О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 287
[населено място], 04.05.2012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 247 по описа за 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 330 от 29.12.2011г. постановено по гр.д. № 488/2011г. на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 862 от 18.07.2011г. по гр.д. № 5753/2010г. на Старозагорски районен съд. С последното е признато за установено по отношение на М. И. П. и Р. Д. П., че И. Й. С. и И. М. С. са собственици на 441/685 ид.ч. от дворно място, находящо се в [населено място] на [улица], съставляващо УПИ * по плана на [населено място] с идентификатор по кадастралната карта *, като е отхвърлен иска в останалата част за установяване придобиване по давност на разликата над 441/685 до 490/703 ид.ч. от имота.
Касационната жалба е подадена от ответниците по иска М. и Р. П. чрез пълномощника им адв. П.. В изложението на основанията за достъп до касационен контрол извеждат на първо място въпроса за допустимостта на иска, доколкото не съществува спор относно правата на ищците върху 325/685 ид.ч. от имота. Посочени са седем въпроса – материалноправни и процесуалноправни, за които се твърди, че са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответниците по жалбата И. и И. С. чрез пълномощника си адв. М. изразяват становище за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявен от И. и И. С. установителен иск за установяване, че са собственици на 490/703 ид.ч. от процесния УПИ, като за 441/685 ид.ч. основават правото си на договор за продажба и делба, а за останалата част – на давностно владение. Установено е, че ищците са придобили през 1975г. с покупко-продажба 441/1030 ид.ч. от имот пл. № * от кв. 482 по плана на С. З. с площ 1030 кв.м., заедно с масивна жилищна сграда. Към този момент според регулационния план имотът попада в терен за озеленяване, а съгласно изменението на плана от 1978г. – за озеленяване и жилищно строителство. Съсобственици на имот пл. № * са били: И. и И. С., П. Г. П., И. и М. Д.. С договор за покупко-продажба от 1993г. И. Т. Д. и М. Х. Д. продават на К. Н. К. и Р. Н. К. 181/1012 ид.ч. от имот пл. № *, целия от 1012 кв.м., който към този момент е бил обособен в два парцела: парцел * и парцел * в кв. 482. През 1994г. е извършена съдебна делба – спогодба, при която П. и Т. Г. са получили в собственост парцел * с площ 370 кв.м., а И. С., И. С., Р. К. и К. К. са получили в свой дял парцел * с площ 650 кв.м./съответстващ на процесния имот/. Посочено е в протокола за съдебна спогодба, че уравнение не се дължи, тъй като съделителите са закупили имотите със собствени средства, а съсобствеността е резултат от отреждане на общ имот за двата отделни парцела. През 2003г. Р. К. и К. К., заедно със съпругите си, са се разпоредили всеки от тях с ? ид.ч. от УПИ * с площ 685 кв.м., а по нотариален акт – 625 кв.м. в полза на ответниците М. и Р. П..
Приетата техническа експертиза установява, че ищците владеят южната част от имота с площ 483 кв.м., където е разположена тяхната къща-близнак; ответниците владеят северната част от имота с площ 202 кв.м., заедно със сграда-близнак, като между двете части има телена ограда. Събрани са и свидетелски показания относно владението върху частите от имота и съществуващата ограда.
Съдът е приел, че искът е допустим, тъй като ищците в исковата молба са обосновали интереса си с наличието на спор за обема на съсобствеността в общата вещ, а видно от становището на ответниците такъв спор съществува. При разрешаване на спора по същество съдът е приел, че в спогодбата липсва обща воля за промяна на дяловете, а и съсобствениците са продължили да владеят имота, така както са го владяли и по-рано. Имотът е останал съсобствен и след делбата, поради което за правата в съсобствеността са приложими същите факти, при които е придобита собствеността от всеки един съсобственик. След делбата частите са се променили само доколкото извън съсобствеността остава площта на парцел *, но между съсобствениците на новообразувания парцел * правата в съсобствеността се запазват. Аргумент за това е и фактът, че не е уговорено парично уравнение, а такова би следвало да има при намаляване квотата на ищците. Поради изложеното съдът не е възприел тезата на ответниците, че правата в съсобствеността са равни по силата на чл. 30, ал.2 ЗС поради възлагането на имота общо на двете групи съсобственици, без определяне на дялове помежду им. Според съда ищците са собственици на 441/685 ид.ч. по силата на покупко-продажбата от 1975г. и с оглед начина на извършване на делбата презумпцията на чл. 30, ал.2 ЗС е оборена.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
На първо място жалбоподателите повдигат въпроси за допустимостта на иска и на решението с оглед липсата на правен интерес и произнасяне по непредявен иск. Основават се на липсата на спор относно правата на ищците върху 1/2 ид.ч. от имота, т.е. върху 325 кв.м., съответно 325/685ид.ч. Несъмнено е обаче, че е налице спор относно правата на ищците над тази част, поради което следва да се приеме, че те разполагат с интерес да установят пълния размер на притежаваните права в съсобствеността. Твърдението за произнасяне по непредявен иск не е обосновано по никакъв начин от жалбоподателите. Поради изложеното липсва противоречие на изводите на съда с приложените Решение № 306 от 29.06.2011г. по гр.д. № 961/2010г. на І г.о., Решение № 55 от 10.08.2010г. по т.д. № 464/2009г. на ІІт.о. и Решение № 314 от 20.04.2010г. по гр.д. № 574/2009г. на І г.о., които разглеждат хипотези на недопустимост на иска, твърде различни от настоящия случай, както и на произнасяне по непредявен иск.
На следващо място касаторите извеждат разрешени от съда правни въпроси, свързани с приложението на чл. 30, ал.2 ЗС, а именно: 1/ коя имуществена общност има значение за оборване презумпцията на чл. 30, ал.2 ЗС – първоначалната съсобственост преди делбата или съсобствеността, възникваща в общия дял; 2/ при първоначална съсобственост с трети лица и извършване на делба с тях, при която на съсобственици се възлага имот в общ дял, запазва ли се обемът на дяловете на тези съсобственици, какъвто е бил преди делбата; 3/ има ли значение уравнението на дяловете между получаващите различни имоти за определяне размера на дяловете на съсобствениците, които получават общ имот; 4/ може ли презумпцията на чл. 30, ал.2 ЗС да се оборва с факти, съществуващи преди възникването на конкретната съсобственост?; 5/ допустимо ли е тази презумпция да се счита оборена с обосноваване неприложимостта й, а не с конкретни факти. Твърдят, че тези въпроси са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В подкрепа на това твърдение представят определение по чл. 288 ГПК на състав на ВКС, с което е допуснато касационно обжалване на въззивно решение. Определенията по чл. 288 ГПК не са част от практиката на съдилищата понеже не разрешават правен спор. По същото дело обаче е постановено решение № 512 от 22.11.2010г. по гр.д. № 1115/2009г. на ІІ г.о. на ВКС, което касае приложението на чл.30, ал.2 ЗС. Приема се в него, че презумпцията на чл. 30, ал.2 ЗС намира приложение само ако в договора, въз основа на който е възникнала съсобствеността, частите на съсобствениците не са посочени и не могат да бъдат изведени от този договор с оглед неговото естество и от вътрешните отношения между съсобствениците. Така, ако вещта е придобита по силата на договор за замяна, правата на съсобствениците върху придобития по замяна имот при липса на други уговорки, съответстват на обема от притежаваните от тях права върху заменената вещ. Ако самото естество на основанието, на което вещта е придобита в съсобственост, сочи какъв обем от права е придобил всеки един от съсобствениците, на доказване подлежат не техните вътрешни отношения /доколкото същите следват от самото естество на придобивното основание/, а промяната в тези вътрешни отношения.
Изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с това разрешение. За определяне дяловете на съсобствениците съдът е изходил от обема на правата им преди съдебната спогодба и от целта на спогодбата – да се прекрати съсобствеността само с единия от съделителите, без уравнение на дяловете, което означава без промяна във вътрешните отношения, включително и между съсобствениците на общия дял.
Касаторите се позовават и на още две решения. Решение № 652 от 7.11.2003г. по гр.д. № 137/2003г. на І г.о. се отнася за съпружеска имуществена общност и сочи, че неравенството в дяловете може да се установява с факти, касаещи вътрешните отношения. Решение № 429 от 26.10.2010г. по гр.д. № 233/2010г. на ІІг.о. разрешава въпроса дали при придобиване на имот в съсобственост чрез сделка уговорката между приобретателите на дялове за размера на правата им следва да е обективирана в самия договор и да отговаря на изискванията за форма на съответната сделка, като дадения отговор е отрицателен. Видно е следователно, че двете решения не разрешават пряко посочените от касаторите конкретни въпроси, но подкрепят принципното разбиране, защитено от въззивния съд, че за оборване на презумпцията и съответно за размера на дяловете е от значение естеството на придобивното основание и вътрешните отношения на съсобствениците при възникване на съсобствеността. Ето защо, липсва противоречива практика по посочените въпроси и съответно не е налице основание по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК.
Основанието на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК не е обосновано от жалбоподателите. Липсват доводи по каква причина решаването на спора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото в съответствие с разясненията на това основание, дадени в т.4 на Тълкувателно Решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГКТК. Освен това, наличието на съдебна практика по въпроса за приложението на презумпцията на чл. 30, ал.2 ЗС препятства допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 330 от 29.12.2011г. постановено по гр.д. № 488/2011г. на Старозагорски окръжен съд по касационната жалба на М. И. П. и Р. Д. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: