3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№481
С., 11.10.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори октомври през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. М. гр.д. № 680 от описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от К. Б. С., чрез пълномощника й адвокат В. В., против решение № 140 от 3.05.2012 г., постановено по гр.д. № 200 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Добрич, с което е потвърдено решение № 96 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 901/2011 г. на Районен съд-Добрич за допускане на съдебна делба на апартамент № * в [населено място], [улица], вх.*, ведно с принадлежащите му избено и таванско помещение и на гараж № 6 в същата сграда между Б. Г. Г. и К. Б. С. при равни права в съсобствеността и К. Б. С. е осъдена да заплаща на Б. Г. Г. месечно обезщетение за лишаване от ползването на имотите, считано от 1.03.2011 г. до окончателното извършване на делбата в размер на 140 лв. за апартамента и 25 лв. за гаража.
Ответникът по касационната жалба Б. Г. Г. не е изразил становище налице ли е основание за допускане на касационно обжалване.
Спорът по делото е бил дали е налице съсобственост между страните на основание наследство от Б. Г. Я., поч.4.03.1989 г. и С. М. Я., поч.27.01.1997 г., като ответницата К. Б. С. е заявила възражение за придобивна давност в периода след 27.01.1997 г. на правата от * ид.ч. на своя брат Г. Б. Г., праводател на ищеца Б. Г. Г. по договор, сключен с нотариален акт № *, том *, рег. № *, д. № */* г. на нотариус рег. № *. В. съд е разгледал доводите във въззивната жалба за игнориране на доводите на ответницата и показанията на ангажираните от нея свидетели и след обсъждането на твърденията на страните и доказателствата е приел, че липсват доказателства за намерението й да свои идеалната част на брат си още към момента на установяване на фактическа власт върху имотите, а твърденията на последния, разпитан като свидетел е, че се е съгласил сестра му да ползва имотите, защото има нужда след като прехвърлила своя имот на дъщеря си. Изложени са съображения, че в тежест на позоваващият се на давностно владение е да докаже, че е установил фактическа власт върху чуждите части за себе си и това е било известно на съсобственика или ако е налице промяна на намерението, тя да е показана на съсобственика, а такова доказване ответницата не е провела – ангажираните от нея свидетели сочат, че тя е плащала данъците, което обаче не е сериозен показател за намерение за своене на идеалните части на другия съсобственик; плащала е разходите за ползването на апартамента, за чистачка и ток за стълбището, била записана и в домовата книга, но тези обстоятелства съотвестват на ползването/обитаването на имота и нямат връзка със собствеността и евентуалното намерение за своене; обстоятелството, че другият сънаследник нямал ключ за апартамента е счетено за естествено, при положение, че там е било жилището на сестра му, още повече, че в показанията си същият твърди, че винаги когато е поискал е бил допускан от сестра си в имота, като по делото липсват сведения в обратния смисъл; фактът, че ответницата е отпратила намерени от брат й купувачи на имота, може да бъде обяснен както с твърдението й, че е считала имота изцяло за свой, така и с посоченото от свидетеля Г., че не й харесала цената. Тъй като твърдението на свидетелите, че ответницата се е държала като единствен собственик, е основано на посочените факти, а те не са еднозначни и същевременно свидетелите не установяват ответницата да е осъществявала действия спрямо другия сънаследник, които недвусмислено да му покажат, че тя свои имота, то владението й не е било явно, така че не е могло да бъде основание за придобиване им от нейна страна.
К. поставя въпросът „следва ли съдът да основава своите правни изводи и да решава спора по същество, само въз основа на свидетелски показания на лице от кръга на посочените в чл.172 ГПК и следва ли съдът да изложи мотиви в тази насока, а именно защо дава вяра на показанията на този свидетел”, като счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въпросът не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото е неотносим към мотивировката на въззивното решение, тъй като съдът е основал изводите си не само върху показанията на ангажирания от ищеца свидетел Г., а и на показанията на ангажираните от ответницата свидетели Й. и Ж., като преценката му е свързана не с това дали дава вяра на единия или на другите свидетели, а на обстоятелството, че изнесените твърдения могат да бъдат тълкувани нееднозначно, поради което и не могат да обосноват категоричен извод за наличието на релевантните факти /в случая явно намерение за своене/, какъвто е необходим, когато страната носи доказателствената тежест.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 140 от 3.05.2012 г., постановено по гр.д. № 200 по описа за 2012 г. на Окръжен съд-Добрич.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: