О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№206
[населено място], 25.02.2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 1376 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № V-62 от 18.06.2010г. постановено по гр.д. № 476/2010г. на Б. окръжен съд, с което е оставено в сила решение №133 от 13.10.2008г. на Н. районен съд по гр.д. № 524/2006г. в частта за отхвърляне на предявения от П. „К.”-[населено място] ревандикационен иск против Н. Г. Г. и К. Г. Г. за установяване собствеността и предаване владението върху собствените на кооперацията 1/3 ид.ч., както и 8% ид.ч. от недвижим имот – почивна станция в[населено място], представляваща масивна сграда от партер и два етажа над него, цялата с разгъната застроена площ 1282 кв.м., построена въз основа на отстъпено право на строеж в УПИ V, кв. 95 по плана на[населено място].
Жалбоподателят П.”К.” поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочи, че съдът се е произнесъл по няколко въпроса, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото: 1.следва ли въззивният съд при решаване на спора да се ограничи само със заявеното в исковата молба и дали представянето на нови доказателства и изтъкването на нови факти и обстоятелства с въззивната жалба представлява промяна на основанието? Касаторът обръща внимание, че кооперацията се позовава на акт за държавна собственост /А./ № 2637/1995г. за удостоверяване на правото на собственост, но не твърди, че А. поражда правото на собственост. Според него Б. окръжен съд не е обсъдил представените доказателства, установяващи преминаването на собствеността от държавата върху П. „К.”, което е в противоречие с ТРОСГК № 1/2000г., т.6; 2. може ли със съставянето на А. да се констатира прекратяването на правото на собственост на държавата и преминаването на собствеността върху друго лице? 3. може ли правото на собственост на кооперативна организация да се докаже с официален документ по реда на чл. 5 ЗДС? 4. представлява ли представянето на допълнителни доказателства относно правото на собственост във втората инстанция изменение на основанието на иска? 5. при наличие на ревандикационен иск следва ли съдът да обсъди и анализира всички предпоставки за уважаването му или при липсата на една от тях да разреши спора По последните четири въпроса според касатора липсва съдебна практика, което обуславя основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК.
Ответниците по жалбата Н. и Н. Г. молят да не бъде допускано касационно обжалване и претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт при обжалваем интерес над посочения в чл. 280, ал.2 ГПК и е допустима.
Преди да се произнесе по наведеното основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Производството е висящо по иск по чл. 108 ЗС, предявен от П. „К.”,[населено място] против Н. Г. Г. и Н. Г. Г.. Първоначално са предявени и искове против други ответници, но впоследствие производството спрямо тях е прекратено с влезли в сила съдебни актове. Ищецът поддържа в исковата молба, че е собственик на почивна станция в[населено място], което се установява от акт за държавна собственост № 2637 от 14.12.1995г., където е посочено, че имотът e предоставен за оперативно управление на кооперацията. Ответниците, като участници в гражданско дружество „МГ-555”, се легитимират като собственици съответно на 1/3 ид.ч. от почивната станция и на 8% ид.ч. от нея, придобити посредством договори за покупко-продажба, сключени през 2002г. и 2004г.[населено място] „С. м.”-[населено място] и със Земеделска кооперация на частни стопани „Н.”-[населено място].
С първоинстанционното решение на Н. районен съд искът е отхвърлен. С постановеното първо въззивно решение на Б. окръжен съд по гр.д. № 41/2009г. искът е бил уважен като съдът е приел, че правото на собственост на кооперацията върху цялата почивна станция произтича от правоприемство на ликвидираната ЗК[населено място], чийто правоприемник е П. „К.”, тъй като почивната станция е разпределена от ТКЗС „С.с.”[населено място] като организация по § 12 ЗСПЗЗ в полза на ищцовата кооперация. С решение № 129 от 19.03.2010г. по гр.д. № 1090/2009г. на ВКС, ІІ г.о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, е обезсилено това решение на Б. окръжен съд по съображения, че съдът се е произнесъл по съществото на спора на друго, различно от заявеното с исковата молба основание, от което ищецът черпи правото си на собственост. Затова съставът на касационния съд е приел решението за недопустимо и е върнал делото за ново разглеждане на предявеното с исковата молба основание. При новото въззивно производство по чл. 294 ГПК съставът на Б. окръжен съд е приел в обжалваното решение, че актовете за държавна собственост нямат конститутивно, а само констативно действие относно отразените в тях обстоятелства. Поради това е счел, че отбелязването в акта за държавна собственост № 2637/1995г., че имотът е предоставен на П. „К.” за стопанисване и управление не създава право на собственост на кооперацията, още повече, че в заповедта на министъра на финансите № 60-00-0076/21.11.1994г., въз основа на която е съставен акта, е наредено отписване на почивната станция от актовите книги и предаването й на правоимащите. Така че, с нея не е предоставено право на стопанисване и управление в полза на П. „К.”. При тези данни и с оглед обема на произнасяне, очертан в отменителното решение на ВКС, въззивният съд е приел, че ищецът не установява правото си на собственост върху спорните идеални части от имота на посоченото в исковата молба основание, което е достатъчно за отхвърляне на предявения иск, без да се обсъждат останалите две предпоставки за уважаването му.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Първият поставен въпрос дали въззивният съд при решаване на спора е ограничен от заявеното в исковата молба и дали представянето на нови доказателства и изтъкването на нови факти и обстоятелства с въззивната жалба представлява промяна на основанието, е вече разрешен с постановеното касационно решение по спора, което е задължително както за въззивния съд, така и за настоящия състав, тъй като е постановено в производство по чл. 290 ГПК – виж т.2 на ТРОСГКТК №1/2009г. Не е налице и визираното противоречие с т.6 на ТРОСГК № 1/2000г., според което пред въззивната инстанция са допустими нови доказателства, включително и такива, които въззивникът е могъл да посочи пред първоинстанционния съд. В случая новите доказателства, ангажирани за първи път пред въззивната инстанция, са за обстоятелства, пораждащи правото на собственост, които не са били въведени от ищеца с исковата молба. Тук следва да се обърне внимание, че съдът дължи произнасяне само по посоченото от ищеца основание за собственост, като за непредявените основания, ако има такива, той може да предяви нов иск, понеже те няма да са обхванати от силата на присъдено нещо. Докато ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения срещу предявения иск, тъй като непредявените такива се преклудират от силата на присъдено нещо на решението.
По следващите поставени въпроси касаторът поддържа, че не е налице съдебна практика, като не е обосновал по друг начин хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК. А тя предпоставя наличие на неясни или непълни правни норми, подлежащи на тълкуване, липса на съдебна практика по даден въпрос или необходимост от промяна на съществуващата съдебна практика поради изменение на обществено-икономическите условия. В случая тези предпоставки не са налице. Съображенията са следните:
По втория и третия въпрос относно значението на акта за държавна собственост и възможността с него да бъде доказано правото на собственост на кооперация касаторът се позовава на нормата на чл. 5 ЗДС. Същата е неприложима за настоящия случай. Към момента на съставяне на процесния А. № 2637 от 14.12.1995г. Законът за държавната собственост все още не е бил приет, поради което позоваването на чл.5 ЗДС и то в настоящата му редакция от ДВ бр. 32/2005г., според която актът удостоверява не само възникването, но и погасяването на правото на собственост на държавата, е напълно несъстоятелно. Актът е съставен при действието на Наредбата за държавните имоти/отм./, като в него е извършено позоваване на чл. 77 и чл. 81, които уреждат актуването на държавните имоти, включително тези, новопридобити от държавни организации. Отписването на имоти от актовите книги е уредено в чл. 88 НДИ/отм./, като това става по искане на собственика, придружено с доказателства, но процесният акт не е съставен на основание чл. 88 НДИ/отм./. Отделно от това, по въпроса за доказателственото значение на акта за държавна собственост има установена съдебна практика и с оглед на това въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. А и с изменението на чл. 5 ЗДС в ДВ бр.124/1998г. и създадената трета алинея изрично е посочено, че актът няма правопораждащо действие. В същия смисъл е установената практика при действието на НДИ.
Посоченият четвърти въпрос се явява част от първия и не следва да се обсъжда отделно.
По последния пети въпрос също има установена съдебна практика, според която предпоставките за уважаване на ревандикационен иск са три – ищецът да е собственик на имота, ответникът да го държи /владее/, това държане /владение/ да е лишено от правно основание. При липсата на която и да е от тях претенцията е неоснователна, поради което ако ищецът не се легитимира като собственик е безпредметно обсъждането на останалите две предпоставки.
В допълнение следва да се посочи, че между страните е постановено влязло в сила решение на Върховния касационен съд, ІVг.о. по гр.д. № 352/2006г. по иск по чл.33, ал.2 ЗС на настоящия ищец против останалите страни по делото, в което е прието, че преди извършването на разпоредителните сделки правата в съсобствеността на сградата са такива, каквито са установени в сключения договор от 11.06.1996г., а именно: П. „К.”[населено място] притежава с 84% от 2/3 ид.ч., ЗК на частни стопани „Н.” притежава 12% от 2/3ид.ч., правоимащите на заличеното ТКЗС[населено място] имат 1/3 ид.ч. от цялата станция, а правоимащите, нечленуващи в посочените организации притежават 4% от 2/3 ид.ч. Ответниците по настоящия иск се явяват частни правоприемници на правата на З. „Н.” и на правоимащите на заличеното ТКЗС[населено място] и с оглед на това претенцията на ищеца за тези идеални части от имота, предмет на спора, е в разрез с вече установеното правно положение.
В обобщение, не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението.
Ответниците имат право на направените разноски в касационното производство, които са 600 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-62 от 18.06.2010г. постановено по гр.д. № 476/2010г. на Б. окръжен съд по касационната жалба на П. „К.”-[населено място], общ. Н. З..
ОСЪЖДА П. „К.”-[населено място], общ. Н. З., [улица] да заплати на Н. Г. Г. и Н. Г. Г., двамата от[населено място], ул. „24-ти май” № 19 сумата 600 /шестстотин/ лв. разноски за касационното производство. .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: