О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№12
гр.София, 05.01.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесети декември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 944/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба вх.№ 2749 от 18.04.2011 год. срещу въззивното решение № 5 от 25.02.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. на Бургаския апелативен съд, с което е отменено решение № 69 от 07.06.2010 год. по гр.дело № 218/2008 год. на Бургаския окръжен съд и е отхвърлен предявения от дружеството-касатор срещу „Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД, [населено място], установителен иск за собственост на масивна сграда-едноетажна столова към почивна база „*”, цялата със застроена площ от * кв.м., състояща се от пет обекта – кафене, магазин, стол-кухня, бар и склад, построени в УПИ * в кв.* по плана на [населено място].
Поддържат се оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и да изложи съображения защо ги отхвърля – противоречие с решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 4644/2008 год. на ВКС, І г.о.; б/ липса на публикувана съдебна практика по въпроса: в съдържанието на израза „включено в уставния фонд на общинските фирми” по смисъла на чл.6, ал.2, т.1, предл.второ от ЗС, включва ли се цялото държавно имущество, върху което общинските фирми са имали право на стопанисване и управление към 17.09.1991 год. или се включва само държавното имущество, предоставено им с учредителния акт?
„Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД, [населено място] е на становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
[фирма], [населено място] е подало частна жалба вх.№ 5240 от 10.07.2011 год. срещу определение № 128 от 18.05.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. на Бургаския апелативен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК, с което дружеството-жалбоподател е осъдено да заплати на „Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД сумата 11 839,28 лева юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции по делото.
Поддържа се, че страната, която е защитавана от юрисконсулт, но не е доказала, че му е платила възнаграждение за извършената правна работа по делото, няма право да й бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение по Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че определението противоречи на практиката на ВКС по въпросите: а/ страната, срещу която е постановено решението, само за действително направените разноски от насрещната страна ли отговаря или отговаря и за задълженията, които тя е поела във връзка със защитата си по делото и б/допустима ли е молба за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, ако молителят не е представил списък на разноските. Жалбоподателят се позовава на определение № 46 от 27.01.2011 год. по ч.гр.дело № 671/2010 год. на ВКС, ІІІ г.о., определение № 276 от 07.05.2009 год. по ч.т.дело № 301/2009 год. на ВКС, ІІ т.о., определение № 455 от 27.07.2009 год. по ч.гр.дело № 385/2009 год. на ВКС, ІV г.о. и определение № 147 от 23.12.2008 год. по гр.дело № 3386/2008 год. на ВКС, ІІ г.о.
Ответникът по частната жалба „Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД, [населено място] е на становище, че същата е процесуално недопустима, а по същество, че е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
В. съд е приел, че дружеството-ищец/сега касатор/ не е доказало надлежно включване на имота в уставния фонд на неговия праводател-общинската фирма „Т. и.”, тъй като било установено единствено записване на имота по счетоводните сметки и баланса съгласно приложените счетоводни документи-инвентарна книга и сметка 203”сгради” от 2008 год. до 2010 год.. Според въззивния съд, за да се приеме, че спорната сграда е влязла в уставния фонд на О., следва да е налице решение на ОбНС като компетентен орган за образуване О., съобразно У. 56 и включване на имуществото в капитала на фирмата, както и надлежно предоставено право на стопанисване на съответния имот /чл.6, ал.2, т.1, предл.второ ЗС/.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
Не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с решение № 24 от 28.01.2010 год. по гр.дело № 4744/2008 год. на ВКС, І г.о., според което „съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това”. Дружеството-ищец/сега касатор/ претендира, че апелативният съд не е обсъдил приети по делото доказателства, а именно: решение от 06.09.1989 год. по ф.дело № 239/1989 год. на Ямболския окръжен съд и учредителен договор-устав от 01.09.1989 год., както и протокол № 5/15.06.1990 год. на Общото събрание на съдружниците на „Т. и.”, протокол № 6/31.05.1990 год. на Стопанския съвет на С.-Т., протокол № 7/13.07.1990 год. на Общото събрание на колектива на С.-Т., дружествен договор от 07.02.1992 год. на [фирма], протокол от 30.04.1992 год. на съдружниците във фирма „Т. и.” и решение № 1704/1992 год. по ф.дело № 239/1989 год. на Ямболския окръжен съд. Според касатора, необсъждането на посочените доказателства е обусловило крайния извод на въззивния съд, че не са налице основанията на чл.6, ал.2, т.1, предл.второ от ЗС. Както се посочи, обаче решаващият извод на апелативния съд е, че липсват доказателства за решение на ОбНС като компетентен орган за образуване на О. съобразно У. 56 и включване на имуществото в капитала на фирмата, както и надлежно предоставено право на стопанисване на съответния имот. Предмет на установителния иск е претендираното от „Т. и.*”, [населено място] право на собственост върху процесния имот. В този смисъл, доколкото по делото не е възникнал спор относно това дали праводателите на дружеството-ищец/сега касатор/ са били надлежно учредени правни субекти, то, необсъждането в мотивите на въззивното решение на решението от 06.09.1989 год. по ф.дело № 239/1989 год. на Я. и учредителния договор-устав от 01.09.1989 год., не би се отразило на крайния извод на апелативния съд. Що се касае до останалите шест документа, изброени по-горе, от тях не би могъл да се направи извод, че с тях се доказва предоставянето на процесната сграда на „Т. и.” и включването й в капитала на [фирма]-праводател на ищцовото дружество [фирма], [населено място]. Предвид на това, обстоятелството, че в мотивите на решението въззивният съд не е упоменал изрично част от многобройните писмени доказателства, не съставлява основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, щом като в нито едно от тях не се съдържат данни, че имота, предмет на установителния иск е собственост на дружеството-касатор или на някой от неговите праводатели.
Липсва и предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Формулираният с изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК материалноправен въпрос, а именно: в съдържанието на израза „включено в уставния фонд на общинските фирми” по смисъла на чл.6, ал.2, т.1, предл.второ от ЗС, включва ли се цялото държавно имущество, върху което общинските фирми са имали право на стопанисване и управление към 17.09.1991 год. или се включва само държавното имущество, предоставено им с учредителния акт, не се обхваща от хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
„Точното прилагане на закона” според тълкувателно решение № 1/2009 год. от 19.02.2010 год. на О. на ВКС, се отнася до изменението на задължителна практика /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото” пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството с кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения.
В случая, след като е прието за недоказано включването на спорния имот в капитала на [фирма] или на някой от праводателите му, нито предоставянето му за стопанисване и управление, тълкуването на разпоредбата на чл.6, ал.2, т.1, предл.второ от Закона за собствеността, не би имало значение за изхода на материалноправния спор, поради което поставеният с изложението въпрос не би могъл да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на частната жалба срещу определение № 128 от 18.05.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. поради следните съображения:
Поддържа се, че апелативният съд е осъдил [фирма] да заплати на „Профилактика, рерхабилитация и отдих”ЕАД сумата 11 839,28 лева, съставляваща юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции по делото, без тази сума да е платена, без тя да представлява действително направен разход на ответното дружество за защитата му по делото, което било в противоречие с цитираните в изложението четири определения на състави на гражданската и на търговската колегии на ВКС.
Общото между посочените в изложението четири определения на състави на ВКС се състои в това, че се отнасят до отговорността на страната, срещу която е уважен иска, да заплати на ищеца заплатеното от него възнаграждение за един адвокат – чл.78, ал.1 ГПК. Така, в определение № 46 от 27.01.2011 год. по ч.гр.дело № 671/2010 год. на ІІІ г.о. е разгледан случай, при който ищецът е представил сключен с адвокат договор за правна помощ, с който е било уговорено адвокатско възнаграждение, без да е отразено, че същото е внесено към момента на сключване на договора. Прието е, че разноски за адвокатско възнаграждение в този случай не могат да се присъдят въз основа на представена от ищеца декларация, че хонорарът е бил внесен още при сключването на договора за правна помощ, обстоятелство, опровергано от съдържанието на същия договор. С определение № 276 от 07.05.2009 год. по ч.т.дело № 301/2009 год. на ІІ т.о. отново е прието, че за да се присъди уговорения с договор за правна защита и съдействие адвокатски хонорар се присъжда в полза на страната като разноски, ако е налице условието на чл.78, ал.1 ГПК-разноските да са заплатени. В същия смисъл е и определение № 455 от 27.07.2009 год. по ч.гр.дело № 385/2009 год. на ІV г.о.-до приключване на устните състезания във въззивното производство не били представени доказателства за реално плащане на уговореното в договора за правна помощ адвокатско възнаграждение. В определение № 147 от 23.12.2008 год. по гр.дело № 3386/2008 год. на ІІ г.о. пак се подчертава, че съгласно чл.78, ал.3, във връзка с ал.1 ГПК, дължат се само заплатените разноски, а не и договорено адвокатско възнаграждение.
Следователно, цитираните определения не са относими към процесния казус, в който дружеството-ответник е защитавано от юрисконсулт и приложение намира разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК-страната не следва да доказва, че са направени разходи за процесуалната й защита по делото, нито да представя списък на направените за тази защита разноски. Размерът на адвокатското възнаграждение в тези случаи се определя съобразно Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ДВ, бр.64 от 23.07.2004 год./.
В заключение, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение № 5 от 25.02.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. на Бургаския апелативен съд, както и на постановеното по същото дело определение № 128 от 18.05.2011 год. по чл.248 ГПК.
Дружеството-жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация адвокатско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер, определен съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ДВ, бр.64 от 23.07.2004 год./. Предвид защитавания интерес от 273 481,75 лева, на „Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД, [населено място] следва да се присъди сумата 5 919,63 лева юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5 от 25.02.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. на Бургаския апелативен съд по жалба вх.№ 2749 от 18.04.2011 год. на [фирма], [населено място].
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 128 от 18.05.2011 год. по в.гр.дело № 181/2010 год. на Бургаския апелативен съд по частна жалба вх.№ 5240 от 10.07.2011 год. на [фирма], [населено място].
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на „Профилактика, рехабилитация и отдих”ЕАД, [населено място] сумата 5 919,63/пет хиляди деветстотин и деветнадесет + 0,63/лева юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/