О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№201
гр.София, 20.05.2014 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1991/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. С. и М. Б. П. от [населено място] срещу въззивното решение от 20.11.2013 год. по гр.дело № 7548/2013 год. на Софийския градски съд, Г.О., ІІ-ри „б” състав, с което е потвърдено решението от 21.02.2013 год. по гр.дело № 44652/2011 год. на Софийския районен съд, 71-ви състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу В. С. А. и Л. С. П.: а) иск по чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД за признаване за установено, че договорът за доброволна делба от 17.11.2006 год., сключен между ответниците и Б. С. П. е нищожен поради накърняване на добрите нрави и б) иск за делба на недвижимите имоти, предмет на договора за доброволна делба в землището на кв.Горна баня.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост, евент. за недопустимост на въззивното решение.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси, по които според жалбоподателите, въззивното решение противоречи на практиката на ВКС: а) възложеният на наследодателя им имот е попадал в зона за паркове и градини по Общия градоустройствен план на [населено място] от 2005 год. и няма стойност, защото не може да носи никаква полза на собственика, от която да се изчисли пазарната стойност /собственикът не може да получава наем или такси, а прави постоянни разходи за него/ с позоваване на решение № 202 от 08.04.2009 год. по гр.дело № 6205/2007 год. на ВКС, І г.о./; б) преценката на насрещните престации и фактите по делото следва да е конкретна и комплексна, като предвид клаузите на делбата, релевантна е действителната стойност на имотите, с позоваване на решение № 26 от 30.01.2012 год. по гр.дело № 151/2011 год. на ВКС, ІV г.о.; в)съдът не е обвързан от заключението на вещото лице, а го обсъжда и преценява с останалите доказателства, с позоваване на решение № 762 от 20.07.2011 год. по гр.дело № 1371/2009 год. на ВКС, І г.о. Според касаторите, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е въпроса: по искове като настоящия следва ли съдът да взема предвид само оценката на експертизите или преценката следва да е конкретна и комплексна с оглед действителното, не само фактическо, а и правно състояние на имотите?
Ответниците по касация В. С. А. и Л. С. П. са на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
Ищците/сега касатори/ претендират обявяване за нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД на договора за доброволна делба от 17.11.2006 год., сключен между техния наследодател Б. С. П. и ответниците, в качеството им на наследници на С. В. П., поради накърняване на добрите нрави с оглед нееквивалентността на получените от съделителите дялове.
В. съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове, като е приел, че с договора от 17.11.2006 год. не е нарушен принципа на справедливостта, независимо, че всеки от съделителите е получил в дял имот на различна стойност: Б. П./наследодател на касаторите/-имот на стойност 47 675 лева, В. Св.А.-имот на стойност 31 360 лева, а Л. Св.П.-имот на стойност 23 128 лева, като последните двама са получили в съсобственост и два имота, чиято обща стойност е равна на 191 636 лева. Посочено е, че при договора за доброволна делба е възможно някой от съделителите да не получи равностоен дял в сравнение с другите и че не е необходимо делбените дялове да са еднакви или приблизително еднакви от гледна точка на площ и стойност. Според въззивния съд, липсва нееквивалентност на престациите по договора от 17.11.2006 год. и с оглед предназначението на процесните имоти. Посочено е, че както имот пл.№ 030001 с площ 3750 кв.м., получен в общ дял от В. А. и Л. П., така и имот с пл.№ 415 с площ 1900 кв.м., получен от наследодателя на ищците/касатори/Б. П., не могат да се ползват за застрояване, но не съществува забрана да бъдат продавани от собствениците им на цена, която те намерят за справедлива. В. съд се е позовал на чл.10, ал.4 от Закона за устройството и застрояването на Столична община, съгласно която правна норма не се отчуждават имоти или части от тях, попадащи в зони по алинея втора на същата разпоредба, когато собствениците ги ползват съобразно определеното с общия устройствен план предназначение, освен ако Столичният общински съвет реши друго. Градският съд е приел, че по аргумент за противното от цитираната разпоредба, такъв имот подлежи на отчуждаване, ако не се ползва по предназначението, отредено му с общия устройствен план, а това не може да обоснове нееквивалентност на престациите, респ. нищожност на договора за делба на основание накърняване на добрите нрави.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Решението не противоречи на решение № 202 от 08.04.2009 год. по гр.дело № 6205/2007 год. на ВКС, І г.о., което е постановено по иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, правото на собственост върху който е било възстановено по силата на чл.1 ЗВСОНИ, който имот е съседен на този, в който ответникът е притежавал сграда, ползвана за банка. Прието е, че липсва обогатяване на ответника, предвид отреждането на имота като такъв за обществено ползване – зелени площи и терен за преминаване на неограничен кръг лица, при което е невъзможно придобиване на плодове от ползване, за които да се дължи обезщетение на собствениците на възстановения имот. Цитираното решение на ВКС, І г.о. не е постановено по казус, аналогичен на процесния и не може да послужи като основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, предмет на което е бил спор за действителността на договор за доброволна делба на наследствени недвижими имоти по предявен иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД-поради твърдяно накърняване на добрите нрави.
Липсва противоречие на въззивното решение и с решение № 26 от 30.01.2012 год. по гр.дело № 151/2011 год. на ВКС, ІV г.о., постановено по иск с правно основание чл.33, ал.1 ЗЗД за унищожаване на договор за продажба на недвижим имот поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. С решението е посочено, че в най-често срещания случай явно неизгодни условия по смисъла на чл.33, ал.1 ЗЗД при сключване на договор за продажба са налице тогава, когато има явна, очевидна нееквивалентност между насрещните престации на продавача и купувача по договора, при наличие на много съществена разлика между действителната стойност на продаваната вещ и продажната й цена по договора. Прието е, че преценката за това следва да е конкретна и комплексна и при извършването й несъмнено следва да се вземат предвид най-вече действителното фактическо и правно състояние на продаваната вещ.
В случая, даденото с решение № 26 от 30.01.2012 год. по гр.дело № 151/2011 год. на ВКС, ІV г.о. разрешение на материалноправния въпрос не може да бъде пряко съотнесено към процесния казус, както предвид различието между основанието за нищожност поради накърняване на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД и основанието по чл.33, ал.1 ЗЗД – унищожаемост на сделка, сключена поради крайна нужда и при явно неизгодни условия, така и предвид спецификата на договора за доброволна делба в сравнение с договора за покупко-продажба. Нарушението на принципа на еквивалентност прави сключената в състояние на крайна нужда сделка, сключена и при явно неизгодни условия, като елемент от фактическия състав на чл.33 ЗЗД. Несъмнено, еквивалентността на насрещните престации на страните по договора за доброволна делба е проявление на принципа на справедливостта, стоящ в основата на всяка сделка. Преценката дали при сключване на такъв договор са били накърнени добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.трето ЗЗД обхваща евентуално наличие и на други субективни предпоставки, обуславящи необичайност на сделката, довели до нарушаване на изискванията за еквивалентност. Следователно, решение № 26 от 30.01.2012 год. по гр.дело № 151/2011 год. на ВКС, ІV г.о. не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е относимо към процесния случай и решение № 762 от 20.07.2011 год. по гр.дело № 1371/2009 год. на ВКС, І г.о., което е постановено по въпроса, обусловил допустимостта на касационното обжалване, а именно: обвързан ли е решаващият съд от измерванията и констатациите на вещото лице при определяне площта на неотчуждената част или следва да определи тази площ като вземе предвид данните за площта на целия имот и другите доказателства по делото.
Липсва и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос не се обхваща от приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а касае правилността на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по която обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК предпоставки. Тъй като такава предпоставка липсва, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
С оглед изхода на настоящото производство, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по жалбата разноски за адвокатско възнаграждение съгласно договора за правна защита и съдействие от 20.02.2014 год. в размер на 1 200 лева.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 20.11.2013 год. по гр.дело № 7548/2013 год. на Софийския градски съд, Г.О., ІІ-ри „б” състав, по жалба вх.№ 20 от 02.01.2014 год., допълнена с молба вх.№ 13755 от 06.02.2014 год.
Осъжда С. С. С., ЕГН [ЕГН] и М. Б. П., ЕГН [ЕГН], и двете с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, ап.47, да заплатят на В. С. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] Л. С. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица] сумата 1 200/хиляда и двеста/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: