О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№47
гр.София, 30.01.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори януари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 953/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Г. К. Г. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 78270 от 20.07.2012 год. срещу въззивното решение от 18.06.2012 год. по гр.дело № 2937/2010 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-а въззивен състав, с което е отменено решението по гр.дело № 14467/2006 год. на Софийския районен съд, 44-ти състав и са осъдени касаторът и Х. З. К. на основание чл.108 ЗС да предадат на С. К. В. и Ц. К. Й. владението на следния недвижим имот: УПИ * с площ * кв.м., кв.* по плана на [населено място], вилна зона „К.-І част” при съседи по скица: улица-тупик; УПИ *, УПИ *, УПИ *; УПИ ХVІ-*; УПИ * и УПИ *, заедно с изградената в него вилна сграда със застроена площ около * кв.м., с мазе и гараж, и е отменен на основание чл.431, ал.2 ГПК/отм./ констативен нотариален акт № * от 01.10.2004 год., т.*, рег.№ * на нотариус Р. Д., рег.№ * в регистъра на Нотариалната камара.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуални правила и необоснованост.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие с практиката на ВКС с позоваване на тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 год. по гр.дело № 2/1996 год. на ОСГК, решение № 37 от 06.04.2011 год. по гр.дело № 252/2010 год. І г.о., решение № 1877/1995 год. ІV г.о., тълкувателно решение № 2/2011 год. ОСГК.
Ответниците по касация са на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че договорът от 06.02.1961 год., предмет на нотариален акт № *, т.*, нот.дело № */* год., с който ТКЗС”В.”-С. продава на наследодателя на ответниците – К. Г. К. парцел * от кв.* от * кв.м. с неуредени сметки по регулация за * кв.м., няма вещнотранслативен ефект съгласно чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ и имотът подлежи на реституция, тъй като построената в него преди 1991 година двуетажна сграда е незаконна /не е налице изключение по смисъла на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ/. Прието е, че по делото са представени само обяснителна записка към архитектурен проект, в която са посочени основните параметри на сградата и спецификация на материалите, както и писмо, според което има разрешение за строене на вила, но не са представени самите актове за разрешение за строеж и одобрен архитектурен проект, както и протокол за определяне на линии и ниво и утвърдени проекти на конструкциите и основите. Градският съд е приел и че с подаване на настоящата искова молба на 30.06.2006 год. е прекъснато течението на десетгодишната придобивна давност, началният момент на която е 26.06.2003 год., когато е влязло в сила решение № 8617/11.06.2003 год. на ОСЗГ”О. купел” за възстановяване на собствеността.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Решението не противоречи на тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 год. по гр.дело № 2/1996 год. на ОСГК на Върховния съд, тъй като към деня на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция спорното правоотношение се е регулирало от разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, която е приложимата материалноправна норма. Съгласно законовия текст, на възстановяване подлежат и земеделските земи, притежавани от собствениците им преди образуването на ТКЗС, които са били продадени на трети лица от тази или от друга селскостопанска организация. С правилото на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ се отнема вещнопрехвърлителния ефект на сделките, с които ТКЗС е продало земеделски земи на трети лица. Доколкото продадените от ТКЗС на трети лица земеделски земи не са били застроени със законни строежи или законно разрешени на основание отстъпено право на строеж строежи не са започнали най-късно до 01.03.1991 год., имотите подлежат на реституция при условията на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ, тъй като не попадат сред изрично посочените от закона изключения. С оглед действието на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, във времето, следва, че тълкувателно решение № 2 от 25.06.1996 год. по гр.дело № 2/1996 год. на ОСГК на ВС в частта, с която е даден приоритет на третите лица-добросъвестни приобретатели на земеделски земи от ТКЗС по възмезден начин, не може да бъде съобразявано в тази му част, тъй като материята, предмет на тълкуване с т.І”б” е уредена по-късно /28.10.1997 год./ с изрична законова разпоредба.
Разпоредбата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ не съдържа условие възмездните сделки на разпореждане от ТКЗС в полза на трети лица да са сключени в нарушение на закона, а направо отрича проявлението на вещнотранслативните им последици, доколкото не са налице изключенията, при които не настъпва ефекта на реституцията на земеделските земи в хипотезата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ. Изложеното важи изцяло и за продажбените отношения, възникнали по реда на чл.25 З./отм., ДВ, бр.26/1988 год./ във връзка с чл.10, ал.4 П. на ТКЗС. Обстоятелството, че продажба на земеделска земя е извършена чрез съответния районен народен съвет не изключа приложението на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ. Практиката на Върховния съд, а впоследствие и на Върховния касационен съд в тази насока е безпротиворечива, поради което не е наложително доизясняване на приложимия закон чрез разглеждане на жалбата по реда на чл.290 ГПК.
Липсва противоречие на въззивното решение и с решение № 37 от 06.04.2011 год. по гр.дело № 252/2010 год. на ВКС, І г.о., доколкото ответниците-касатори не са навеждали доводи за наличие на пречка за земеделската реституция по смисъла на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Разпоредбата има предвид реализирани мероприятия /строителни дейности и съоръжения по смисъла на § 1в ДР на ЗСПЗЗ/. С оглед установеното построяване на двуетажна сграда в имота преди 01.03.1991 год. спорът се е съсредоточил върху законността на строителството й в контекста на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ.
Ответниците /вкл.касаторът/ не са правили доводи в производството пред двете инстанции и относно приложението на Постановление № 4 на Министерския съвет от 12.02.1988 год. за по-нататъшното усъвършенстване на зоните за обществен отдих, вилните зони и земите за земеделско ползване и за отстраняване на нарушенията при изграждане на сгради в тях /ДВ, бр.19 от 11.03.1988 год., изм., бр.34 от 1990 год./. За първи път се позовава на цитирания подзаконов нормативен акт едва с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, като твърди, че въззивното решение противоречи и в тази насока на решение № 37 от 06.04.2011 год. по гр.дело № 252/2010 год. на ВКС, І г.о. В решението на ВКС, І г.о. е посочено, че с разпоредбите на ПМС № 4 от 12.02.1988 год. е установена възможност за запазване на изградените постройки в случай, че не е проведена предвидената в нормативния акт процедура за отстраняване на нарушенията, свързани с неправомерно завзетите и раздадени държавни земи от селскостопанския и горски фонд, като се отнемат и възстановяват в съответния фонд, както и да премахнат по реда на З./отм./ изградените постройки в терени, в които не се разрешава строителство. Освен, че ответниците по иска не са навели своевременно пред инстанциите по същество довод, основан на евентуалното приложение на ПМС № 4 от 12.02.1988 год., и в частност на липсата на проведена процедура от изпълнителния комитет на общинския народен съвет по чл.1 от постановлението, включваща и премахване на постройката; не би могло и да се приеме, че се касае за аналогични казуси в контекста на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, за допускане на касационно обжалване на това основание. В процесния случай ответниците са заявили като основание, изключващо възможността за реституция по ЗСПЗЗ обстоятелството, че в продадения им от ТКЗС поземлен имот са построили преди 01.03.1991 год. сграда въз основа на писмо на СГНС от 28.02.1963 год., с което били уведомени, че е разрешен строеж на вила, чиито основни параметри били посочени в обяснителна записка към архитектурен работен проект, но въпреки направените от тях постъпки, административният орган не довършил процедурата по узаконяване. Следователно, хипотезите на ПМС № 4 от 12.02.1988 год., имащи предвид „неправомерно завзети и раздадени държавни земи от селскостопанския и горски фонд” са различни от процесната. При нея е извършена валидна продажба от ТКЗС, която обаче не поражда вещнопрехвърлително действие, доколкото не е налице изключение, при което не настъпва ефекта на реституцията на земеделската земя /чл.10, ал.7 и чл.10л, ал.1 ЗСПЗЗ/.
Тълкувателно решение № 2 от 13.09.2011 год. по тълк.дело № 2/2011 год. на ОСГК на ВКС е неотносимо към настоящия казус. С него е дадено тълкуване, съгласно което за да възникне право за придобиване на собствеността по реда на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, не е необходимо сградата, отговаряща на изискването за постройка по § 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ и е трайно прикрепена към терена, да отговаря и на изискванията на строителните правила и норми, установени в действащите към момента на построяването нормативни актове. Касае се за различни правоотношения, регламентирани в Закона за собствеността и ползване на земеделските земи, поради което тълкуването, дадено от ОСГК на ВКС по приложението на § 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ, не се отнася до приложението на чл.10, ал.13 във връзка с чл.10, ал.7 и чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, по което е налице непротиворечива съдебна практика.
С т.ІІ от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се прави оплакване за процесуално нарушение по смисъла на чл.281, т.3, предл.второ ГПК. По неговата основателност Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая, липсва такова основание и касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. К. следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство съгласно договора за правна защита от 10.12.2012 год. и списъка по чл.80 ГПК в размер на по 1 500 лева на всяка една от тях.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 18.06.2012 год. по гр.дело № 2937/2010 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-а въззивен състав по жалба вх.№ 78270 от 20.07.2012 год. на Г. К. Г. от [населено място].
Осъжда Г. К. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на С. К. В., ЕГН [ЕГН], [населено място], кв.Д., [улица] на Ц. К. Й., ЕГН [ЕГН], [населено място], кв.Д., [улица] по 1 500/хиляда и петстотин/лева на всяка една от тях разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/