О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 732
гр.София, 05.07.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и осми юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 15/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. К. Д. и Л. Й. Д. от [населено място] са подали касационна жалба вх.№ 45340 от 15.11.2010 год. срещу въззивното решение № 1159 от 08.10.2010 год. по в.гр.дело № 593/2010 год. на Варненския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанциионното решение № 336 от 02.02.2010 год. по гр.дело № 7691/2007 год. на Варненския районен съд, 14-ти състав е уважен предявения иск по чл.108 ЗС като касаторите са осъдени да предадат на С. Г. П., П. Г. П., И. Й. М., Г. Й. И., Д. И. Д. и Т. И. Д. владението на реална част от ПИ № * по плана на новообразуваните имоти на м.”Д. ч.”, с площ на реалната част 302 кв.м., при граници: имот № *, път и останалата част от имот № *, тонирана в син цвят на приложената на л.87 от делото скица.
Поддържат се оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с константната практика на ВС и ВКС относно принципите за изграждане вътрешното убеждение на съда, регламентирано в отменения ГПК като обикновена процесуална норма, но прокламирано в новия ГПК като основно начало в гражданския процес и б/противоречие с практиката на ВКС и тази на Варненския окръжен съд, с позоваване на решение № 958 от 07.07.2010 год. по гр.дело № 2435/2009 год., касаещо разглеждане на възражения по смисъла на § 4и от ПЗР на ЗСПЗЗ относно компетентността на ИК на С.-с.К. да раздава земи в друго землище с позоваване и на решения с № 24/28.01.2010 год. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, І г.о. и № 1440 от 17.11.2009 год. по гр.дело № 981/2009 год. на Варненския районен съд.
Ответникът по касация П. Г. П. е на становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че ответниците/сега касатори/ не се легитимират като собственици на процесния имот на въведеното главно придобивно основание – трансформиране на предоставено право на ползване в право на собственост по реда на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, независимо от наличието на доказателства за построена сграда в имота към 01.03.1991 год. Прието е, че на жалбоподателя И. К. Д. е било предоставено право на ползване върху имот с площ 600 кв.м. в м.”К. т.” в района на [населено място] без да са посочени граници според отбелязването в списъка на лицата, на които е учредено право на ползване към протокол № 8 от 28.06.1978 год. на ИК на С.-с.К., докато според издаденото въз основа на същия протокол удостоверение № 226/20.07.1978 год. – в м.”А.”, землище на [населено място] при посочени граници: път и общинско място. Прието е още,че и в оценителния протокол и удостоверение № 132/29.03.1994 год., приложени към преписката за закупуване на имота, последният е посочен в м.”А.”. Съдът е приел, че на И. К. Д. е бил предоставен имот в м.”А.”, защото в списъка на лицата, на които е предоставено право на ползване върху земя, непосредствено над посочването „К. т.” били записани имена на лицата, на които подобно на Д. били предоставени места в м.”А.”, която местност съгласно заключението на техническите експертизи по делото попада в землището на [населено място] и представлява местна територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, обозначена на скицата на допълнителната техническа експертиза с № 364, а в превод се назовава „Л.”. Въззивният съд е приел по-нататък,че именно за тази местност е и приетата по делото административна преписка изх.№ ОД-103/8411.06.2008 год. от [община] на името на И. К. Д.. Посочено е, че според заключението на вещото лице Ц. А., отбелязаният с жълт щрих на скицата процесен имот се намира и винаги се е намирал в землището на В., като землищната граница между К. и В., означена с червена линия на същата скица, не е променяна през годините. Според въззивния съд, това становище на вещото лице се подкрепя от тройната техническа експертиза и от приетото удостоверение № ЗАО 2214/29.01.2010 год. на [община], а и в приложената топографска карта от 1974 год./преди момента на предоставяне правото на ползване през 1978 год./, означената землищна граница съвпада с посочената от вещото лице. Добавено е, че от посочените в удостоверението граници – път и общинска земя, не е налице идентичност между предоставения за ползване имот и процесния имот ПИ № *. От удостоверение № 126/10.05.2010 год. на кмета на [населено място] окръжният съд е приел, че С.-с.К. не е предоставял за ползване места извън землището на селото, и по-точно находящи се в землището на В., което се подкрепяло и от историческата справка на АПК”Д. К.”, съгласно която комплексът обединява клоновите стопанства на няколко села, сред които не е В.. В заключение, въззивният съд е приел, че не е било възможно в посочения период ДЗС”К.” да е раздавало за ползване земя, която понастоящем попада в землището на В., и поради липсата на съвпадение на три граници, ответникът/сега касатор/ владее различен от предоставения му имот.
Въззивният съд е приел и че не е установено плащането на земята-ответниците/сега касатори/ не представили вносни бележки за удостоверяване надлежно плащане, доколкото представените оригинали са им били върнати и изключени от доказателствения материал по делото. От удостоверение изх.№ АУ-24-И-38/17.04.2008 год. на Район „П.”-В. било видно, че в архива на администрацията не се съхраняват документи за закупуването на имот № * по ПНИ на СО”Д. ч.” от И. К. Д., а от оценителния протокол /без номер/ не ставало ясно кой имот се оценява. В този протокол бил записан имот в м.”А.”, землище К. и единствено било цитирано удостоверение № 226/20.07.1978 год., за което е прието, че по категоричен начин се установява, че не е налице идентичност между имота описан в него и процесния имот. Направен е извод, че имотът, оценен с протокол от 25.09.1993 год. не е идентичен с процесния имот – в протокола не било отбелязано и на коя дата е връчен на ползвателя с оглед преценката на съда за спазване на тримесечния преклузивен срок за плащане.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено с обжалваното въззивно решение.
В раздел І от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е постановено „в противоречие с константната практика на ВС и ВКС относно принципите за изграждане на вътрешното убеждение на съда, регламентирани в отменения ГПК като обикновена процесуална норма, но прокламирана от новия ГПК като основно начало в гражданския процес”. След това, жалбоподателите твърдят, че окръжният съд е игнорирал най-съществените части от заключението на вещото лице инж.А., както и подробните сведения/справка/ за местностите със стари наименования, фигуриращи в протокол № 8/25.05.1978 год., респ. в удостоверение № 226/20.09.1978 год., а така също и изпратената в цялост от [община] преписка за заплащането на имота и показанията на разпитаните свидетели. Всички тези доводи, обаче съставляват оплаквания за съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК, по които Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В производството по чл.288 ГПК се проверява само дали са налице основания за разглеждане на касационната жалба по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В случая, за да се отговори на въпроса дали въззивното решение противоречи на практиката на ВС и ВКС относно принципите за изграждане на вътрешното убеждение на съда, илюстрирана с решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, І г.о., би следвало да се извърши още в производството по чл.288 ГПК проверка на основателността на оплакванията срещу правилността на обжалваното решение, което е недопустимо.
В раздел ІІ от изложението се поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС, и в частност на Варненския окръжен съд с позоваване на решение № 958 от 07.07.2010 год. по гр.дело № 2435/2009 год., в мотивите на което е посочено, че „възраженията на въззивниците относно компетентността на ИК на [населено място] да раздава земи в друго землище по същество съставляват възражения по см. на §4и ЗСПЗЗ, срокът за които е преклудиран…,”.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че цитираното решение на окръжния съд по гр.дело № 2435/2009 год. не може да се преценява в контекста на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по няколко причини. Най-напред, решението не е окончателно, а само влезлите в сила съдебни актове могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК /срвн., т.3 от тълк.решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС/. На следващо място, по въпроса дали могат да се отричат правата на ползвателите, позоваващи се на §4а или §4б ПЗР на ЗСПЗЗ, при разрешаване на спор за собственост по общия исков ред с лица, на които с решение на ОСЗ е признато право на възстановяване в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, е налице съдебна практика по чл.290 ГПК. В решение № 462 от 19.10.2010 год. по гр.дело № 844/2009 год. на ВКС, ІІ г.о. е прието,че по реда на §4и, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ се разрешава спор между лица, претендиращи право на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и лица, имащи качеството ползватели по смисъла на §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ преди да е било проведено производството по възстановяване на собствеността, респ. производство по §4а и §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. Спорът касае законосъобразността на акта, с който е предоставено правото на ползване, но не и наличието на всички предпоставки за придобиване на собствеността по реда на §4а и §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ. В решението е посочено, че когато в полза на заявилите имота за възстановяване по реда на чл.11 ЗСПЗЗ лица е постановено решение на ОСЗ, с което правото на възстановяване е вече признато, тези лица нямат интерес от предявяването на иск по §4и от ПЗР на ЗСПЗЗ.
Отделно от това, нито решение № 958 от 07.07.2010 год. по гр.дело № 2435/2009 год., нито влязлото в сила решение № 1440 от 17.11.2009 год. по гр.дело № 981/2009 год. на Варненския окръжен съд могат да обосноват необходимост от допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК единствено поради обстоятелството, че и по трите дела се разглеждат спорове за собственост по искове за ревандикация, предявени от лица, в полза на които с решение № 544 от 17.08.1998 год. на ПК-В., в качеството им на наследници на Д. Г. М., е възстановено правото на собственост в съществуващи/възстановими/ стари реални граници върху нива от 3.766 дка, находяща се в територия по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на [населено място], кв.В., представляваща имот № 1120 по КП от 1956 год. Това, че и по трите дела ответници са лица, които се позовават на придобиване на собствеността върху реални части от бившата нива чрез трансформиране на предоставено им право на ползване, само по себе си не налага разглеждането на жалбата по реда на чл.290 ГПК. Евентуалното различие при разрешаването на всеки отделен спор за ревандикация би се дължало не на различното прилагане на една и съща материалноправна или процесуална норма /което би породило необходимост от разглеждане на касационната жалба по същество/, а на конкретната преценка на доказателствата от съдебните състави.
Следва да се има предвид и това, че с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите не са формулирали въпрос по приложението на §4а, ал.1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, който да бъде преценяван в контекста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед непълноти, неясноти или противоречия на материалноправната норма. Съдържанието на понятията „точно прилагане на закона” и „развитие на правото” е изяснено в т.4 на тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС, като е посочено, че двете хипотези на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване и имат приносен характер в правоприлагането при тълкуване на правните норми по конкретни дела или при създаване на съдебна практика по чл.290 ГПК или по чл.124 ЗСВ. В хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, обаче отстраняването на твърдяните нарушения, допуснати при постановяване на обжалвано въззивно решение засяга само съдебното производство по конкретната касационна жалба при разглеждането й по същество, за разлика от основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което ще е налице във всички случаи, когато разглеждането на жалбата би имало приносен характер за правораздаването.
В заключение, не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата П. Г. П. сумата 1 000 лева разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1159 от 08.10.2010 год. по в.гр.дело № 593/2010 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх.№ 45340 от 15.11.2010 год.
Осъжда И. К. Д. и Л. Й. Д. от [населено място], [улица], [жилищен адрес] да заплатят на П. Г. П. от [населено място], [улица] сумата 1 000/хиляда/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: