О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№209
София, 28.02.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 1268 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Постъпила е касационна жалба от П. С. П., чрез пълномощника му адвокат М. М., против решение № 48 от 13.05.2010 г., постановено по гр.д. № 65 по описа за 2010 г. на Б. апелативен съд, с което е потвърдено решение № 241 от 29.12.2009 г. по гр.д. № 678/2008 г. на Окръжен съд-Бургас за отхвърляне на предявения от П. С. П. иск за признаване за установено, че Х. С. И. не е собственик на описания самостоятелен обект в жилищна сграда в[населено място], [улица].
Ответникът по жалбата Х. С. И. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да отхвърли предявения иск с правно основание чл.124, ал.1 във връзка с чл.523,ал.2 ГПК, съдът е констатирал, че ищецът твърди в исковата молба, че е заварено трето лице в имота, върху който имот той има правата на владелец, произтичащи от заповед за настаняване в имота и подадена молба за закупуването му. Прието е, че ищецът следва да докаже наличието на две кумулативни предпоставки – упражнявано владение отпреди завеждане на делото, решението по което се изпълнява и притежаване на право, което изключва правото на взискателя върху имота. Изложени са съображения, че в случая ищецът не е посочил годно право в своя полза – правото му да получи и държи апартамента, придобито от настанителната заповед, е погасено с отмяната на тази заповед с влязло в сила решение, а не е установено и владение, тъй като след като правата се извличат от заповедта за настаняване, то ищецът е наемател, т.е. държател на имота, в който е настанен. Тъй като статусът му на наемател е заличен с отмяната на настанителната заповед, за ищеца липсват каквито и да е права по хипотезата на чл.523, ал.2 ГПК, противопоставими на ответника. Стремежът му да докаже, че ответникът не е собственик на имота, не му придава качеството на „третото лице” по смисъла на посочената разпоредба, нито му дава възможност да придобие имота – посоченото качество ищецът би могъл да има, само ако към момента на намирането му в процесния апартамент вече е притежавал самостоятелни права върху него, противопоставими на тези на ответника, а подобни твърдения в исковата молба липсват.
Касаторът се позовава на основанието по чл.280, ал1, т.2 ГПК. Претендира, че въззивното решение противоречи на решение № 885/12.06.2002 г. по гр.д. № 95/2001 г., ВКС, ІV г.о., според което от преценката на ищеца зависи в какъв обем ще потърси искова защита и в зависимост от това дали да предяви положитилен или отрицателен установителен иск, като правният интерес ще бъде налице и когато е избран път на защита, който е в по-ограничен обем, какъвто е този при отрицателния установителен иск, както и на решение № 1942/15.01.2002 г. по гр.д. № 298/2001 г., ВКС, ІV г.о., според което отрицателният установителен иск е допустим стига получената защита да е ефикасна и решение № 2428/13.1`2.1955 г., ІV г.о., според което при отрицателен установителен иск не е необходимо ищецът, който отрича правото на собственост на ответника, сам да претендира за собственост върху имота, а може и да е само владелец и ако владението му е защитимо от закона, то има интерес от предявяване на иска. Тълкуването в посочените решения е свързано с допустимостта на предявяване на отрицателен установителен иск и е неотносимо в настоящия случай, тъй като въззивният съд е приел, че искът е допустим и го е разгледал по същество.
Поддържа се, че е налице противоречие на въззивното решение и с решения 762/28.11.2002 г. по гр.д. № 339/2002 г., ВКС, І г.о. и решение № 1281 от 12.07.1995 г. по гр.д. № 1442/1994 г., ІV г.о., даващи тълкуване, че съдът е длъжен да не зачете правните последици на договор, след като е констатирал, че е нищожен, дори и да не е предявена самостоятелна искова претенция или възражение, тъй като съдът може да констатира нищожността и служебно. Даденото разрешение е неотносимо към мотивите на съда, че лице, което не доказва да притежава защитимо от закона право върху имота, не може да оспорва действителността на договор, легитимиращ правата на друго лице, а съответно липсва противоречива съдебна практика по въпроса за правомощията на съда да преценява действителността на договор.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 48 от 13.05.2010 г., постановено по гр.д. № 65 по описа за 2010 г. на Б. апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: