О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№1112
гр.София, 02.12.2011 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1021/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
[община] е подала касационна жалба вх.№ 3769 от 25.07.2011 год. срещу въззивното решение № 787 от 15.06.2011 год. по гр.дело № 659/2011 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 3822 от 18.11.2010 год. по гр.дело № 3262/2010 год., както и определение № 1159 от 21.01.2011 год. по същото дело на Варненския районен съд, 34-ти състав. С първоинстанционното решение са уважени предявените от [фирма], [населено място] отрицателни установителни искове, като е прието за установено, че [община] не е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ *-„т.”, с площ от * кв.м., който е реално обособена част от ПИ № * по КП от 2000 год., идентичен с ПИ № * по КК на [населено място], с граници обозначени в червен щрих на скицата на л.77 от делото, както и че общината-ответник/сега касатор/ не е носител на вещно право на строеж на сграда-трафопост с площ * кв.м. на един етаж върху земя, представляваща УПИ *-„т.” с площ от * кв.м. в [населено място], [улица], 7-ми подрайон на града, кв.*, представляващ част от ПИ № *. С решението общината-касатор е осъдена да заплати на ищцовото дружество разноски по делото, а с определение № 1159 от 21.01.2011 год. е била оставена без уважение молбата на [фирма] за присъждане и на сумата 2 400 лева заплатен адвокатски хонорар.
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на процесуални правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/противоречие с практиката на ВКС с позоваване на решение № 69 от 25.03.2010 год. по гр.дело № 260/2009 год. ІІ г.о. и решение № 1064 от 09.12.2008 год. по гр.дело № 3969/2007 год. ІІ г.о.; б/противоречиво разрешен материалноправен въпрос с позоваване на решение № 22 от 03.02.2003 год. по гр.дело № 2887/2001 год. на ВКС, ІV г.о. и в/необходимост от произнасяне на ВКС по: задълженията на първоинстанционния съд по чл.145 и чл.146 ГПК – относно доклада по делото, отделяне на спорното от безспорното и разпределението на доказателствената тежест; при преценката относно срока по чл.67 ЗС, не следва ли задължително да се изследва кога се е разрушил трафопоста и ответникът правил ли е опити да го възстанови, преди да се направи извод, че правото на строеж е погасено?
Ответникът по касация [фирма], [населено място] е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
От заключението на съдебно-техническата експертиза и скицата към него /л.107 от делото във В./ е установено, че процесните имоти: трафопост и УПИ *-„т.” в кв.* *-ми подрайон на [населено място] с площ * кв.м., попадат в границите на ПИ № * по КП от 2000 год., който е идентичен с общ имот, образуван от пл.№ *, * и * в кв.* по КП от 1965 год., като оцветеният в червен контур УПИ *-„т.” изцяло попада в бивш имот пл.№ * и бивш пл.№ *, а трафопостът е ситуиран в бивш пл.№ *.
В. съд е приел, че за деактуваните със заповеди № Р-1077 от 18.12.1995 год. и № Р-1078 от 18.12.1995 год. площи от бивши имоти пл.№ * и пл.№ * е налице обективирано в заповедите признание, че същите се възстановяват на наследниците на бившия собственик К. Р., а за останалата площ, която не е деактувана и представлява разлика до пълната обща площ на имоти пл.№ 5, 7 и 9, е разрешен със сила на пресъдено нещо спор за собственост между праводателите на дружеството-ищец по договора за продажба от 09.08.2007 год. и [община] /решение от 03.08.1999 год. на В. по гр.дело № 2688/1996 год./. Посочено е, че с влязлото в сила решение искът по чл.108 ЗС по отношение на земята, непосредствено застроена с трафопоста, е отхвърлен само в осъдителната му част, тъй като е прието, че [община] е суперфициарен собственик на трафопоста и това й право допустимо ограничава правото на собственост на реститутите върху земята, т.е. общината може да държи постройката и да ползва прилежащата й земя, доколкото тя е необходима за обслужване на сградата, без обаче тя да се легитимира и като собственик на земята.
Предвид настъпилата реституция по ЗВСОНИ, въззивният съд е приел, че по отношение на процесния реално обособен имот от * кв.м., представляващ УПИ ІІ-„т.”, образуван след влизане на реституционния закон в сила, не могат да намерят приложение § 7, т.3 и т.6 от ПЗР на З.. Посочено е, че от момента на влизане в сила на решението по гр.дело № 2688/1996 год. на В. по иска по чл.97, ал.1 ГПК/отм./ – 10.08.2001 год. и на решението на окръжния съд в частта по исковете по чл.108 ЗС и чл.109 ЗС-03.02.2003 год., не са настъпили нови факти, съответно ново придобивно основание в полза на общината по отношение на УПИ *-„т.”.
По отношение на трафопоста въззивният съд е приел въз основа на свидетелските показания, че е бил съборен към 2003 год. Според окръжния съд, протоколът от 29.10.2007 год. съдържа констатация, че към посочената в него дата са налице условия да се заличи от КП трафопоста в ПИ *, т.е., че той не съществува, но липсва констатация кога е премахната постройката, а този факт бил доказан от ищеца с допустими гласни доказателства.
Направен е извод, че в продължение на повече от пет години към датата на завеждане на иска /10.03.2010 год./ суперфициарният собственик не е упражнил правото си на строеж, т.е. не е възстановил трафопоста и съгласно чл.67, ал.1 ЗС това му право се е погасило по давност в полза на собственика на земята – дружеството ищец.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
В т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивното решение не отговаря на практиката на съдилищата относно статута на енергийните обекти, съгласно разпоредбите на Закона за електростопанството/отм./, действал за времето от 1975 год. до 1999 год. и Закона за енергетиката и енергийната ефективност/отм./, действащ за периода 1999 год. – 2003 год. Твърди се, че е следвало да се изследва статута на трафопоста, щом се решава въпроса за неговата собственост и от гледна точка на ЗЕЕ, което според жалбоподателя би имало значение дори и относно началния момент на изтичане на давностния срок. Общината-касатор се позовава на споменатите решения на състави на ВКС, ІІ г.о. от 25.03.2010 год. по гр.дело № 260/2009 год. и от 09.12.2008 год. по гр.дело № 3969/2007 год., без обаче да е формулиран материалноправен въпрос, свързан с приложението на конкретни разпоредби на ЗЕ/отм./ и ЗЕЕЕ/отм./, което при разрешаване на процесния спор за собственост да обосновава необходимост от тълкуване по реда на чл.290 ГПК. Заявеното от ищцовото дружество основание за придобиване на собствеността от неговите праводатели върху УПИ *-„т.” е реституция по ЗВСОНИ, а с втория отрицателен установителен иск е упражнено възражение за погасяване по давност на правото на строеж на ответната община в полза на собственика на имота по отношение на трафопоста в петгодишен срок, считано от събаряне на сградата към 2003 год. Спорният предмет по делото следователно е бил съсредоточен освен върху правните твърдения на ищеца, още и върху възраженията на ответника за трансформация на държавната собственост в общинска по § 7, т.т.3 и 6 З. и § 42 от ЗИД на ЗС/ДВ, бр.96 от 1999 год./-по отношение на земята, а по отношение на трафопоста – приращение по чл.92 ЗС в полза на държавата, а след това, по силата на § 7 от ПЗР на З., трансформация на държавната в общинска собственост. При така очертания предмет на спора, изследването на статута на трафопоста съгласно отменените Закон за електростопанството и Закон за енергетиката и енергийната ефективност в аспекта на решенията на ВКС, ІІ г.о. от 25.03.2010 год. по гр.дело № 260/2009 год. и от 09.12.2008 год. по гр.дело № 3969/2007 год., не е от значение за изхода на настоящото дело, предвид различията в подлежащите на установяване факти и обстоятелства.
Не е налице и противоречиво разрешаван материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В. съд е приел, че по въпроса за собствеността върху УПИ *-„т.” е формирана сила на пресъдено нещо по потвърденото на 10.08.2001 год. от окръжния съд решение от 03.08.1999 год. по гр.дело № 2688/1996 год. на В., 12-ти състав, в частта, с която по отношене на държавата и [община] е било признато за установено, че праводателите на [фирма] притежават по наследяване и реституция по ЗВСОНИ правото на собстеност върху частите от имоти, представляващи имоти № *, * и* в кв.* по плана на *-ми подрайон с обща площ * кв.м. В. съд е приел по-нататък, че по отношение на земята, непосредствено застроена с трафопоста, искът по чл.108 ЗС е бил отхвърлен с влязлото в сила решение на окръжния съд от 10.08.2001 год. само в осъдителната му част, доколкото с него е било прието,че [община] е суперфициарен собственик на трафопоста. С оглед на това, не би могло да се приеме, че е налице противоречие на въззивното решение с решението от 10.08.2001 год. по гр.дело № 995/1999 год. на Варненския окръжен съд и потвърждаващото го решение № 22 от 03.02.2003 год. по гр.дело № 2887/2001 год. на ВКС, ІV г.о.
Липсват предпоставки и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
„Точното прилагане на закона” според тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. по тълк.гр.дело № 1/2009 год. на О. на ВКС се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения.
В раздел ІІІ на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се съдържат твърдения за съществено нарушение на чл.145 и чл.146 ГПК, които обаче могат да се квалифицират като оплаквания за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Същото се отнася и до оплакванията за нарушение на чл.127 ГПК/отм./, понастоящем чл.154 ГПК, както и за необоснованост на въззивното решение в частта, с която окръжният съд е приел, че сградата-трафопост е погинала през 2003 год. въз основа на свидетелски показания.
В заключение, липсват основания по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 787 от 15.06.2011 год. по гр.дело № 569/2011 год. на Варненския окръжен съд по жалба вх.№ 3769 от 25.07.2011 год. на [община].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/