О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№177
гр.София, 21.02.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1094/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
В. С. Х. и Е. С. В. от[населено място] са подали касационна жалба вх.№ 4293 от 26.05.2010 год. срещу въззивното решение от 08.04.2010 год. по в.гр.дело № 107/2010 год. на Ш. окръжен съд, с което е обезсилено решение № 613 от 04.11.2009 год. по гр.дело № 825/2008 год. на Ш. районен съд и е прекратено производството по предявения от касаторите срещу С. К. Й. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответницата не притежава право на ползване върху 5/6 ид.ч. от приземен етаж с идентификатор 83510.664.421.1.4, находящ се в триетажна сграда с идентификатор 83510.664.421.1, изградена в ПИ с идентификатор 83510.664.421 по кадастралната карта на[населено място], по стария план на града, представляващ УПИ ІІІ-3285 в кв.141.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения иск.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ по приложението на чл.59, ал.3, предл.второ ЗС – погасяването на правото на ползване с неупражняването му в продължение на пет години: каква е същността на това право, какви са задълженията на ползвателя, изпълнението или неизпълнението на които доказват упражняването или неупражняването на това право и оттам – настъпването на хипотезата на посочената правна норма? и б/ следва ли при дела с различен предмет и правно основание да се говори за обвързваща сила на съдебно решение за праводател и правоприемник? Жалбоподателите поддържат, че решението по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш. по иск по чл.108 ЗС е с различен предмет и правно основание от производството по иска с правно основание чл.59, ал.3, предл.второ ЗС. Според тях, въззивното решение противоречи на решение № 2035 от 07.05.1980 год. по гр.дело № 559/1980 год. на ВС, І г.о., решение № 19 от 10.02.2000 год. по гр.дело № 1082/1999 год. на ВКС, ІV г.о. и решението от 10.03.2009 год. по гр.дело № 3432/2007 год. на Софийския градски съд, ІV-а въз.състав. Твърдят, че казусът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответницата по касация С. К. Й. от[населено място] е на становище, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. съобрази следното:
С първоинстанционното решение районният съд е приел, че страните по делото са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението от 07.10.2004 год. по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш., с което е уважен предявения от С. К. Й. срещу И. Й. К. и С. В. К. иск по чл.108 ЗС за предаване владението върху 5/6 ид.ч. от процесния имот, поради което настоящият иск е частично недопустим за периода на времевите предели на силата на пресъдено нещо, а именно от 2001 год. до 04.10.2004 год. – денят на устните състезания по гр.дело № 2309/2002 год., а за останалата част от периода, обхващащ възражения за неупражняване на правото на ползване от 04.10.2004 год. искът е разгледан по същество. Съдът е приел, че липсва законово основание за загубване правото на ползване от ответницата и е ирелевантно дали имотът не е бил ползван от нея в определен времеви период, тъй като неупражняването на правото на ползване не води до погасяването му.
Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение, като е приел, че настоящият иск е предявен след като с влязло в сила на 27.10.2004 год. решение от 07.10.2004 год. по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш. И. Й. К. и С. В. К. били осъдени на основание чл.108 във връзка с чл.111 ЗС да предадат на С. К. Й. владението на 5/6 ид.ч. от процесния приземен етаж. Установено е, че с договор за дарение от 01.12.2004 год. И. Й. К. и С. В. К. са прехвърлили собствеността върху имота на децата си В. С. Х. и Е. С. В./сега касатори/. Безспорно е, че след влизане в сила на решението по гр.дело № 2309/2004 год. на Ш., С. К. Й. се снабдила на 25.05.2005 год. с изпълнителен лист и по образуваното изпълнително дело на ищците/сега касатори/ били изпратени призовки за доброволно изпълнение, получени от тях на 13.07.2006 год.; въз основа на обезпечителна заповед по ч.гр.дело № 461/2008 год. на Ш. принудителното изпълнение било спряно и ищците/сега касатори/ предявили отрицателния установителен иск. Въззивният съд е приел, че частното правоприемство по договора за дарение от 01.12.2004 год. е настъпило след като правния спор за ползването на имота е разрешен със сила на пресъдено нещо спрямо праводателите на ищците/касатори/, които са били легитимирани и силата на пресъдено нещо съгласно чл.298, ал.1 ГПК е пречка за преразглеждане и пререшаване на спора.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателите не се позовават на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочат тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегии на ВКС или на решения, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които да противоречи даденото с обжалваното въззивно решение разрешение на формулирания с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос.
Не е налице и противоречиво разрешаван от съдилищата процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, какъвто е формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. За да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че силата на пресъдено нещо, формирана с решението от 07.10.2004 год. по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш., с което е уважен иска по чл.108 ЗС на С. К. Й. срещу И. Й. К. и С. В. К.-праводатели на касаторите, се е разпростряла и спрямо правоприемниците, тъй като е възникнала спрямо праводателите по дело, по което последните са били легитимирани. Съдът е приел и наличието на обективно/предметно/ тъждество между влязлото в сила решение от 07.10.2004 год. по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш., с което е признато, че С. К. Й. е носител на правото на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж и ответниците са били осъдени да й предадат владението върху съответните идеални части от това ограничено вещно право – от една страна, и предмета на заведеното от касаторите гражданско дело за установяване, че ответницата С. К. Й. не притежава право на ползване върху 5/6 идеални части от приземния етаж – от друга. В подкрепа на тезата си, че решението по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш. по иск по чл.108 във връзка с чл.111 ЗС има различен предмет и правно основание в сравнение с иска по чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.3, предл.второ ЗС, касаторите се позовават на решение № 2035 от 07.05.1980 год. по гр.дело № 559/1980 год. ВС, І г.о. и на решение № 19 от 10.02.2000 год. по гр.дело № 1082/1999 год. ВКС, ІV г.о. Двете решения обаче не провеждат разграничение между предмета на петиторния иск по чл.108 във връзка с чл.111 и чл.56 ЗС за защита на ограниченото вещно право на ползване и предмета на отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК във връзка с чл.59, ал.3, предл.второ ГПК, че правото на ползване е погасено поради неупражняването му в продължение на 5 години. Затова, не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие с тях по въпроса дали е налице предметно/обективно/ тъждество между влязло в сила решение, с което е уважен ревандикационен иск за предаване владението върху правото на ползване и заведено по-късно дело по иск за признаване за установено, че ищецът по приключилото дело не е носител на правото на ползване, тъй като не го е упражнявал в предвидения от закона петгодишен погасителен давностен срок. Първото от решенията припомня, че право на собственост /като абсолютно вещно право/ не се изгубва по давност поради неупражнено владение, а единствено в предвидените в закона случаи, като само е посочено, че с изтичане на предвиден в законите срок се погасяват само някои вещни права – на ползване /чл.59, ал.3 ЗС/ или на строеж/чл.67, ал.1 ЗС/. Второто решение приема, че признанието, което собственикът е направил, че имотът му е обременен с ограничено вещно право на ползване прекъсва давността за придобиване на това право, щом като позоваването на изтеклия придобивен способ като възражение срещу петиторния иск по чл.108 във връзка с чл.111 и чл.56 ЗС, е станало след направено признание за титулярството му от ищеца. В това решение само е добавено, че и за срока по чл.59, ал.3, предл.второ ЗС, който е давностен са приложими разпоредбите на погасителната давност, в т.ч. и чл.116, б.”а” ЗЗД, която визира признанието, като основание за прекъсването й и за заличаване на изтеклия период. Следователно, липсва предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос относно приетата процесуална пречка за преразглеждане и пререшаване на спора, разрешен според въззивния съд със сила на пресъдено нещо по гр.дело № 2309/2002 год. на Ш.. С въззивното решение не е разрешаван материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.59, ал.3, предл.второ ЗС, за да се преценява дали е налице противоречие с решението от 10.03.2009 год. по гр.дело № 3432/2007 год. на СГС, ІV-а въззивен състав.
На последно място, не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
За наличието на такава предпоставка е необходимо: а/ произнасянето на съда да е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което да се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на конкретни правни норми или б/ когато за първи път съдът се произнася по даден правен спор или в/ когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В настоящия случай липсва такава хипотеза и разглеждането на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК ще е безполезно, защото засяга единствено производството по конкретните оплаквания и не би подпомогнало съдебната практика в смисъла, вложен в чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обобщение, поради липса на основания по чл.280 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 08.04.2010 год. по в.гр.дело № 107/2010 год. на Ш. окръжен съд, по жалба вх.№ 4293 от 26.05.2010 год. на В. С. Х. и Е. С. В. от[населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/