Определение №414 от по гр. дело №421/421 на 2-ро гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

 
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 414
 
     гр. София, 22.04.2010 година
 
       В    И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А
 
Върховният касационен съд на Република България, Второ  гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети април през две хиляди и десета година в състав:
 
                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
                                                                                    ЧЛЕНОВЕ:  Камелия Маринова                                                                                                                        
                                                                                                              Веселка Марева
 
 като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева  гр. д.№ 421 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение на Сливенски окръжен съд, ГК, № 313 от 15.12.2009г. постановено по гр.д. № 603/2009г., с което е отменено изцяло решение № 56 от 29.06.2009г. по гр.д. № 114/2008г. на Районен съд К. и вместо това е признато за установено по отношение на М. Х. М. и Ф. М. М., граждани на Република Т. , че К. Х. К. и Е. Х. К.а, двамата от с. Я. са собственици на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност в периода 1994г. – 2007г. на недвижим имот находящ се в с. Я., община К., представляващ еднофамилна масивна жилищна сграда със застроена площ 89 кв.м. с идентификационен № 8* състояща се от първи етаж от две избени помещения, баня, стълбищна клетка и салон, и втори етаж от три стаи, баня и салон, както и масивен гараж със застроена площ 24 кв.м. с идентификационен № 8* построени по надлежно одобрен архитектурен проект и строително разрешение на основание отстъпено право на строеж в общински поземлен имот № 8* по кадастралната карта на с. Я., одобрена със заповед № Р* от 28.03.2007г. на А. по кадастъра при граници и на основание чл. 537, ал.2 от ГПК е отменен нотариален акт № 83, т.ІІ, рег. № 1* д. № 257от 29.05.2007г. за собственост на недвижим имот, издаден на основание писмени доказателства, с който М. Х. М. и Ф. М. М. са признати за собственици на имота.
Жалбоподателите Х. и Ф. М. , чрез пълномощника си адв. Я поддържат в жалбата, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване сочат, че съдът е отговорил неправилно на материалноправните въпроси: 1. кога е налице прекъсване на давността, 2. кога владението е явно и необезпокоявано, 3. по какъв начин следва да се манифестира намерението за своене, 4. следва ли да се доказват отрицателни факти с пълно доказване. Считат, че по третия въпрос е налице противоречие с две решения на ВКС.
Ответниците по жалбата К. и Е. К. в писмен отговор, подаден от пълномощника им адв. М, намират, че не следва да бъде допускано касационно разглеждане на делото, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявен от К. Х. К. и Е. Х. К.а против М. Х. М. и Ф. М. М. установителен иск за собственост върху недвижим имот – жилищна сграда и гараж, както и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост на имота.становено е, че дворното място, в което са построени сградите, е държавна собственост. Върху него е отстъпено безвъзмездно право на строеж през 1983г. на М. Х. , който е построил жилищната сграда въз основа на одобрен архитектурен проект. За да приеме предявения установителен иск за собственост за основателен, Сливенски окръжен съд установил, че ищците К са започнали да живеят в процесната жилищна сграда през 1993г., правили са освещаване на къщата, извършили са ремонт, декларирали са имота пред данъчните власти и по този начин са демонстрирали отношението си към имота като към свой пред всички жители на селото и пред държавните органи, като владението им не е било смущавано по никакъв начин до 2007г., когато ответниците по иска са се снабдили с констативен нотариален акт. Въз основа на това съдът е счел, че ищците са придобили имота по давност. Досежно ответниците М съдът е установил, че от 1989г. не живеят в България, а при посещенията си в с. Я. не са отсядали в процесния имот, а на друг адрес при свои близки. Освен това намерението им имотът да бъде предоставен на ищците е видно от дадените две пълномощни през 1995г., с които родителите на ищеца са упълномощени да снабдят ответниците с нотариален акт и да извършат дарение на имота. Според съда твърденията за прекъсване на владението са голословни и неподкрепени от доказателствата.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателите са посочили четири въпроса, от значение за спора, по които се е произнесъл съда, но не са обосновали конкретните хипотези на чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Позоваването на противоречива практика по въпроса за манифестирането на намерението за своене на имота, е неоснователно. Цитираните Решение № 664 от 14.07.1994г. по гр.д. № 178/94г. , ІІго.о на ВС и Решение № 239 от 29.05.1996г. по гр.д. № 91/96г., І г.о. визират владение върху сънаследствен имот от един от сънаследниците и изискват промяната в субективното отношение на съсобственика към имота като свой собствен да достигне да знанието на останалите съсобственици. В случая хипотезата не е на завладяване на съсобствен, респ. сънаследствен имот, а и в обжалваното решение съдът е изложил подробни съображения защо приема, че намерението за своене на имота е демонстрирано от ищците по отношение на ответниците. Досежно останалите формулирани въпроси касаторите не се позовават на противоречива практика, нито са обосновали хипотезата на т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Следва за пълнота да се посочи, че въпросите за прекъсването на давността и за явното и необезпокоявано владение са такива, по които има богата съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. Поради това не може да се приеме, че решаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Що се отнася последния поставен от касаторите въпрос за тежестта на доказване на отрицателни факти, то изобщо не е конкретизирано кои са тези отрицателни факти, за които съдът е изисквал пълно доказване от страна на ответниците.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 313 от 15.12.2009г. постановено от Сливенски окръжен съд по гр.д. № 603/2009г. по касационната жалба на М. Х. М. и Ф. М. М..
О. не подлежи на обжалване.
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
 
ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top