О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№971
гр.София, 15.10.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 652/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Г. Г. Г. и Е. С. Г. от[населено място] са подали касационна жалба вх.№ 1533 от 16.03.2010 год. срещу въззивното решение № 67 от 12.02.2010 год. по в.гр.дело № 537/2009 год. на Д. окръжен съд, в частта, с която е оставено в сила решение № 11 от 06.04.2009 год. по гр.дело № 5/2007 год. на Каварненския районен съд за признаване за установено, че С. К. Д., С. К. С., И. С. К., Н. С. К. и К. С. К. са собственици по наследство от К. С. К. и Н. И. К. на дворно място от 2266 кв.м., представляващо ПИ № 17275.501.144 по КК на[населено място], общ.Ш., стар идентификатор ПИ № 67, кв.1, за който са отредени УПИ № ІХ-67 и УПИ № Х-67, ведно с построената в този имот еднофамилна жилищна сграда с ид.№ 17275.501.144.1 с РЗП от 73 кв.м. и е отхвърлен насрещния иск на касаторите за установяване право на собственост върху посочения имот.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението, отхвърляне на предявения срещу касаторите иск и уважаване на насрещния иск, предявен от тях.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС относно активната легитимация на ищците и правния им интерес от водене на установителен иск за собственост с позоваване на решение № 620 от 25.06.1993 год. по гр.дело № 211/1993 год. І г.о., решение № 1445 от 17.06.1966 год. по гр.дело № 8338/1966 год. І г.о., решение № 240 от 07.02.1970 год. по гр.дело № 1582/1969 год. І г.о.; б/ значение на посочените въпроси за точното прилагане на закона – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касация са на становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Въззивният съд е приел, че вследствие одворяването през 1941 год. първоначален собственик на процесния имот е бил Б. К. С. – наследодател на праводателите на двамата касатори по договора за продажба от 27.12.2006 год. Прието е по-нататък, че към 1950 год. Б. К. С. със сигурност вече е напуснал имота, доколкото по разписния лист към единствения регулационен план на[населено място], одобрен през същата година, като собственик на същия имот, за който са били отредени парцели ІХ-67 и Х-67 в кв.1, е бил записан наследодателят на първоначалните ищци – К. С. К./също преселник от С. Д., но одворен в с.Г. О., сега[населено място]/. Безспорно е било, че К. С. се е заселил в[населено място], и то по покана на Б. С. К. да се настани в собствения му имот. Съдът е приел, че в този имот К. С. К. е живял до смъртта си през 1990 год., а след смъртта му там е останала съпругата му Н.. Според въззивния съд, макар и първоначално да са били обикновени ползватели, допуснати от собственика, съпрузите К. и Н. С. впоследствие променили субективното си отношение към имота и започнали да го своят, т.е. трансформирали са държането във владение /установено било, че през 1956-57 год. К. С. построил нова къща, а старата преустроил в стопанска сграда/. За настъпилата промяна в субективното им отношение към имота въззивният съд се е позовал и на снабдяването на К. С. с нотариален акт за собственост по давност № 160, т.І, нот.дело № 385/31.08.1982 год. Прието е, че нито Б. С., нито наследниците му са се противопоставяли на действията на К. по своене на имота /ограждане, строеж и преобразуване на постройки/, а са го посещавали „на гости” с ясното съзнание, че къщата е „оставена на К.”, че е „харизана”. Съдът е приел, че повече от 40 години съпрузите К. са владяли имота, като към 1982 год. са били налице предпоставките за придобиването му по давност /липсвал е ограничителния режим по ЗРПВПННИ и по ЗСГ/отм./. Според въззивния съд, никой от разпитаните свидетели не е категоричен, че е виждал наследниците на Б. С. постоянно в имота през периода 1990-2006 год., когато е съставен констативният нотариален акт № 25, т.VІІ, рег.№ 5530, нот.дело № 1006/2006 год., като дори свидетелите, допуснати на двамата касатори заявили, че Б. С. и съпругата му ходели „да проверят” къщата, стояли по 2-3 дни в[населено място], но в дома на „братовчеди”.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Липсва противоречие на въззивното решение с решение № 620 от 25.06.1993 год. по гр.дело № 211/1993 год. на ВС, І г.о., по което е било налице произнасяне по непредявено правно основание – твърденията в исковата молба били за нищожност на съдебна спогодба поради липса на предмет – чл.26, ал.2 ЗЗД, а съдът обявил спогодбата за нищожна по чл.26, ал.1 ЗЗД затова, че била сключена в противоречие със закона. Не би могло да се приеме, че решение № 620/25.06.1993 год. е относимо към настоящия казус във връзка с оплакването на касаторите, че липсва пълна идентичност между имота с площ 1875 кв.м., урегулиран в парцели ІХ-67 и Х-67 по плана от 1950 год. и ПИ с идентификатор № 17275.501.144 по КК на[населено място], в който са включени още 391 кв.м. и е образуван общ поземлен имот с площ от 2266 кв.м. Оплакването касае обосноваността на обжалваното решение относно приетата въз основа на заключението на техническата експертиза /л.л.201-203 от гр.дело № 5/2007 год. на РС-Каварна/ идентичност между получения от Б. К. С. по замяна при преселването му от Р. и имота, предмет на иска за собственост, и по-специално статута на разликата в площта по нотариален акт № 160/1982 год. и тази по кадастралната карта от 2006 год., равняваща се на 391 кв.м. Следователно, не се касае до евентуално нарушение на диспозитивното начало в процеса чрез произнасяне на съда извън рамките на субективното право, очертани с исковата молба, а до евентуална необоснованост на съдебния акт при преценката на доказателствения материал относно обема и способа за придобиване на претендираното право на собственост.
Липсва противоречие на въззивното решение и с решение № 1445 от 17.06.1966 год. по гр.дело № 833/1966 год. и с решение № 240 от 07.02.1970 год. по гр.дело № 1582/1969 год. на ВС, І г.о. Макар и да не е изложил изрични мотиви относно наличието на правен интерес от установяването, въззивният съд е разгледал предявения срещу касаторите иск, изхождайки както от липсата на твърдения в исковата молба, че имотът се владее от Г. и Е. Г., така и от доказателствата, събрани в хода на производството, въз основа на които не би могло да се приеме, че ответниците/сега касатори/, респ. техните праводатели по договора за продажба от 27.12.2006 год. са осъществявали владение върху процесния недвижим имот.
Не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложението не съдържа материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, разглеждането на които по реда на чл.290 ГПК да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на нейното тълкуване. Касаторите не се позовават на непълноти или неясноти на приложимите за казуса материалноправни норми или на процесуалните разпоредби, а поддържат оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на обжалваното решение, при което разглеждането на жалбата по реда на чл.290 ГПК би се оказало безполезно, защото не би подпомогнало многобройната практика на съдилищата по делата по установителните искове за собственост.
В обобщение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 500/петстотин/лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 67 от 12.02.2010 год. по в.гр.дело № 537/2009 год. на Д. окръжен съд по жалба вх.№ 1533 от 16.03.2010 год. на Г. Г. Г. и Е. С. Г. от[населено място].
Осъжда Г. Г. Г. и Е. С. Г. от[населено място], [улица] да заплатят на С. К. Д., И. С. К., С. К. С., Н. С. К. и К. С. К. сумата 500/петстотин/лева разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/