О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 26.05. 2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия М. гр.д. № 2349 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. К. К. и Д. К. К., чрез пълномощниците им адвокат Д. М. и адвокат Д. А., против решение № 2600 от 10.12.2013 г., постановено по гр.д. № .2936 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 3256 от 4.07.2013 г. по гр.д. № 4347/2011 г. на Районен съд-Варна, 9 състав за уважаване на предявения от Д. С. Г. и Р. С. Г. против С. К. К. и Д. К. К. отрицателен установителен иск по отношение на ПИ № 783 по актуалния план на [населено място], м.”М.” с площ 1000 кв.м. и граници – ПИ 782, от две страни път и ПИ № 1294 по актуалния план на [населено място], м.”М.”.
Ответниците по касационната жалба Д. С. Г. и Р. С. Г. оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендират възстановяване на направените разноски.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Въззивното решение е постановено по предявен от Д. С. Г. и Р. С. Г. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответниците С. К. К. и Д. К. К. не са собственици на описания недвижим имот, основан на следните твърдения: ищците са наследници на Т. П. Д., който е притежавал лозе с площ от 10.000 дка в м. “М.” при граници: от запад и юг землищна граница на А., изток – път и имоти на И. С. Т., И. П. А., имот на Д. Д. В., П. К. С. и Д. С. Г., като правото на собственост върху имота е придобито от преките наследници на Т. Д. – съпруга, син и дъщеря по наследяване и давност, чрез владение за периода 1935 г. – 1956 г., когато е бил внесен за кооперативно обработване и с решение № 1321 от 10.02.2006 г. на ОСЗГ- [населено място] на наследниците на Т. Д. е признато право за възстановяване при условията на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ върху имота, собственост на наследодателя и включващ имоти № 250 и № 199 по плана на старите имотни граници в м.“М.”. Процесният ПИ № 783 попада с цялата си площ в признатия за възстановяване такъв и в регистрите към ПНИ е записан на името на първоначалните ответници К. К. Н. и Добра Я. Н., на които е признато признато право да изкупят процесния имот по реда на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, без да са били налице нито предпоставките по § 4а, нито тези по § 4б, но вписването им в ПНИ като лица с признати права по § 4 досежно този имот препятства възможността за издаване на заповед по § 4к в полза на ищците, което обуславя и правния им интерес от предявяване на иска. С молба от 21.02.2012 г. искът е насочен срещу настоящите касатори, придобили процесния имот в хода на процеса. В писмения си отговор последните са навели възражение за недопустимост, евентуално – неоснователност на иска, като са твърдели, че решението, на което се позовават ищците е нищожно, тъй като със заявлението, по което е постановено, е заявена само една нива от 11.5 дка в м.”Ментеше” и относно този имот има постановени предходни решения за възстановяването му с план за земеразделяне; възстановеният имот не е индивидуализиран съгласно изискванията на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ; заявлението за възстановяване е депозирано след изтичане на сроковете по чл.11 ЗСПЗЗ; не са били представени писмени доказателства, установяващи правото на собственост на наследодателя, като същият 1935 г., поради което и не е бил собственик на възстановения имот към момента на кооперирането, както и че заявения за възстановяване имот не е идентичен с възстановения; вписаните в решението имоти 199 и 250 по КП от 1997 г. не са съседни, следователно и идентични с признатия за възстановяване имот – лозе от 10 дка, както и че относно този имот има постановени позитивни решения в полза на част от наследниците на Т. Д., но заявен за възстановяване на лично основание; заявяват собствени права относно ПИ 783, основани на извършено в тяхна полза дарение с нот.акт № 114/2006 г., като праводателите им са били собственици на имота на основание изкупуване по реда на § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ и издадена в тяхна полза Заповед № 0189/07.03.2005 г. по реда на §4к, ал.7 ЗСПЗЗ, евентуално че са собственици въз основа на давностно владение, осъществявано непрекъснато и необезпокоявано от датата на дарението до настоящия момент, а в евентуалност и чрез присъединено владение към това на праводателите им.
Въззивният съд е приел за установено, че ищците са сред наследниците по закон на Т. П. Д., б.ж. на [населено място], поч. 14.05.1935 г. С решение № 1321/10.02.2006 г., постановено на основание чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ ОСЗГ-В. е признала правото на собственост на наследниците на Т. Д. върху лозе от 10 дка, находящо се в терен по § 4 на В., м.”М.”, заявен с пореден № 2 по заявление № 30321А/09.04.1992 г. и съставляващ имоти пл.№№ 250 и 199 по КП на м.”М.” от 1997 г. В коментираното решение изрично е посочено, че възстановяването на правото на правото на собственост върху имотите в територии по § 4 ще се извърши при условията на чл.28 ППЗСПЗЗ като имотните граници ще се определят въз основа на влезлия в сила ПНИ. Към настоящия момент ПНИ, одобрен със Заповед на Областния управител № РД 1-7706/432/15.12.2003г. е влязъл в сила. Въз основа на експертно заключение е установено, че през 1997 г. са одобрени два кадастрални плана – единият е КП на м.”М.”, изработен през 1980 г. и одобрен със Заповед № 351/04.11.1997 г., съгласно който имоти с пл.№№ 199 и 250 не са съседни, имат площ съответно от 733 кв.м. и 488 кв.м. и са записани на името на А. С. А. /имот 199/ и на Р. И. Р. /имот 250/, а другият е помощния кадастрален план /плана на старите имотни граници с отразени граници на имотите на ползвателите/, одобрен с Решение № 2-А/22.05.1997 г. на ПК, съгласно който имоти с пл.№№ 199 и 250 са съседни, имат площ съответно от 4 дка и 5.688 дка и са идентифицирани като собственост на наследниците на Т. П. Д.. Отчитайки площите на имотите по двата кадастрални плана и факта, че и двата са от 1997 г. съдът е намерил, че признатият за възстановяване имот от 10 дка в м.”М.” е индивидуализиран в решението на ОСЗГ по ПКП /плана на старите имотни граници/. А от установеното, че ПИ 783 попада изцяло в границите на признатия за възстановяване имот и че в ПНИ е записан на името на праводателите на въззивниците, в полза на които е издадена и заповед по § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ в качеството им на лица с признати права по §4 и сл. ЗСПЗЗ е направен и извода за правния интерес от търсената защита, тъй като решението, на което се позовават въззиваемите е постановено по реда на чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ след изменението на тази норма, обн. ДВ бр.68/99г. Реституционното производство следва да бъде финализирано с издаването на заповед по §4к ал.7 ЗСПЗЗ, но наличието на издадена такава в полза на бивши ползватели препятства това. Ето защо отричането на претендираните от ответниците права върху ПИ 783 е преюдициално за упражняването на признатите права на наследниците на бившия собственик, поради което и предявеният от тях отрицателен установителен иск е допустим /в т.см. ТР № 8/27.11.2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС/.
За неоснователни са приети възраженията на ответниците за нищожност на издаденото в полза на въззиваемите реституционно решение – производството пред ОСЗГ е образувано по заявление № 30321А/09.04.1992 г. от П. А., в качеството й на наследник на Т. Д., като в т.2 от същото е заявен за възстановяване имот – лозе от 9 дка в м.М., т.е. неоснователно се твърди, че административният орган е възстановил имот, който не е заявен. Прието е, че доводът за липса на посочени в заявлението граници на този имот е относим към възражение за липса на идентичност между заявения за възстановяване имот и възстановения такъв, което е възражение за материална незаконосъобразност на административния акт, а не обуславя неговата действителност. Това се отнася и до възраженията за представените доказателства, въз основа на които е признато правото на собственост на наследодателя. Посочено е, че тези възражения не следва да бъдат разглеждани в настоящото производство предвид предмета на спора /установяване претендираното от въззивниците право на собственост върху процесния имот/, както и с оглед възраженията по законосъобразността на реституционното решение, с които бившите ползватели, респ. техните правопиремници могат да се бранят /ТР 9/2012г./. Като неотносимо към действителността на административния акт е прието и възражението, че процесния имот е възстановен в полза на част от наследниците на Д., но заявен от тях на лично основание с друго заявление. Що се отнася до възражението, че за признатия за възстановяване имот има постановени предходни решения, поради което и това от 2006 г. се явява нищожно съдът е намерил, че съдържащите се в административната преписка и цитирани от въззивниците решения касаят други имоти, заявени със същото заявление под № 1 и № 3 и възстановени с план за земеразделяне.
В обобщение е прието, че Решение 3121/10.02.2006г. на ОСЗГ легитимира ищците като лица с признати права по чл.14 ал.1 т.3 ЗСПЗЗ, които имат правен интерес да отрекат съществуването на претендираните от въззивниците права на собственост върху процесния ПИ 783. Последните основават правото си на собственост на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 114/2006г. Видно от същия е, че К. Н. и Д. К. са дарили на внучките си – настоящите ответници процесния ПИ 783, придобит от тях на основание §4 ал.2 и §4а ал.1 ЗСПЗЗ. На дарителите е било предоставено право на ползване на основание 21 ПМС с протоколно решение № 5/21.03.1970 на ИК на ОНС – В. върху имот от 1 000 кв.м., находящ се в землището на [населено място] и граници: Д. А., И. К., дере и път. С решение по адм.д. № 430/1997 г. на В. е отменена заповед на кмета на [община] от 14.07.1997 г., с която е отказано на К. Н. и Д. К. да бъдат признати права по реда на § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и е одобрена оценката на предоставения за ползване имот като ползвателите са заплатили определената стойност на имота и на основание § 4к, ал.7 ЗСПЗЗ в тяхна полза е издадена Заповед № 0189/07.03.2005 г. за придобиване правото на собственост при условията на §4а ал.1 ЗСПЗЗ върху ПИ 783 по ПНИ на СО „Ментеше“, землището на кв.В., [община], с площ от 1000 кв.м. Въз основа на експертно заключение е установено, че предоставеният за ползване имот е идентичен на процесния и се намира на разстояние от около 10 км. от [населено място] /град с над 300 хил. жители/, като в него няма изградена сграда, нито са наведени твърдения такава да е съществувала към м.март 1991 г. Съдът е направил извод, че макар и праводателите на ответниците по иска да са ползватели по см. на § 4 ЗСПЗЗ, то не са били налице предпоставките за изкупуване на предоставения им за ползване имот нито в хипотезата на § 4а, нито при условията на § 4б ЗСПЗЗ /липсва сграда, респ. имотът не е на изискуемото се отстояние от [населено място]/, а постановеното решение по адм.д. № 430/1997 г. не обвързва ищците, тъй като същите не са били страна в това административно производство.
С оглед извода, че праводателите Н. не са били собственици на ПИ 783, поради което и извършеното в полза на ответниците дарение не е породило вещно-прехвърлителен ефект, е изследвано другото заявено придобивно основание, а именно изтекла придобивна давност в периода 2006 г. до предявяване на иска срещу тях, евентуално с присъединяване владението на техните праводатели. Прието е, че ответниците са добросъвестни владелци, но доколкото предмет на спора е имот, находящ се в терен по §4 ЗСПЗЗ и реституционното производство досежно този имот не е приключило с издаването на заповед по § 4к ЗСПЗЗ в полза на бившите собственици, то давност в тяхна полза, която да бъде противопоставена на ищците не е започнала да тече, като това важи и за осъществяваното от праводателите Н. владение за периода след 27.11.1997 г. /датата на плащане на земята/ до сключването на договора за дарение. Началният момент, от който започва да тече придобивната давност е издаването на административния акт за възстановяване на заявения имот, а именно заповедта по § 4к ЗСПЗЗ, като за този извод, съдът се е позовал на константната съдебна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК и имаща задължителен характер за настоящата инстанция /Р № 61/2012г. по гр.д. № 562/2011г. на ІІ г.о.; Р № 387/2012г. по гр.д. № 1180/2011г. на І г.о.; решение по гр.д. № 60/2010г. на І г.о.; решение по гр.д. № 1181/2010г. на ІІ г.о. и др./.
Чрез пълномощника си адвокат О. С. касаторите са обосновали основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като считат, че от значение за развитие на правото е въпросът „при кои случаи и в кои конкретни хипотези ищецът има интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за отричане право на собственост на друго лице, за да бъде иска допустим, решен по определен начин в обжалваното въззивно решение на Варненския окръжен съд и в т.1 на диспозитива на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е мотивиран с тезата, че диспозитива на тълкувателното решение има твърде абстрактен характер и за разлика от мотивите в решението към него, обхваща едва ли не неограничен брой случаи, а както е видно от мотивите, намерението на ОСГТК не е било такова. По същество се иска тълкуване не на нормативна уредба, а на задължителна практика на ВКС, поради което поставеният въпрос не попада в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието приложно поле е разяснено в т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
По същия въпрос се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на извода на въззивния съд за допустимост на отрицателния установителен иск с т.1 на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Соченото основание не е налице, тъй като практиката на ВКС по чл.290 ГПК /например решение №40 от 11.02.11г. по гр.д.№1385/09г. на ВКС, ІІ ГО, решение № 367/24.10.2011 г. по гр.д. № 1230/2010 г. на ВКС, І г.о.и др./ последователно приема, че лицата, на които само е признато право на възстановяване на собствеността, но все още нямат издадена заповед по §4к от ПЗР на ЗСПЗЗ, имат правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск. С него те целят да отрекат правата, които ответниците им противопоставят по отношение на спорния имот, произтичащи било от изкупуване по §4а и §4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, било от наличие на предпоставките по чл.18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ. И в двата случая, при успешно провеждане на отрицателния установителен иск, ищците ще имат основание да искат от кмета на общината да издаде на тяхно име заповед по §4к, ал.7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която окончателно ще придобият права върху спорния имот и той ще бъде записан на тяхно име в регистъра към плана. В това се състои правният им интерес от предявяване именно на отрицателен установителен иск, тъй като при завеждане на делото те все още не са собственици на имота и не биха могли да водят нито положителен установителен иск за него, нито иск по чл.108 от ЗС.
Чрез пълномощника си адвокат Д. А. касаторите се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Считат, че извода на въззивния съд, че заявените от ответниците по иска възражения не следва да се разглеждат с оглед предмета на спора, е направен в противоречие с Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС. Твърдението е обосновано с тезата, че според тълкувателното решение ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие, от което черпи права ищецът, а правото на възражение от страна на ползувателят, който е трансформирал правото си на ползване, за незаконосъобразност на постановеното решение от ОСЗ е дадено именно за защита на техните права, с оглед липсата на правен интерес от завеждане на иск срещу ползвателите, ако старите собственици, респ. техните наследници не могат да се легитимират със законосъобразно решение. Посочената теза не съответства на тълкуването на закона в Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, в което недвусмислено е прието, че възраженията за материална незаконосъобразност на решението на ОСЗ са само във връзка със собствените на ответниците по иска противопоставими права – че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР на ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове, но не и че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. негов наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Следователно въззивното решение по поставения върпос по допустимите възражения на ответниците по иска съответства на посоченото тълкувателно решение.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторите считат, че е налице противоречива съдебна практика допустимо ли е да се разглежда възражение за нищожност на решението на ОСЗ. В приложеното влязло в сила решение № 1643/18.07.2013 г. по гр.д. № 1312/2013 г. на В. е разгледано и прието за основателно възражение за нищожност на административното решение за признаване правото на възстановяване на собствеността в стари реални граници, тъй като същото е постановено след като с влязло в сила предходно решение е признато правото на възстановяване с план за земеразделяне, поради което е прекратено производството по отрицателния установителен иск. Посоченото решение не удостоверява противоречиво разрешаван правен въпрос, тъй като в настоящия случай окръжният съд е разгледал възражението, че решението, с което се легитимират ищците, е постановено след като с предходно решение им е признато правото на възстановяване с план за земеразделяне и го е приел за неоснователно, тъй като другите решения не касаят процесния имот.
На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касаторите считат, че касационното обжалване следва да се допусне по въпросите: допустимо ли е ПК да се произнесе ако са подадени няколко заявления, в това число на общия наследодател, при което са образувани няколко преписки, по които са заявени различни имоти въз основа на опис-декларации на лица, различни от общия наследодател, като липсват доказателства за собственост на общия наследодател; когато описаните в опис-декларациите имоти са в друго землище /в случая две от лицата са били членове на ТКЗС А., а не на ТКЗС В./; допустимо ли е ПК да обединява преписки само въз основа на молба за обединяване, подадена 8 години след подаване на заявленията и изхождаща само от част от наследниците; допустимо ли е след обединяване на преписките ПК да се произнесе по начин какъвто тя прецени, без волеизявление в молбата в чия полза да бъдат възстановени имотите; допустимо ли е след заявяване на имотите през 1992 г. ПК да не се произнесе с каквото и да е решение по заявленията и за пръв път да се произнесе през 2006 г. или следва да се приеме, че това решение е последващо; допустимо ли е при изработването на помощен план през 1997 г. да се обособят два имота съобразно представените по преписките опис-декларации и същите да се впишат на лицата, в чиято полза е поискано възстановяването, без наследниците да са участвали в анкетата при изготвянето на този план; допустимо ли е при изработването на ПКП към ПНИ да се отредят имоти на бившите собственици и те са вписани в регистъра на собствениците, без да е постановено решение на ПК за възстановяване на имоти, находящи се в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ; допустимо ли е ПК да се произнесе с решение за възстановяване право на собственост на общия наследодател за имот по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и да идентифицира имотите по ПКП към ПНИ, или по изработения предходен помощен комбиниран план на старите собственици, ако решението е постановено след одобряване на ПНИ със заповед на областния управител, при условие, че няма издадено преди това признавателно решение по преписката, наследниците не са участвали в анкета при изработването на предходен помощен комбиниран план на старите собственици, нито при изработването на ПКП към ПНИ, нито има подадена молба за идентифициране на имотите им; нищожно ли е решението на ПК, евентуално – незаконосъобразно ли е, при наличие на някои от посочените по-горе пороци.
Всички твърдяни пороци на административното решение на органа по поземлена собственост са свързани със спор било ли е собственик на имота лицето, на чиито наследници е възстановено правото на собственост и идентичен ли е процесния имот с имота, който е внесен в ТКЗС и е заявен за възстановяване. Недопустимостта тези възражения да се обсъждат, когато спорът е между собственик, на когото по реда на ЗСПЗЗ е признато правото на възстановяване на собствеността в територия по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ и лица, на които е било предоставено правото на ползване, тъй като същите касаят материалната законосъобразност на решението е посочена в Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Останалите постановени въпроси са свързани с възможността спрямо лице, на което е признато правото на възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, но процедурата по възстановяване на собствеността не е приключила, да се противопостави възражение за придобивна давност и как третото лице-добросъвестен приобретател може да защити правото си на собственост в тези хипотези. По първият правен проблем е налице практика по чл.290 ГПК /например Решение № 584 от 25.09.2009 г. по гр.д.№ 2949/2008 г. на ВКС, І г.о., Решение № 112 от 05.03.2101 г. по гр.д. № 981/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 373 от 21.05.2010 г. по гр.д. № 396/2009 г. на І г.о., Решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр.д. № 660/2010 г. на ІІ г.о. и др./, според която изхожда от заложения в чл.5, ал.2 ЗВСОНИ принцип, че не тече давност срещу този, който не може да се защити чрез иск поради което докато не бъде индивидуализиран възстановения имот лицата, които го владеят, не могат да се ползват от давностно владение спрямо бившите собственици. Отговорът на втория проблем е даден с Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, а именно, че тези лица следва да докажат наличието на собствените си права по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ.
При наличие на практика на ВКС по постановените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящето производство касаторите следва да възстановят направените от Д. С. Г. и Р. С. Г. разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2600 от 10.12.2013 г., постановено по гр.д. № .2936 по описа за 2013 г. на Окръжен съд-Варна.
ОСЪЖДА С. К. К., ЕГН [ЕГН], и Д. К. К., ЕГН [ЕГН], двете с адрнес: [населено място], [улица], ет.3, ап.59 и със съдебен адрес: [населено място], ул.Ш.” № 33, адв.Д. М. да заплатят на Д. С. Г., ЕГН [ЕГН] , [населено място], [улица] Р. С. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица][жилищен адрес] разноски по повод касационната жалба в размер на 600.00 /шестстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: