О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
гр. София, 01.04.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети март през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 311 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № V* от 08.12.2009г. на Бургаски окръжен съд, Гражданска колегия, постановено по гр.д. № 268/2009г., с което е оставено в сила решение на Бургаски районен съд № 1* от 09.02.2009г. по гр.д. № 2972/2007г., с което са отхвърлени предявените от Е. Д. М. против И. Д. Д. искове за нищожност на четири алеаторни договори, сключени в периода 1992-2001г. като нищожни поради липса на основание; евентуална претенция за нищожност на договорите като симулативни; претенция за възстановяване запазената част на ищцата от наследството на родителите й; както и иск за делба на петнадесет недвижими имоти, подробно описани в решението, придобити по наследство от страните.
Жалбоподателката Е. Д. М., чрез пълномощниците си адв. Д адв. Борисов, поддържа, че решението е неправилно и необосновано, постановено в противоречие със събраните доказателства. Относно основанията за допускане на касационно обжалване в приложеното изложение се сочи хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК като се навеждат доводи, че при решаването на спора са допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост, които налагат с оглед точното прилагане на закона, да бъде допуснато касационно обжалвано. Твърди се, че съдът се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, третирани в съдебното решение, които са в противоречие с практиката на ВКС и тези въпроси имат съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По-нататък в изложението са наведени доводи за необоснованост на решението. Цитирана е съдебна практика относно нищожност на договорите поради липса на основание и по приложение на чл. 22 СК/отм./.
Ответникът по жалбата И. Д. Д. в мотивиран отговор я оспорва. На първо място излага доводи за недопускане на касационно обжалване поради необоснованост на предпоставките по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. На второ място счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по няколко обективно съединени искове на Е. Д. М. против И. Д. Д. по чл. 26, ал.2 ЗЗД, чл.30 ЗН и чл. 69 ЗН. Страните са наследници по закон на Д. И. Д. , починал 2004г. и Й. Н. Д. , починала 2002г. С четири договора, оформени с нотариални актове, съответно от 02.12.1992г., 26.01.2000г. и 12.12.2001г. наследодателят Д е прехвърлил на сина си И. Д. Д. срещу задължение за издръжка и гледане общо 15 недвижими имоти в с. М., Б. област, три от които в регулация, съставляващи урегулирани поземлени имоти, а останалите земеделски имоти. С договорите е поето задължение за гледане и издръжка на него и на съпругата му. Според ищцата договорите са нищожни поради липса на основание, тъй като прехвърлителят и съпругата му са били здрави и не са имали нужда от грижи; евентуално договорите са симулативни като прикриващи дарение. Във връзка с това е предявена претенция за възстановяване запазената част на ищцата от наследството на родителите й в размер на ? и за допускане на делба на имотите при равни квоти.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени всички съединени искове, Бургаски окръжен съд е установил, че страните се легитимират като наследници на Й. и Д. Д. Относно иска за нищожност на алеаторните договори поради липса на основание съдът е изложил съображения, че такава не се установява, понеже към момента на сключването на договорите прехвърлителят и съпругата му са били на възраст, която предполага необходимост от грижи и издръжка за продължителен период, независимо от сравнително доброто им здравословно състояние. Договорът би бил лишен от основание само ако е сключен при положение, че смъртта на прехвърлителя е непосредствено предстояща, а не в хипотеза като настоящата. Що се отнася до факта, че са сключени няколко договора все за издръжка и гледане то съдът е счел, че всеки договор има свой предмет и основание, понеже не е оборена презумпцията на чл. 26, ал.2 , пр.2 ЗЗД и предходният договор не изчерпва причината на последващия. Относно евентуалния иск за нищожност на договорите като привидни, прикриващи дарение, съдът е приел, че насрещна престация по договорите е налице, като е без значение дали е еквивалентна на стойността на имотите, както и дали задължението е изпълнявано надлежно. При анализ на събраните доказателства е направен извод, че волята на страните не е била привидна. По отношение на извършеното от наследодателя Д разпореждане с имотите, които са били съпружеска общност съдът е мотивирал извода си за действителност на сделките с оглед правилото на чл. 22, ал.3 СК/отм./, тъй като съпругата на прехвърлителя не ги е оспорила в предвидения от закона шестмесечен срок. В обобщение е направен извод, че между страните не е налице съсобственост върху посочените имоти по наследство, съответно липсва дарствено разпореждане, което да бъде намалявано на основание чл. 30 ЗН. Поради това са отхвърлени исковете за възстановяване на запазена част от наследството и за делба на имотите.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съставът на Върховния касационен съд намира следното:
В жалбата и в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК жалбоподателката не е формулирала материалноправен или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл съда в решението. От съдържанието на изложението и направените в него акценти може да се приеме, че това са въпросите за нищожност на договорите поради липса на основание или привидност и за приложението на чл. 22, ал.3 СК/отм./. Жалбоподателката се позовава на хипотезата на чл. 280, ал.1,т.3 ГПК, без да я обосновава, а от текста на изложението е видно, че навежда и противоречие на решението с практиката на ВКС.
Съдът счита, че не е налице такова противоречие по следните съображения: Представените Решение № 660 от 26.09.2000г. на ВКС по гр.д. № 1080/99г., І го., Решение № 273 от 06.04.1999г. на ВКС по гр.д. № 152/98г., ІІго., Решение №1040 от 11.10. 1993г. по гр.д. № 382/93г. на ІІ г.о. и Решение № 148 от 12.02.1991г. по гр.д. № 1448/90г. на І г.о. безпротиворечиво приемат, че договорът за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издръжка е нищожен когато при сключването му прехвърлителят е бил неизлечимо болен и приобретателят е знаел за предстоящата смърт. Обжалваното решение е постановено в съответствие с тази практика, изрично посочена от съда, още повече, че в настоящата хипотеза се твърди обратното: прехвърлителят и съпругата му са здрави и нямат нужда от гледане. Решение № 324 от 19.02.1999г. по гр.д. № 7/98г. на ВКС, ІV г. о. има за предмет нищожност на съдебна делба относно имот – семейно жилище и е неотносимо към спора. Същото се отнася и за Решение № 125 от 24.02.2006г. на ВКС по гр.д. № 370/2005г., което третира въпросите за представителство на търговско дружество с оглед разпоредбата на чл. 235, ал.1 ТЗ.
Втората група решения касаят въпроса за извършеното разпореждане от наследодателя Д относно имот съпружеска общност, без съгласие на съпругата му Й. Д. Представените Решение № 225 от 10.02.1985г. по гр.д. № 715/84г. на І г.о., Решение № 728 от 25.09.1998г. по гр.д. № 625/1993г. на ІІ г.о. и Решение № 1* от 04.12.2001г. по гр.д. № 161/2000г. на ІІ г.о. са неотносими, тъй като визират хипотези, твърде различни от настоящата, а именно договор, с който съпруг се е разпоредил със семейното жилище, което е негова лична собственост, без съгласието на другия съпруг; разваляне на договор на основание чл. 87, ал.3 ЗЗД; договор за продажба на чужда вещ.
Що се отнася до Тълкувателно решение № 91 от 01.10.1974г. по гр.д. № 63/74г., което постановява, че относно действия на разпореждане с вещно право е необходимо да има предварително съгласие на другия съпруг за разпореждане с вещта, същото следва да се счита за изгубило значението си след приемането на С. кодекс от 1985г./сега отм./ и по-специално на разпоредбата на чл. 22, ал.3 от този кодекс, тъй като съответна разпоредба липсва в СК /1968г./, при действието на който е прието решението.
Въпросът за действителността на разпоредителната сделка е разрешен от въззивния съд в съответствие с утвърдената съдебна практика, която може да бъда илюстрирана с Решение № 1* от 16.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3955/2007 г., I г. о., ГК, според което когато разпореждането с обща недвижима вещ е извършено от единия съпруг и не бъде оспорено от другия съпруг по съдебен ред в законовия срок, сделката създава правоотношение и с неучаствалия в нея съпруг и има вещно-прехвърлителен ефект.
В обобщение, не се установява противоречиво решаване на въпросите в практиката на съдилищата, което е предпоставка за допускане на обжалването по чл. 280, ал., т.2 ГПК.
Хипотезата на т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК, на която се позовава жалбоподателката, не е надлежно обоснована. Правният въпрос, решен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото когато има неясни или непълни правни норми, подлежащи на тълкуване, когато няма съдебна практика по определен въпрос или е наложително изменение на съществуващата практика. Тези предпоставки не са налице в случая.
В изложението си жалбоподателката е въвела и ново основание за нищожност на договорите – противоречие с добрите нрави, което не е било въведено с исковата молба и съдът не дължи произнасяне по него. Що се отнася до повдигнатите въпроси за изпълнението на задължението за издръжка и гледане по сключените договори, те са ирелевантни, доколкото са относими към иск по чл. 87, ал.3 ЗЗД, какъвто не е предявен. Останалите съображения, развити в изложението, имат отношение към правилността на решението и респективно към основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК, които не могат да бъдат обсъждани, без да са налице предпоставките на чл. 280 ГПК.
Предвид горното, след като не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Затова Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V* от 08.12.2009г. на Бургаски окръжен съд, Гражданска колегия, постановено по гр.д. № 268/2009г. по касационната жалба на Е. Д. М. от гр. П..
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.