О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 290
гр. София, 23.03.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 232 по описа за 2010 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение на Д. окръжен съд, Гражданска колегия, № 607 от 12.11.2009г. постановено по гр.д. № 728/2009г., с което е обезсилено решение №132 от 23.06.2009г. по гр.д. № 438/2007г. на Б. районен съд, с което е признато за установено несъществуването на право на собственост в полза на Л. Ж. Д. и Д. Н. С. върху поземлен имот № 3* по кадастрална карта на с. К., идентичен на ПИ № 249 по плана на новообразуваните имоти на селищно образувание „П” в с. К. с площ 218 кв.м. и в тази част производството по делото е прекратено. Със същото решение съдът е оставил в сила решението на Б. районен съд в частта, с която е признато за установено спрямо К. Д. К., че Л. Ж. Д. и Д. Н. С. не са носители на правото на собственост върху част от ПИ № 3* по кадастрална карта на с. К., идентичен на ПИ № 249 по плана на новообразуваните имоти на селищно образувание „П” в с. К. с площ 264 кв.м. с оцветяване в жълто на придружаващата експертното заключение скица №2 на л.104 от първоинстанционното дело, която е приподписана от състава на въззивния съд и съставлява неразделна част от решението.
Жалбоподателите Л. Ж. Д. и Д. Н. С., чрез пълномощника си адв. Ж, поддържат, че решението е постановено при нарушение на процесуалните правила, неправилно приложение на материалния закон и е необосновано. Съдът не е изложил мотиви по възражението за липса на интерес от водене на иска поради това, че липсват доказателства ищецът да е притежавал земеделски земи, идентични с придобития от жалбоподателите имот по §4а ЗСПЗЗ. В изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК сочат, че в противоречие с практиката на ВКС е решен въпросът допустим ли е отрицателен установителен иск, без ищецът да твърди, че притежава самостоятелни вещни права върху имота, както и въпросът представлява ли постройка по смисъла на §1в от ПЗР на ППЗСПЗЗ сграда, предназначена за сезонно ползване, без оглед дали са спазени строителните правила и норми при изграждането й. Представени са съдебни решения.
Ответникът по жалбата К. Д. К. не е депозирал писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по предявен от К. Д. К. против Л. Ж. Д. и Д. Н. С. отрицателен установителен иск за собственост относно имот в землището на с. К., попадащ в терен по §4 от ПЗР на ЗСПЗЗ в селищно образувание „П”, а именно място с площ 482 кв.м., съставляващо поземлен имот № 3* по кадастралната карта на с. К., идентичен с поземлен имот № 249 по плана за новообразуваните имоти на селищно образувание „П”. Балчишки районен съд с решение от 23.06.2009г. по гр.д. № 438/2007г. е уважил иска. Въззивната инстанция е обезсилила решението и прекратила производството относно част от претендирания имот с площ 218 кв.м. В тази част решението не е обжалвано от ищцовата страна и е влязло в сила. Предмет на касационното обжалване е решението в частта, с която се оставя в сила решението на първоинстанционния съд относно имот с площ 265 кв.м.
От фактическа страна е установено безспорно, че ищецът К е наследник на Д. К. Д. С решение на Общинска служба „З” Б. от 05.02.2002г. на наследодателя е признато право на собственост върху земеделски имот с площ 3070 дка в местн.”П”. Ответникът Л. Д. и съпругата му Д. Н. С. се легитимират като носители на отстъпено право на ползване върху държавна земя с площ 400 кв.м. в местн. „П”, съставляваща поземлен имот № 249 по кадастралната карта на с. К., които са упражнили право на изкупуване на имота с договор от 14.08.1995г. Според приетата експертиза 264 кв.м. от предоставения за ползване на ответниците имот попада в бившия имот на ищеца. За тази част от имота съдът е счел искът за допустим като се е мотивирал с това, че ищецът има правен интерес да отрече правото на собственост на ползвателя по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, понеже производството по възстановяване на собствеността в реални граници не е приключило, именно по причина отреждането на ПИ № 249 за ответника като носител на трансформирано право на ползване в право на собственост. С оглед на това е налице спор за материално право, от чието разрешаване зависи финализирането на рестутуционната процедура по предвидения в закона ред. По същество, за да остави в сила решението на първоинстанционния съд за уважаване на иска относно 264 кв.м. от ПИ № 249 съдът е приел от свидетелските показания и техническата експертиза, че имотът е застроен в периода 1986-1988г. с дървено бунгало без основа с външна баня и тоалетна и е изложил съображения, че тази постройка не съставлява сграда по смисъла на § 1в, ал.3 от ДР на ППЗСПЗЗ, тъй като не притежава необходимите минимален брой помещения като сграда за сезонно обитаване съгласно чл. 177, ал.3 от Наредба № 5 за правила и норми за ТСУ/отм./. На второ място е установил, че имотът отстои от крайбрежна ивица на по-малко от 10 км. и е отдалечен от град В. на по-малко от 30 км., така че не отговаря на изискванията на §4б, ал.1 ЗСПЗЗ. Поради това според решаващия съд не е възникнало право на собственост на ползвателя по § 4а или 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, което обуславя уважаването на предявения иск.
При преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК съдът намира следното:
Жалбоподателите сочат два въпроса, обусловили изхода на спора, по които се е произнесъл съда в решението и които според тях са решени в противоречие с практиката на ВКС, а също и решаването им е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основания по чл. 280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. С оглед разрешенията, дадени в ТРОСГКТК №1/2009г., следва да се направи разграничението, че основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК е налице при противоречие на решението с т.нар. задължителна практика на ВКС – постановления, тълкувателни решения, решения по чл. 290 ГПК. Хипотезата на т.2 на чл. 280, ал.1 пък предполага противоречие между разрешението на правния въпрос в обжалваното решение и в друго влязло в сила съдебно решение, т.е. тук се включват решенията на ВКС по отделни казуси, както и решенията на всички други съдилища. Предвид това, след като в случая жалбоподателите не се позовават на разрешения на правния въпрос в задължителната практика, то следва да се изключи наличието на основанието по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК. При преценка на основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК следва да се обсъдят представените съдебни решения.
По първия въпрос, който е процесуалноправен и касае допустимостта отрицателен установителен иск, след като ищецът не владее имота, в подкрепа на тезата за противоречива практика са приложени четири съдебни решения: Решение № 1* от 10.05.1996г. по гр.д. № 519/95г., ІV г.о. на ВС, Решение № 1* от 09.07.2003г. по гр.д. № 2890/2002г., V г.о. на ВКС, Решение № 240 от 07.02.1970г. по гр.д. № 1582/69г. на І го.о на ВС и Решение № 1* от 17.06.1966г. по гр.д. № 833/66г. на І г.о. на ВС. Във всички тях безпротиворечиво е прието, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск и че не е допустимо предявяването на установителен иск когато ищецът може да предяви осъдителен иск за защита на правата си. Това разрешение на процесуалния въпрос за допустимостта на иска в сочените решения касае типичния случай на установителен иск за собственост, но то не държи сметка на особеностите на настоящия иск, който е за възстановяване на собственост върху имоти в територия по § 4 ЗСПЗЗ. Именно поради различната фактическа обстановка, цитираните общи разрешения са неприложими по настоящето дело. В процесния случай правата на ищеца подлежат на защита именно с установителен иск. Той не би могъл да предяви осъдителен иск установяване собствеността и предаване на владението, тъй като все още не притежава легитимация като собственик на имота. Производството по чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ /в редакция след изменението в ДВ бр.68/1999г./ протича като двуфазно. Първият етап включва решение на ОСЗГ, с което само се признава собствеността върху заявените земеделски земи в реални граници, но не се възстановяват правата върху конкретно определени с граници имоти. Вторият етап е влязла в сила заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с която се индивидуализира имота. В случая въззивният съд е обосновал наличието на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск с обстоятелството, че с протокол № 2* от 05.02.2002г. на Общинска служба „З” гр. Б. на ищеца само е било признато правото на собственост върху земеделската земя 3,070 дка в местн. ”П”, но реституционната процедура не е приключила, тъй като не е издадена заповед на кмета на общината по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ. От страна на ответниците по иска се оспорва правото на възстановяване имота на ищеца с оглед осъществената от тях процедура по заплащане на имота по реда на § 4а ПЗР ЗСПЗЗ. В тази хипотеза предявяването на положителен установителен иск или осъдителен по чл. 108 ЗС би било недопустимо, тъй като същите биха били преждевременно заведени. Допустим е именно отрицателен установителен иск понеже след успешното му провеждане ищецът ще може да се снабди със заповед на кмета по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ, с което да бъде завършен фактическия състав на земеделската реституция. В този смисъл е практиката на ВКС по такива искове. Виж: Решение № 342 от 21.04.2009г. по гр.д. № 1221/2008г. на І г.о., Решение № 350 от 29.06.2009г. по гр.д. № 2624/2008г. на ВКС, ІІ г.о. постановено в производство по чл. 290 ГПК, О. № 1* от 09.12.2008г. по ч.гр.д. № 5314/2007г. на ВКС, ІІг.о., Определение № 466 от 30.12.2008 г. по ч.гр. дело № 1657/2008 г., V г.о. Въпреки че в решението на ОСЗ, взето с протокол № 2* от 05.02.2002г. е посочено, че правото на собственост върху 3070 дка в местн. „П” се възстановява с план на земеразделяне, то от приетата експертиза и писмени доказателства /писмо на МЗГ от 04.09.2001г., писмо на Общинска администрация „Б” до МРРБ и да МЗГ от 03.05.2001г./ е несъмнено ясно, че това е местност по §4 ЗСПЗЗ; за нея е изработен помощен план на старите имотни граници, където имотът на ищеца е нанесен с № 54; приет е и план на новообразуваните имоти, в който за ПИ 54 от помощния план е отреден ПИ 505.621 с площ 496 кв.м. С оглед на това е видно, че процедурата по възстановяване на собствеността е по чл. 14, ал.1,т.3 ЗСПЗЗ. Още един аргумент е фактът, че в решението за този имот не е посочена категория на земята, каквато задължително се посочва при възстановяване с план за земеразделяне съгласно чл. 14, ал.1,т.2 ЗСПЗЗ.
С оглед на изложеното не е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК относно първия въпрос.
Вторият въпрос е материалноправен и се отнася за това дали представлява постройка по смисъла на § 1в от ДР на ППЗСПЗЗ сграда, която е предназначена за сезонно ползване, без оглед на това спазени ли са строителните правила и норми при изграждането й. Тезата на жалбоподателите е, че законът не поставя допълнителни условия, извън изрично посочените в текста, включително такива за площ, брой помещения и др. Досежно така формулирания въпрос не е приложена никаква съдебна практика. Цитирано е Решение № 691/2006г. по гр.д. № 1515/2005г. на ІV г.о., което обаче не е представено и съдът не е в състояние да го издири. При това положение не може да се приеме разрешаване на въпроса в противоречие с практиката, още повече, че на съда са известни решения на Върховния касационен съд, в които въпросът е решен както в обжалваното решение. Виж Решение № 350 от 29.06.2009г. по гр.д. № 2624/2008г. на ВКС, ІІ г.о. постановено в производство по чл. 290 ГПК, Решение № 505 от 27.05.2009г. на гр.д. № 547/2008г. на ВКС, І г.о., Решение № 2* от 26.01.2004г. на ВКС по гр. д. № 2367/2002 г., IV г. о., Решение № 1* от 19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3813/2007 г., IV г. о. Горното налага, че не е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.2 ГПК и по втория въпрос.
Наведеното основание по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК касае и двата формулирани въпроса. Твърди се, че въпросът за допустимостта на иска е решен неправилно, а разпоредбата на §1в от ПЗР на ЗСПЗЗ е тълкувана неправилно. Друга мотивировка на основанието не е направена. Хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице когато произнасянето на съда по посочения правен въпрос е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се стигне до отстраняване на непълноти и неясноти; когато съдът за първи път се произнася по поставения въпрос или когато се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В разглеждания случай от гореизложеното е ясно, че по двата въпроса има установена съдебна практика, която е актуална и не се нуждае от промяна. Затова и няма място за допускане на касационно обжалване на визираното основание.
Предвид изложеното след като не е налице основание по чл. 280, ал.1 ГПК, то не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 607 от 12.11.2009г. постановено от Д. окръжен съд, Гражданска колегия, по гр.д. № 728/2009г. по касационната жалба на Л. Ж. Д. и Д. Н. С..
О. не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: