О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№400
гр.София, 18.11.2013 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 4334/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
С. Н. Х. е подала касационна жалба вх.№ 45117 от 15.04.2013 год. срещу въззивното решение № 1298 от 26.02.2013 год. по гр.дело № 16658/2012 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-г състав, с което е отменено решението от 07.08.2012 год. по гр.дело № 58846/2010 год. на Софийския районен съд, 48-ми състав и е уважен иска по чл.76 ЗС, като жалбоподателката и К. И. Н. са осъдени да предадат на Л. С. А. и Й. С. А. владението на УПИ VІІІ-1825 с площ 888 кв.м. от кв.55-а по рег.план на [населено място], м.”в.з.Горна баня” в [населено място], кв.Горна баня, ул.740 № 23, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.4329.335, без построените в него сгради.
Поддържат се оплаквания за недопустимост на въззивното решение, съществено нарушение на процесуалните правила и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ необходимост от произнасяне на ВКС по оплакването за недопустимост на решението с оглед твърдението, че СГС се е произнесъл по непредявен иск и поради несъгласие с извода, че предметът на иска по чл.76 ЗС не обхваща доказване на съответния твърдян факт на владение или държане /според касатора нормата обхваща два самостоятелни иска – на владелеца и на държателя/; б/ противоречие на въззивното решение с решение № 89 от 15.07.2009 год. по т.дело № 700/2008 год. на ВКС, І т.о. и решение № 176 от 03.11.2010 год. по т.дело № 118/2010 год. на ВКС, ІІ т.о., по въпроса: обхваща ли нормата на чл.76 ЗС един общ за владелеца и държателя иск или два самостоятелни иска – за защита на нарушено владение и за защита на нарушено държане и следва ли да се счита твърдяния правно квалифициран от съда факт, елемент от фактическия състав на основанието на иска? в/ противоречие с решение № 19 от 30.05.2011 год. по гр.дело № 262/2010 год. на ВКС, ІІ г.о. по въпроса: ако фактическите твърдения на ищците са за нарушено владение, може ли съдът да уважи иска по чл.76 ЗС, но в качеството им на държатели?; г/ противоречие на въззивното решение на решение № 81 от 01.07.2009 год. по т.дело № 708/2008 год. на ВКС, ІІ т.о. по въпроса: възможно ли е въззивният съд при липса на конкретно заявени твърдения в жалбата да промени фактическите обстоятелства по делото и да ги разгледа?; д/ противоречие с решение № 92 от 22.02.2011 год. по гр.дело № 1863/2010 год. на ВКС, ІV г.о. по въпроса: възможно ли е крайни изводи на въззивния съд /в частност отнемане на фактическата власт като държане от страна на ответниците, неправилна интерпретация на свидетелски показания в тази насока, установено упълномощаване за отнемане на фактическата власт от страна на С. Х. спрямо К. Н./ да се основават на предположения, а не на доказани факти и обстоятелства по делото?
Ответникът по касация К. И. Н., чрез особения си представител адв.Р. К. К., е на становище,че жалбата е основателна. Особеният представител е поискал и жалбоподателката да бъде задължена да внесе дължимия адвокатски хонорар за производството пред касационната инстанция.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че ищците не са доказали качеството си на владелци към 19.11.2010 год., когато била отнета фактическата им власт върху имота. Прието е, че не е установено към същия момент ищците да са имали намерение за своене на дворното място. Съдът се е позовал на решението от 24.01.2011 год. по гр.дело № 33829/2009 год. на Софийския районен съд, 51-ви състав и решението от 13.01.2012 год. по гр.дело № 6586/2011 год. на Софийския градски съд, ІV-а отделение, от които установил, че от 2009 год. до депозиране на въззивната жалба по цитираното дело – на 24.01.2011 год., ищците афиширали поведение, с което признали, че не са собственици на имота – с искането си до СРС, 51-ви състав целяли определяне на прилежаща площ от дворното място и на сервитут за преминаване през него.
В. съд е отменил решението и е уважил иска по чл.76 ЗС, като е приел, че вида на упражняваната от ищеца фактическа власт /владение или държане/ не е част от основанието на този иск – защитава се самото фактическо състояние и съдът по тези дела проверява само факта на владението и на нарушението му /чл.357, ал.1 ГПК/. Според градския съд, дали фактическата власт представлява владение или държане е въпрос на правна квалификация, която се извършва служебно от съда въз основа на установените факти. В този смисъл, въззивният съд е приел, че независимо от промененото субективно отношение на ищците към имота, довело до промяна на фактическата власт от владение на държане, държането също се обхваща от предмета на предявения от тях иск по чл.76 ЗС. Прието е по-нататък, че ищците са загубили фактическата власт именно на 19.11.2010 год., когато ответникът К. Н. употребил спрямо ищеца Л. А. физическа сила и заплашване, с помощта на които възпрепятствал достъпа му до дворното място. Посочено е още, че доколкото ответникът К. Н. е действал като представител на ответницата С. Х., която също е присъствала на инцидента от 19.11.2010 год., неговите действия следва да се приемат за извършени и от името и в интерес на последната.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Жалбоподателката изразява несъгласие с въззивното решение, в което се приема, че видът на упражняваната от ищеца фактическа власт /владение или държане/ не е част от основанието на иска по чл.76 ЗС, което единствено се свежда до съществуването и отнемането на фактическата власт. Поддържа се, че правната квалификация на упражняваната фактическа власт е част от предмета на иска, чието основание следва да бъде въведено от ищеца и доказано в процеса по безспорен и категоричен начин. За илюстрация се сочи следния пример: при иск за обявяване на нищожност на правна сделка на едно от основанията по чл.26, ал.1 ЗЗД, би ли следвало съдът да обяви сделката за нищожна, ако в процеса се установи липса на претендираното основание за нищожност, но се докаже друго, непредявено основание, непопадащо в хипотезите на посочената норма. Твърди се, че обжалваното решение е недопустимо, доколкото според жалбоподателката, чл.76 ЗС урежда два самостоятелни иска – за защита на нарушено владение и за защита на нарушено държане.
Единствено твърдението за недопустимост на въззивното решение /като постановено по непредявен иск/, илюстрирано с нормата на чл.26, ал.1 ЗЗД, която предвижда три самостоятелни основания за нищожност на договорите, не може да обоснове необходимост от разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК за проверка на това оплакване. Примерът, отнасящ се до предмета на исковете за обявяване на недействителността на сделките поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона или накърняващи добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства, не може да бъде относим към процесната хипотеза и има по-скоро хипотетичен характер.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Съгласно решение № 89 от 15.07.2009 год. по т.дело № 700/2008 год. на ВКС, І т.о., „съдът е задължен да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен от ищците в исковата молба, с изложените в нея обстоятелства и петитум. Както ищците, така и ответниците имат правен интерес от решение, което да се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на заявеното в исковата молба спорно материално право. Разглеждането на иск, който не е предявен и неразглеждането на предявения иск, представлява отклонение от диспозитивното начало в исковия процес, което има за последица обезсилване на недопустимото решение”. А в решение № 176 от 03.11.2010 год. по т.дело № 118/2010 год. ВКС, ТК, ІІ т.о. също се сочи, че „с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е задължен да даде защита на накърненото материално право само в рамките и по начина, поискани от ищеца”.
Първото решение е постановено по предявени искове по чл.55, ал.1 и по чл.86 ЗЗД, като е обезсилено като недопустимо въззивно решение, тъй като съдът не се е произнесъл по исковете при условията на самостоятелно предявени права, солидарно срещу всички ответници. Предмет на второто решение е касационна жалба срещу въззивно решение, постановено по иск по чл.59 ЗЗД, т.е. на непредявено правно основание, вместо по иск с правно основание чл.18 от Наредбата за държавните резерви и военновременните запаси, при действие на която общите норми на ЗЗД намират субсидиарно приложение.
Следователно, цитираните две решения не биха могли да се преценяват в контекста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване във връзка с първия процесуалноправен въпрос, формулиран с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Жалбоподателката не е представила копие от цитираното от нея решение № 19 от 30.05.2011 год. по гр.дело № 262/2010 год. на ВКС, ІІ г.о. Независимо от това, от цитата от решението е видно, че същото приема за „недопустимо е съдът по свой почин да променя било то параметрите на предмета на правния спор, било то обема и вида на търсената защита”, както и че „произнасяне по искане, което не е заявено или различно от заявеното, обуславя процесуална недопустимост на обжалваното решение”. В този си вид цитираното решение не е относимо пряко към втория въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, доколкото не е ясно каква е конкретната хипотеза, по която е постановено.
В решение № 81 от 01.07.2009 год. по т.дело № 708/2008 год. на ВКС, ІІ т.о. е посочено, че „въззивният съд следва да се произнесе относно заявеното в исковата молба спорно право, без да допуска отклонение от диспозитивното начало. В противен случай би се стигнало до разглеждане на иск, който не е предявен, а първоначално предявеният иск би останал без дължимото произнасяне”. Решението е постановено по жалба срещу въззивно решение, с което са отхвърлени искове: по чл.26, ал.1 ЗЗД-за нищожност на договор за замяна на недвижим имот, поради липса на две насрещни престации, предмет на нотариалния акт, както и по чл.34 ЗЗД, квалифициран от въззивния съд, като иск по чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД. ВКС, ІІ т.о. е приел, че липсва произнасяне по очертания в исковата молба предмет на делото относно липсата на съгласия като абсолютно необходимо условие за изповядване на сделката съгласно чл.268, ал.2 ТЗ.
И двете решения касаят различни хипотези и не могат да обосноват наличие на предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. При това, позоваването на същите решения се съпътства и от твърдението, че въззивният съд излиза извън рамките на заявеното с исковата молба, като се произнася по нарушено държане, вместо владение, както претендират ищците пред двете инстанции. Това представлява оплакване за пороци на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.2 и т.3 ГПК, по които Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, но само ако е налице поне една от алтернативно предвидените предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.
Изложеното важи в пълна степен и за последния въпрос: възможно ли е крайни изводи на въззивния съд /в частност:отнемане на фактическата власт като държане от страна на ответниците, неправилна интерпретация на свидетелски показания в тази насока, установено упълномощаване за отнемане на фактическата власт от страна на С. Х. спрямо К. Н./ да се основават на предположения, а не на доказани факти и обстоятелства по делото? С въпроса на практика е формулирано общо касационно обжалване за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3, предл.последно ГПК, а решение № 92 от 22.02.2011 год. по гр.дело № 1863/2010 год. на ВКС, ІV г.о. не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
В обобщение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1 ГПК.
Следва да бъде уважена молбата на адв.Р. К. К.-особен представител на ответника К. И. Н. за определяне на адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Като съобрази възприетата от първоинстанционния съд цена на иска /съгласно чл.69, ал.1, т.3 във връзка с чл.69, ал.1, т.2 ГПК/, която се равнява на 12 206,45 лева, размерът на възнаграждението, определен съобразно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, възлиза на 584,13 лева, която сума с оглед резултата от производството по чл.288 ГПК, ответникът К. И. Н. следва да бъде осъден да заплати на особения представител-адв.К..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1298 от 26.02.2013 год. по гр.дело № 16658/2012 год. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV-г състав по жалба вх.№ 45117 от 15.04.2013 год. на С. Н. Х..
Определя на адв.Р. К. К. от С. адвокатска колегия адвокатско възнаграждение за особено процесуално представителство на К. И. Н. в производството по чл.288 ГПК в размер на 584,13 лева.
Осъжда К. И. Н., ЕГН [ЕГН] да заплати на адв.Р. К. К., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 584,13/петстотин осемдесет и четири + 0,13/лева адвокатско възнаграждение за особено процесуално представителство в производството по чл.288 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/