О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 284
София, 04.05. 2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 334 от описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. Б. Н. и Г. Ц. Л., чрез пълномощника им адвокат К. Й., против решение от 9.11.2011 г., постановено по гр.д. № 3553 по описа за 2008 г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав, с което е оставено в сила решение от 18.06.2008 г., поправено по реда на чл.192, ал.2 ГПК-отм. с решение от 10.03.2009 г. по гр.д. № 22827/2007 г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от П. Г. Й.-Н. против Т. Б. Н. и Г. Ц. Л. установителен иск за собственост на апартамент № 3 в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес].
Ответникът по касационната жалба П. Г. Й.-Н. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ гражданско отделение констатира:
Искът е основан на твърденията, че ищцата е собственик на процесния апартамент въз основа покупко-продажба, сключен с нот.акт № 161, том LХ по нот.дело № 11917/1995 г., като през 2007 г. установила, че жилището е продадено на Р. Д., макар тя да не е присъствала на сделката и да не е заявявала съгласие за сключването й и сделката е нищожна, поради липса на съгласие, като последица от което последващата разпоредителна сделка, сключена между Р. Д. и ответниците по делото не е породила вещно-правно действие. Тъй като ищцата се намира във владение на процесния имот, е поискала да бъде признато по отношение на ответниците, правото й на собственост. Ответниците са оспорили иска с доводи, че е процесуално недопустим, поради липса на правен интерес, евентуално – неоснователен.
В. съд е приел, че ищцата е закупила имота с договор от 3.07.1995 г. С нотариален акт 129, том VІ по нот.дело № 1055/2007 г. на 31.07.2007 г. ищцата П. Г. е продала на Р. Ц. С. същия имот, който Р. Ц. С. е прехвърлил на ответниците Т. Б. С. и Г. Ц. Л. с договор за покупко-продажба, сключен на 06.08.2007 г. с нот.акт № 137, том VІІ по нот.дело № 1211/2007 г. Въз основа на експертно заключение, неоспорено от страните е установено, че подписът, положен за продавач в нот.акт № 129/2007 г., не е на ищцата П. Й., а от представеното от ищцата копие на личната й карта под № 18684445 и личната карта на лицето – явило се като продавач по сделката, сключена с нот.акт № 129/2007 г. – че личните карти в лицевата част са с идентични лични данни, но снимките на двете лични карти са на различни лица, както и че е налице разминаване в данните за лицето, отразено на гърба на картите /ръст и цвят на очите/. Първоинстанционният съд е отказал да допусне разпит на нотариуса, изповядал сделката от 31.07.2007 г. за установяване кое е било лицето, което се е явило на страната на записания в нотариалния акт продавач, поради неотносимост на това обстоятелство към спора. По същите съображения въззивният съд е отказал да събере доказателства дали към датата на изповядване на договора ищцата е била в България, както и да допусне нова съдебно-почеркова експертиза, тъй като изслушаната е работила по същите документи, посочени в искането за новата.
При посочените фактически изводи, съдът е приел че възражението за недопустимост на исковата претенция е неоснователно, тъй като преценката за наличие или липса на правен интерес се извежда от твърденията, заявени с исковата молба, а в случая ищцата твърди, че е във владение на имота, с оглед на което за нея е налице правен интерес от търсената защита, която отговаря на степента на засегнатото право, а и ответника не поддържа твърдение да се намира в имота. По същество искът е счетен за основателен, тъй като ищцата е придобила собствеността върху имота, договорът по нот.акт № 129/2007 г е нищожен на основание чл.26, ал.2, пр.2 от ЗЗД, поради липса на съгласие от една от страните Нищожната правна сделка не поражда правно действие и последицата от това е липса на имуществено разместване, свеждащо се до преминаване на собствеността от патримониума на продавача в този на купувача. Тъй като сделката не е породила вещно-правно действие, /собствеността не е преминала в имуществото на купувача/, то такова не е налице и при последващата разпоредителна сделка, от която ответниците черпят права и съответно ответниците не се легитимират като титуляри на правото на собственост. За неоснователно е счетено възражението на ответниците за липса на пасивна материално-правна легитимация, основана на твърдението, че защитата следва да бъде търсена срещу първия купувач по сделката с иск за нищожност, както и на твърдението за добросъвестност, произтичащо от вписване на договора им за покупка преди вписването на исковата молба, тъй като няма правна пречка лице, чиито права са засегнати от една правна сделка във всеки един момент в процеса, в рамките на който се търси защита на собствено право, да се позове на нищожност на тази сделка, а макар ответниците да са добросъвестни, тъй като са закупили имота преди вписване на исковата молба, тази добросъвестност не би могла сама по себе си да ги легитимира като титуляри на правото на собственост, при доказаната липса на притежание на същото от праводателя им /добросъвестността би имала значение само при наслагването на допълнителни юридически факти, напр. изтекла давност, но ответниците не се позовават на давност, а такава не е и изтекла от датата на сключване на договора – 06.08.2007 г. до датата на вписване на ИМ- 24.10.2007 г./, с оглед на което е неоснователно твърдението за непротивопоставимост на правото на собственост на ищцата спрямо тях като добросъвестни купувачи по последващата прехвърлителна сделка.
По отношение допустимостта на постановеното решение касаторите поставят въпросите: „необходимо ли е при предявяване на иска да бъде налице правен интерес от воденето на делото” и „допустимо ли е произнасяне по непредявено искане”. Първият въпрос е мотивиран с тезата на касаторите, че същите владеят имота, а съответно за ищцата липсва правен интерес от установителен иск след като разполага с осъдителен, както и че не са пасивно легитимирани и е недопустимо да се постанови решение спрямо тях без в производството да участва праводателят им Р. Ц. С.. По делото нито е искано, нито са представени доказателства, че именно ответниците са във владение на имота, поради което съдът не е имал основание да прецени разполага ли ищцата с осъдителен иск за собственост. Посочените решение № 387 от 17.05.2010 г. по гр.д. № 3956/2008 г., ІІІ г.о. и решение № 11 от 26.05.2010 г. по т.д. № 333/2009 г., ВКС ІІ т.о. дават тълкуване, че когато при първоначалното произнасяне на ВКС по валидността и допустимостта на постановеното решение има произнасяне и по довода за недопустимост на предявения иск, въпросът за наличие на правен интерес от водене на установителен иск за собственост вече е разрешен и не може да бъде пререшаван от съда, на който е върнато делото, както и че недопустимото решение, до обезсилването му по предвидения от процесуалния закон ред, поражда всички присъщи на валидния съдебен акт правни последици, което е изцяло неотносимо към поддържаната теза за липса на правен интерес, а съответно и към мотивите на съда, че такъв е налице, поради което въззивното решение не им противоречи. Липсва противоречие и с решение № 96 от 1.02.2002 г. по гр.д. № 318/2001 г., ВКС, ІV г.о., тъй като тълкуването, че собственикът на недвижим имот-предмет на нищожна сделка, има правен интерес от иск по чл.97, ал.1 ГПК срещу „купувачите” по първата прехвърлителна сделка и не е задължен да предявява иск за ревандикация на имота срещу последващите приобретатели, е дадено по повод възражение за недопустимост на установителен иск за собственост, съединен с иск за прогласяване нищожност на правна сделка и е неотносимо към настоящия случай, нито пък може да бъде свързано с тезата на касаторите, че иска е следвало да бъде предявен срещу праводателя им Р. С., а не срещу тях.
Вторият въпрос е изцяло неотносим към данните по делото, тъй като въззивният съд се е произнесъл именно по предявеното основание, т.е. наведените в исковата молба факти, а съответно не е налице противоречие на въззивното решение с решение № 306 от 29.06.2011 г. по гр.д. № 961/2010 г., ВКС, І г.о.
По вече изложените съображения /липсата на доказателства, че ответниците упражняват фактическа власт върху имота/ не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса „длъжен ли е съдът да преценява допустимоста на всеки иск и трябва ли неговите изводи относно допустимостта на иска да се основават на обстоятелства, които са изяснени в производството”.
Н. към данните по делото е въпросът „нужно ли е въззивната инстанция да процедира като инстанция по същество”, обоснован с тезата на касаторите, че съдът не е събрал, нито е допуснал, нито е обсъдил релевантните доказателства, представени и искани от тях, без да изложи мотиви за това, тъй като въззивният съд е уважил искането на ответниците да изиска копие от нотариалното дело, мотивирал е отказа си да събере поисканите от ответниците други доказателства и е обсъдил всички събрани по делото доказателства, формирайки собствени фактически и правни изводи. По същите съображения неотносими се явяват и въпросите: „може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни”, „длъжен ли е въззвният съд да извършва самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства”, „допустимо ли е да се откаже събиране на доказателства без да се аргументира защо” и „длъжен ли е въззивният съд да разгледа повдигнатия пред него спор по същество, преценявайки относимите към спора доказателства и формирайки самостоятелни изводи въз основа на тях”.
Въпросите: „длъжен ли е решаващият съд да отдели спорните от безспорните факти и обстоятелства и да преценява събраните в процеса доказателства с оглед на спорните по делото факти, твърденията и доводите на страните”, „длъжен ли е въззивният съд да уважава доказателствените искания на ответника, които са направени пред въззивната инстанция и пред въззивния съд и от двете инстанции са оставени без уважение, ако от събирането на исканите от ответника доказателства е зависело решаването на спора” и „длъжен ли е решаващият съд да събере исканите от страните доказателства и доказателствени средства, ако те са от значение за правилното решаване на делото и как се попълва делото с факти” също са неотносими към изхода на настоящия спор, тъй като в хода на съдебното производство ответниците не са заявили твърдения за факти, а и въззивната им жалба е била свързана единствено с правни доводи /за недопустимост на иска, поради липса на правен интерес и липса на пасивна процесуална легитимация, за допусанти процесуални нарушения, поради отказ да се съберат поискани от ответниците доказателства и за липса на успешно проведено от ищцата доказване, както и за неправилно приложение на материалния закон/.
При липса на наведени от ответниците собствени фактически твърдения и на доказателствени искания, целящи да опровергаят твърденията на ищцата /че е собственик и че не е подписала договора от 31.07.2007 г./, както и на такива, по които да липсва произнасяне, то нетносим към изхода на настоящия спор е и въпроса „длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати и следва ли въззивният съд да прояви активност, като събере искани и пред първоинстанционния съд, но несъбрани доказателства”.
Изцяло неотносими са и въпросите: длъжен ли е въззивният съд при нарушаване на чл.146 ГПК от първоинстанционния съд, да повтори опороченото действие, като извърши доклад по делото и укаже на страните фактите, които се нуждаят от доказване” и „нищожна ли е продажбата на чужда вещ” – първият, тъй като производството по делото се е движело по реда на ГПК от 1952 г. – отм., а вторият, тъй като във въззивното решение липсва извод, че продажбата на чужда вещ е нищожна.
Въпросът „при защита правото на собственост в чия тежест е доказването на основните правно релевантни факти” не е обоснован с извод на въззивния съд, който да противоречи на задължителната практика на ВКС по решение № 260 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 91/2009 г., ІІ г.о., според което при защита на собственост с ревандикационен иск, тежестта на доказване на основните правно-релевантни факти – придобивното основание по см. на чл.77 ЗС, като фактически състав, на което страната твърди, че е собственик, както и владението, е на ищеца по делото, а и в мотивите на въззивното решение липсват изводи, които да не съответстват на това тълкуване.
К. считат че по въпроса „трябва ли искът да бъде предявен срещу другата страна по нищожната сделка или е допустимо той да бъде предявен направо срещу добросъвестния приобретател” е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът обаче не е обоснован с непълнота, неяснота или противоречие на нормативната уредба, нито с необходимост от промяна на създадена съдебна практика или липсата на такава. И правната теория и съдебната практика приемат, че по иск за собственост пасивно легитимирана е страната, с която съществува правния спор и при липса на обосновка защо тази практика следва да бъде променена, следва, че е налице бланкетно позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В обобщение не се констатира основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на против решение от 9.11.2011 г., постановено по гр.д. № 3553 по описа за 2008 г. на Софийски градски съд, ІІ-в състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: