.2012 год. по в.гр.дело № 11351/2012 год., с което е потвърдено определението от 02.05.2012 год. по гр.дело № 14744/2010 год. на Софийския районен съд, ІІ г.о., 63-ти състав, по частна касационна жалба вх.№ 135944 от 27.12.2012 год. на Е. Н. Ч. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/