О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№652
гр.София, 19.12.2012 година
В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на единадесети декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 856/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
И. А. К. от [населено място] е подала касационна жалба вх.№ 17231 от 22.06.2012 год. срещу въззивното решение № 931 от 05.06.2012 год. по в.гр.дело № 584/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, 14-ти състав в частта, с която жалбоподателката е била осъдена да заплати на Л. Т. К. и С. К. К. сумата 23 000 лева, представляваща увеличената стойност на мансардния етаж във връзка с изграждане, довършване и вътрешно подобряване, находящ се в [населено място], [улица], съобразно делбената й квота.
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон и съществени процесуални нарушения.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие с практиката на Върховния касационен съд с позоваване на решение № 7 от 20.01.2004 год. по гр.дело № 2560/2003 год. на Пловдивския районен съд, 17-ти състав, решение от 30.01.2005 год. по гр.дело № 1412/2004 год. на Пловдивския окръжен съд, решение № 1195/30.10.2006 год. по гр.дело № 1563/2006 год. на ВКС, ІV г.о., решение № 296 от 20.02.2008 год. по гр.дело № 2702/2008 год. на Пловдивския окръжен съд и тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 год. на ОСГК на Върховния съд.
И. Т. К. от [населено място] е подал касационна жалба вх.№ 18831 от 13.07.2012 год. срещу въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон /чл.72 ЗС, чл.110 ЗЗД/ и необоснованост.
Като основание за допускане на касационно обжалване се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд с позоваване на решение № 7/20.01.2004 год. по гр.дело № 2560/2003 год. на Пловдивския районен съд, 17-ти състав, решение от 30.01.2005 год. по гр.дело № 1412/2004 год. на Пловдивския окръжен съд, решение № 1195/30.10.2006 год. по гр.дело № 1563/2006 год. на ВКС, ІV г.о., решение № 296 от 20.02.2008 год. по гр.дело № 2702/2008 год. на Пловдивския окръжен съд и тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 год. на ОСГК на Върховния съд.
Ответниците по касация Л. Т. К. и С. К. К. са на становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради липса на основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното:
По делото е безспорно, че с влязло в сила решение № 158 от 22.11.2007 год. по гр.дело № 3539/2006 год. на Пловдивския районен съд, 6-ти състав е допусната съдебна делба на целия тавански/мансарден/етаж над втория етаж на жилищната сграда в УПИ * в кв.* по плана на [населено място], както и на югозападната масивна гаражна клетка със застроена площ * кв.м. и югоизточната масивна гаражна клетка със застроена площ * кв.м., построени в същото дворно място, при квоти: */* ид.ч. за И. Т. К.; */* ид.ч. за И. А. К. и */* ид.ч. за Л. Т. К. и С. К. К., в режим на съпружеска имуществена общност.
Л. Т. К. и С. К. К. са предявили в първото съдебно заседание след допускане на делбата на 12.03.2008 год., претенции по сметки за извършени в имота подобрения, като по отношение на мансардния етаж са претендирали от И. и И. К. по 26 000 лева от всеки един от тях, за увеличената стойност на имота на основание чл.72 ЗС. Твърдяли са, че са добросъвестни подобрители, защото били носители на правото на надстрояване на цялата сграда със самостоятелен втори жилищен етаж, в резултат от което бил построен процесния мансарден етаж. Поддържали са, че всичко това било извършено със знанието, съгласието и одобрението на другите съделители, като по изрична предварителна договореност, процесният етаж бил предназначен за тях. При условията на евентуалност, са претендирали по 14 000 лева от всеки от ответниците за извършените със знанието и съгласието на последните в мансардния етаж подобрения съобразно припадащите им се дялове.
Първоинстанционният съд приел, че Л. и С. К. са били владелци само на собствените си идеални части и държатели на чуждите, поради което нямат правата по чл.74, ал.2 ЗС. Претенциите за припадащата се на К. сума за извършените в имота разходи за подобрения била разгледана от районния съд на заявеното като евентуално основание по чл.30, ал.3 ЗС. С оглед възражението на И. К. за погасяване на претенцията спрямо нея по давност и липсата на изрично нейно съгласие за извършване на разходите, искът срещу същата съделителка е бил отхвърлен изцяло. По отношение на И. К. претенцията е била уважена до размер на 8 556,60 лева, с оглед квотата му в съсобствеността на мансардния етаж, строително-монтажните работи, по които възлизат на обща стойност 63 760 лева. За разликата до пълния предявен размер от 14 000 лева претенцията по отношение на този ответник била отхвърлена.
В. съд уважил претенцията на Л. и С. К. спрямо И. К. за разликата над 8 556,60 лева до пълния претендиран размер от 23 000 лева, а по отношение на И. К.-за цялата претендирана сума от 23 000 лева. Прието е, че Л. и С. К. са добросъвестни подобрители по смисъла на чл.72 ЗС, тъй като строили мансардния етаж с ясното съзнание, че строят за себе си и че ще бъдат собственици на същия етаж. В. съд приел за установено, че през 1990 год. на Л. К. било разрешено да построи втори жилищен етаж, като междувременно между него и И. К. било договорено да построи и тавански етаж. Прието е, че това строителство е станало със знанието и без противопоставянето на И. К., а тъй като последният бил в брак с И. К., това съгласие касаело и нея. П. за нищожна доброволна делба /поради неучастието на И. К. в нея/, според окръжния съд е индиция, че съделителите са били наясно, че мансардният етаж е бил построен единствено и само от Л. и С. К. и е бил тяхна собственост. Възражението за изтекла погасителна давност е било намерено за неоснователно, тъй като мансардният етаж бил завършен през 2005 год., когато е издадено разрешението за експлоатацията му, а делбеното дело е било заведено през 2006 год.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към двете касационни жалби съдържат твърдения за противоречие на въззивното решение с представените от касаторите влезли в сила съдебни решения, без обаче да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла, вложен в чл.280, ал.1 ГПК. Жалбоподателите са се ограничили само да представят влезли в сила актове, постановени от други съдебни инстанции, без да посочат кои доводи на въззивния съд са в отклонение от тълкуването на конкретни правни норми, с които да е формирано произнасяне, противоречащо на възприетите с приложените съдебни решения правни разрешения. Всъщност, изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съдържат в съкратен вид оплаквания за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. По тях обаче Върховният касационен съд би се произнесъл по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Задължението на жалбоподателя по чл.284, ал.3, т.1 ГПК за точно и мотивирано изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се отнася най-напред до формулиране на правен въпрос от значение за изхода на делото, а само по себе си непосочването му е достатъчно за недопускане на касационен контрол на въззивното решение. В случая, жалбоподателите са се задоволили най-общо да посочат, че в обжалваната част досежно сметките между съделителите въззивното решение „…влиза в сериозен разрез…” с изброените решения на Пловдивския районен съд, Пловдивския окръжен съд, Върховния касационен съд и с тълкувателно решение № 85 от 02.12.1968 год. на ОСГК на ВС. Също така, най-общо е посочено, че „…постановяването от ВКС на решение по настоящия казус, би допринесло за уеднаквяване, прилагане правилно на закона, което би допринесло и за развитието на правото в страната и особено би подпомогнало решаването на подобни казуси в районните и окръжните съдилища в Република България, когато се обсъждат претенции на добросъвестни подобрители по смисъла на чл.72 ЗС, извършване на такива подобрения със или без знанието, съгласието и одобрението на други съделители, извършването на делбата във връзка с това всеки съделител да получи имот от съсобствеността и най-вече претенциите по сметки при идентични с настоящия казус”.
Отделно от това, по представените с изложенията решение № 7 от 20.01.2004 год. по гр.дело № 2560/2003 год. на Пловдивския районен съд, решение от 30.01.2005 год. по гр.дело № 1412/2004 год. на Пловдивския окръжен съд и решение № 1195 от 30.10.2006 год. по гр.дело № 1563/2006 год. на ВКС, ІV г.о. е разгледана и отхвърлена претенция по чл.72, ал.1 ЗС за увеличаване на стойността на дворно място в резултат от изграждане на апартамент в груб вид. Прието е, че ищецът започнал да владее правото на строеж чрез фирмата-строител, но след като последната изоставила обекта, владението било прекъснато, а общата петгодишна давност до предявяване на иска е изтекла. Изложени са и съображения, че строителството е незаконно и подлежи на премахване, а съсобствениците на имота не желаят/а вече и не могат/ да го приемат в застроено състояние, както и че ищецът не е доказал да е извършил „подобренията” като владелец на правото на строеж /вж., решение № 296 от 20.02.2008 год. по в.гр.дело № 2702/2006 год. на ПОС при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция/.
Следователно, спорът по приложените съдебни решения и този по настоящото дело са породени от случаи, развили се при различна фактическа обстановка и не се формира обективен идентитет с оглед евентуално приложение на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Както се посочи, твърденията за неправилно приложение на чл.72 ЗС, чл.110 ЗЗД и за нарушение на чл.172 ГПК, свързани с изводите на въззивния съд, че Л. и С. К. са добросъвестни подобрители и че не е изтекла общата петгодишна погасителна давност, както и за правилността на извършената от окръжния съд преценка на фактите, съставляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но могат да бъдат разгледани по реда на чл.290 ГПК, само ако е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК. В случая, такова основание липсва и касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а жалбоподателката И. А. К. ще следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация Л. Т. К. сумата 250 лева разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство съобразно договора за правна защита и съдействие от 08.08.2012 год.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 931 от 05.06.2012 год. по в.гр.дело № 584/2011 год. на Пловдивския окръжен съд, 14-ти състав по жалба вх.№ 17231 от 22.06.2012 год. на И. А. К. и по жалба вх.№ 18831 от 13.07.2012 год. на И. Т. К..
Осъжда И. А. К., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], ет.1, ап.1 да заплати на Л. Т. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.2 сумата 250/двеста и петдесет/лева разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/