О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№987
гр.София, 02.11.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 533/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Д. П. Д. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 92990 от 22.12.2010 год. срещу въззивното решение от 26.11.2010 год. по гр.дело № 116/2007 год. на Софийския градски съд, ІV-в въззивен състав, с което е отменено решението от 15.08.2003 год. по гр.дело № 532/1992 год. на Софийския районен съд, 27-ми състав, поправено на основание чл.192, ал.2 ГПК/отм./ с решение от 18.05.2004 год. по същото дело в частта, с която е допусната делба на вилната сграда и е отхвърлен предявения от касатора иск за делба на вилна сграда с площ от * кв.м., построена върху дворно място с площ от * кв.м., находящо се в землището на [населено място], С., вилна зона, съставляващо урегулиран поземлен имот /УПИ/ * от кв. * по регулационния план на [населено място], [населено място], зона „М. д.”, „Г.”, при съседи: улица, УПИ *, УПИ *, УПИ * и УПИ *.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивното решение и допускане на съдебна делба на процесната вилна сграда.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси: а/ с какви доказателства може да се обори презумпцията на чл.69 ЗС; може ли при наличието на писмени доказателства, установяващи, че съсобственикът в една сграда я е декларирал по ЗМДТ и плаща данъци върху дела си, да се приеме, че другият съсобственик, който ползва сам сградата, я държи за себе си; възможен ли е такъв извод при положение, че съсобственикът, който ползва сам сградата плаща дължимите данъци само върху дела си; б/ откога ще започне да тече давностния срок – от одобряването на строителните книжа или от пълното завършване на сградата и използването й по предназначение; в/ как следва да бъде установен началния момент на завладяването на една сграда /или за почване на държането/ с писмени или с гласни доказателства, и кои от тях имат по-голяма доказателствена тежест; г/ ако един от съсобствениците е декларирал имота и плаща данъци върху него, а другият го държи и плаща данъци върху своя дял, може ли да се твърди, че той държи само за себе си.
Касационна жалба вх.№ 94616 от 29.12.2010 год. е подадена от М. Д. М., Д. М. М., Й. Г. А., Н. Г. А. и М. Х. Х., които поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и допускане делба на вилната сграда.
Основанията за допускане на касационно обжалване са същите, така както са посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационна жалба вх.№ 92990 от 22.12.2010 год.
Ответниците по касация К. П. С. и С. П. С. са на становище, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че съделителите К. П. С. и С. П. С., като съпрузи, владеят процесната вилна сграда от построяването й през 1972 год., непрекъснато в продължение на повече от десет години, като са били осъществени и двата елемента на владението като юридически факт, при прилагане нормата на чл.69 ЗС и обусловената от нея разместена тежест на доказване. Според градския съд, дори и да не е бил установен от доказателствата в процеса анимуса на владението, доколкото не са били ангажирани каквито и да било доказателства за опровергаването му, при наличието на оборимата законова презумпция на чл.69 ЗС, би направил извод, че С. владеят имота като свой. Прието е, че една част от доказателствата, представени от ищеца Д. Д. за платени данък с гради и такса смет, са неотносими към спора, доколкото от тях не може да се установи кой недвижим имот касаят, респ. че касаят именно процесната вила, а друга част установяват факти, осъществили се след изтичане на десетгодишния срок на давностното владение /след 1982 год., предимно от 1998 год. нататък/. Съдът е приел, че от свидетелите С. Х. П., А. П. Т., М. И. Г., Г. П. Г. и Б. П. Н. се установява, че през започналото през 1972 год. десетгодишно владение, никой, включително другите съсобственици на дворното място не са оспорвали намерението на владелците за своене, а са го признавали и търпяли, доколкото е осъществявано с тяхно знание, без да го обезпокояват по какъвто и да било начин. Градският съд е посочил още и че към момента на смъртта на П. Х. – 01.04.1986 год. и на И. А. Х. – 13.10.1989 год., десетгодишният срок на владението е завършил, така че е ирелевантно отношението на наследниците им по закон към осъществяваното и тогава владение на С. лично или чрез членове на тяхното семейство.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
Жалбоподателят не се позовава на задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като не сочи тълкувателни решения или постановления на Пленума на Върховния съд; тълкувателни решения на ОСГК на ВКС, постановени при условията на чл.86, ал.2 ЗСВ/отм./; тълкувателни решения на общите събрания на гражданската и търговската колегия на ВКС или на решения, постановени по чл.290 ГПК, на които да противоречи разрешението, дадено от въззивния съд с обжалваното решение.
Не се сочат и влезли в сила съдебни актове на районни, окръжни или апелативни съдилища, както и на състави на ВКС, в които при разглеждане на аналогични казуси да са разрешавани противоречиво въпроси по приложението на института на придобивната давност в отношенията между съсобственици, когато един от тях е построил сграда върху общия терен.
Оплакванията срещу въззивното решение засягат единствено производството по двете касационни жалби, като изложението не съдържа правни съображения за необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика по въпросите, свързани с приложението на института на придобивната давност, по които се е произнесъл въззивния съд или за осъвременяването на тази практика. Жалбоподателят не твърди, че е налице неяснота, непълнота или противоречивост на правната уредба, които да налагат тълкуване на конкретните разпоредби по реда на чл.290 ГПК/срвн. за това: т.4 от тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС/. В тълкувателния акт се сочи, че „точното прилагане на закона” по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК се отнася до изменението на задължителна съдебна практика или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани три въпроса от процесуалноправно естество: а/ с какви доказателства може да се обори презумпцията на чл.69 ЗС; б/ с какви доказателства следва да бъде установен началния момент на завладяването на една сграда/или започване на държането/-с писмени или гласни доказателства, и кои от тях имат по-голяма доказателствена тежест и в/ плащането на данък и декларирането на имота от съсобственика, достатъчни доказателства ли са за оборване презумпцията на чл.69 ЗС, както и материално правния въпрос: откога ще започне да тече давностният срок – от одобряване на строителните книжа или от пълното завършване на сградата и използването й по предназначение.
Отговорите на поставените в изложението въпроси отдавна са дадени от съдебната практика и не се нуждаят от допълнително доизясняване, освен ако е налице противоречиво прилагане на процесуални правила, както и на т.н. опитни правила при преценка на доказателствата и формиране на фактическите изводи на съда. По своята същност изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в съкратен вид възпроизвежда оплакванията за неправилност на въззивното решение в двете касационни жалби, основното от които е, че презумпцията по чл.69 ЗС е била оборена, щом съсобственикът, който ползва сам сградата е плащал дължимите данъци само върху своя дял, а и другият съсобственик я декларирал по ЗМДТ и също плащал данъци. Касае се за твърдение за наличие на касационно основание за отмяна на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по което Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. В случая, такава предпоставка липсва, поради което не се следва да се допуска касационно обжалване по двете жалби срещу въззивното решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 26.11.2010 год. по гр.дело № 116/2007 год. на Софийския градски съд, ІV-в въззивен състав по жалба вх.№ 92990 от 22.12.2010 год. на Д. П. Д. и жалба вх.№ 94616 от 29.12.2010 год. на М. Д. М., Д. М. М., Й. Г. А., Н. Г. А. и М. Х. Х..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/