О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№379
Гр. София 12.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на десети март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 1360/2009 г.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби срещу въззивното решение № І* от 17.07.2009 г. по в.гр.д. № 151/2009 г. на Бургаския окръжен съд, първи граждански въззивен състав. С него е оставено в сила решение № 1* от 17.10.2006 г. по гр.д. № 905/2003 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. А. К. и С. Д. К. срещу С. К. К., К. С. Б., Д. П. П., Г. А. Г., А. Д. К. , А. М. Г. и „В” Е. , гр. Б. иск за делба на съсобствен недвижим имот по договор за групов строеж от 05.07.1989 г., представляващ масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен, партерен /без ателието от 32.89 кв.м.,/, два жилищни и тавански етажи, построена в имот пл. № 1* от УПИ ХІ-1455, 1456 в кв.85 по действащия ПУП на ЦГЧ на гр. Б.. Първоинстанционното решение е било отменено в частта, с която е отхвърлен иска на Д. А. К. и С. Д. К. срещу С. К. , К. Б. , Д. П. и Г. Г. за делба на ателие на партерен етаж на жилищната сграда и е допусната съдебна делба на ателие от 32.89 кв.м. на партерния етаж в североизточната част на сградата, със самостоятелен вход от север, при граници: юг и изток – външни зидове и коридор; запад – Д. К. , при квоти: общо 2/12 ид.ч. за Д. А. К. и С. Д. К.; общо 3/12 ид.ч. за Х. Г. К. и С. А. К. , 1/12 ид.ч. за Д. П. П.; 4/12 ид.ч. за С. К. К. и общо 2/12 ид.ч. за Г. А. Г. и А. М. Г., като по отношение на К. С. Б. искът за делба е отхвърлен.
Касационна жалба вх. № 1* от 05.09.2009 г. е подадена от Д. А. К. и С. Д. К. срещу решението в частта, с която е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне иска за делба на процесната жилищна сграда – сутерен, два жилищни етажа и тавански етаж. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуални правила с искане за отмяна на решението и допускане на делба при посочените в жалбата квоти. Като основание за допускане касационно обжалване се сочи следния въпрос: „при наличието на неубедителни доказателства за изтекла придобивна давност за правото на собственост на отделни обекти в сградата и при многобройни убедителни доказателства за противното, че давността не е изтекла, сградата е останала съсобствена и следва да се дели при посочените от нас квоти, основателно ли е отхвърлен искът на за делба по отношение на цялата сграда с изключение на съсобственото ателие или решението следва да се отмени и да се допусне делба за цялата сграда ?”.
Касационна жалба вх. № 1* от 05.08.2009 г. е подал К. С. Б. от гр. Б. в частта, с която не е допусната делба на жилищната сграда, както и в частта, с която спрямо него е отхвърлен иска за делба на ателие с площ 32.89 кв.м., Оплакванията му са за съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на въззивнното решение и допускане на делба на сградата, както и да се допусне делба на ателието и по отношение на него. Като основание за допускане касационно обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.2 ГПК – въпросът относно участието на жалбоподателя в делбата бил окончателно решен от ВКС с решението по гр.д. № 4768/2007 г.; на второ място: обжалваното решение било в противоречие със задължителните указания на ВКС, дадени с посоченото отменително решение, съгласно което делбата следвало да се извърши съобразно правата на страните по договора за групов строеж.
Касационна жалба вх. № 1* от 10.09.2009 г. е подадена от С. К. К. в частта, с която е допусната делбата на ателие от 32.89 кв.м.. на партерния етаж на сградата с оплаквания за противоречие със събраните доказателства, необоснованост и нарушение на материалния закон с искане за отмяна на решението и признаване на жалбоподателката за изключителен собственик на процесното ателие. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат: а/ противоречие на решението с П. № 4 от 26.11.1970 г. на Пленума на Върховния съд и б/ придобиване собствеността върху ателието чрез изплащане стойността на притежавания от „В” Е. магазин, независимо от липсата на предписаната от закона форма, както и чрез изтекла придобивна давност.
Ответниците по касация Г. А. Г. и А. М. Г. от гр. Б. са на становище, че жалбата на С. К. К. не следва да се допуска до касационно обжалване, а по същество, че е неоснователна.
Ответникът по касация Д. П. П. от гр. Б. е на становище, че жалбата на К. С. Б. не следва да се допуска до разглеждане, а по същество, че е неоснователна.
Касационната жалба на К. С. Б. е недопустима и според съделителката С. К. К., а по същество, че същата е неоснователна.
Д. А. К., С. Д. К. и Х. Г. К., лично и като з. представител на малолетната С. А. К. са на становище, че жалбата на С. К. К. е неоснователна и няма основание да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в тази му част.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че страните по делото са сключили на 05.07.1989 г. договор за групов строеж по чл.192 ЗТСУ /отм./, като постигнали споразумение да построят жилищна сграда в парцел **** в кв.80 по плана на ЦГЧ и извършили помежду си разпределение на предвидените по архитектурния проект обекти.становено било, че старата сграда била съборена през 1989 г., а същата година започнало строителството на сегашната, която през 1991 г. била завършена в груб вид. Прието е по-нататък, че участниците в договора за групов строеж установили владение върху разпределените им и обособени отделни помещения в края на 1992 г., като всеки от тях имал достъп до своите обекти – жилища, избени помещения, магазини и ателиета и извършвал довършителните работи по тях. Според въззивния съд, самостоятелното владение върху полагащите се по договора за групов строеж обекти продължило от 1992 г. до завеждането на иска през 2003 г., при което нямало данни при завършването на сградата някой от участниците в договора да е предявявал претенции към нечий друг обект, респ. да е започнал да извършва довършителни работи в чужд обект. Прието е, че са извършвани сделки на управление /договор за наем от 16.05.1994 г. на Д. П. с „К” ООД за апартамент от 116 кв.м. на първия етаж/, както и сделки за разпореждане /нот.акт № 81 от 1981 г. на А. и З. К. и нот.акт № 161 от 1997 г. за дарение от Д. и С. К. в полза на А. К. на апартамент от 101 кв.м./. Въззивният съд е приел, че всеки от участниците в договора за групов строеж е осъществявал владение по отношение на разпределените му обекти и е придобил право на собственост по давност.
По отношение на предвиденото в договора за групов строеж ателие за килимарство на партерния етаж със застроена площ 32.89 кв.м. въззивният съд приел, че същото е съсобствено на участниците в договора /без „В” ЕООД/, като от делбата следва да бъде изключен К. С. Б., спрямо който презумпцията за съвместен принос в придобиването като съпруг на С. К. К. била опровергана.
По касационната жалба на Д. А. К. и С. Д. К.
Л. предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
С формулирания в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос касаторите на практика поддържат в съкратен вид оплакванията си за неправилност на въззивното решение, и в частност, че не е изтекла десетгодишната придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС. По основателността на това оплакване, съставляващо касационни основания по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК, обаче Върховният касационен съд би могъл да се произнесе само ако е налице поне една от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване. Твърденията, че въззивният съд неправилно е игнорирал показанията на посочените от касаторите свидетели за сметка на тези, посочени от ответниците и че не е преценил всички доказателства, не се обхваща от хипотезите на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, при които необходимост от произнасяне на Върховния касационен съд по реда на чл.290 ГПК се поражда ако: а/ същото е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на съществуващи непълноти или неясноти на правни норми или б/ съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Нито една от изброените хипотези в случая не е налице, доколкото касаторите не твърдят, че нормите, регламентиращи договора за групов строеж, както и института на придобивната давност са непълни, неясни или противоречиви.
Предвид на това, не следва да се допуска касационно обжалване по тази жалба.
По касационната жалба на К. С. Б. .
Не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Липсва твърдяното противоречие на въззивното решение с указанията по приложението на закона, дадени с отменителното решение № 1* от 16.03.2009 г. по гр.д. № 4768/2007 г. на Върховния касационен съд, ІV г.о. С това решение е отменено изцяло решение № І* от 14.03.2007 г. по гр.д. № 1168/2006 г. на Бургаския окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение е била допусната делба на масивната жилищна сграда и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В мотивите на касационното решение е посочено, че въззивният съд не е обсъдил задълбочено всички събрани по делото доказателства във връзка с възражението на ответниците по иска за придобито право на собственост върху конкретните обекти в процесната сграда по давност. Решението на ВКС, ІV г.о. от 16.03.2009 г. не е по съществото на спора, като становището на състава, че не може да се направи безспорно извод, че презумпцията за съвместен принос на двамата съпрузи за придобито по време на брака имущество е опровергана, е било основано на събраните във въззивното производство доказателства. При новото разглеждане на делото от въззивния съд, обаче въз основа на показанията на свидетелите И син на С. К. К. и на К. С. Б., окръжният съд приел, че от 1989 г. бившите съпрузи са били във фактическа раздяла на практика до прекратяването на брака им и през този период К. Б. не осигурявал никакви средства за семейството си, а освен това не влагал никакви средства и в извършваното по договора за групов строеж строителство. Съдът се позовал и на декларацията на К. Б. от 11.12.2006 г., с която последният заявил, че няма никакви претенции към придобитото от съпругата му в строежа, като придобитите права са нейна изключителна собственост /л.31 от в.гр.д. № 1168/2006 г. на БОС/.
На следващо място, отменителното касационно решение № 1* от 16.03.2009 г. по гр.д. № 4678/2007 г. съдържа задължителни за въззивния съд указания по приложението на закона /в случая чл.34 ЗС във връзка с чл.192, ал. 4 ЗТСУ – отм./, но при условие, че възраженията на ответниците по иска за делба за придобиване по давност правото на собственост върху конкретните обекти от процесната сграда се окажат неоснователни. При новото разглеждане на делото от въззивния съд, обаче е прието, че още от края на 1992 г. всички участници в договора за групов строеж са осъществявали необезпокоявано владение върху разпределените им обекти, извършвайки довършителни работи, сделки на управление и на разпореждане с конкретни имоти, без да са предявили претенции към нечий друг обект или да са извършвали довършителни работи в чужд обект, поради което към деня на завеждане на иска за делба – 20.02.2003 г. са придобили правото на собственост върху обектите в жилищната сграда по давност.
В обобщение, не са налице предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на жалбата до касационно обжалване.
По касационната жалба на С. К. К..
Л. основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
По делото е било безспорно, че в старата сграда на ул.”К” № 5 в гр. Б. е съществувал магазин, актуван за държавна собственост от 1982 г. и предаден в оперативно управление на ППУ „В”. Не е било установено този магазин да е бил изкупен от ППУ „В”, а е съборен при започване строителството на новата сграда по договора за групов строеж през 1989 г. Предвид на това, както и на успешно проведена от собствениците на земята процедура по ЗВСНМ РСА е било прието, че „В” Е. /правоприемник на ППУ „В”/ е изгубило всички вещни права върху терена, вкл. и право на строеж на магазин или вместо това да получи търговски обект в новата сграда. При тези данни, не е налице соченото противоречие на въззивното решение с П. № 4 от 26.11.1970 г. на Пленума на Върховния касационен съд, което изцяло е посветено на разграничението между договора за групов строеж и договора за дружество по чл.357- чл. 364 ЗЗД. Специфична за договора за групов строеж е подчертаната зависимост от вещноправните отношения-придобиването на собствеността върху изградената с общи усилия сграда става по силата на притежаваните права на собственост върху земята или права на строеж /срвн. и тълк.решение № 39 от 15.04.1970 г. по гр.д. № 24/70 г. на ОСГК на ВС/. При този договор съсобствеността възниква по приращение на основание чл.92 ЗС в обема на притежаваното вещно право от терена или въз основа на учредено право на строеж, пристрояване или надстрояване като задълженията на страните по договора за групов строеж са само облигационни /срвн. решение № 229 от 15.04.1998 г. по гр.д. № 942/97 г. на ВКС, І г.о./ С оглед на това, обстоятелството, че жалбоподателката С. К. К. е изплатила на „В” Е. стойността на обезщетението от отчуждаването на ? ид.ч. от магазина, както и че А. К. К. /наследодател на ответницата Г. А. Г./ е получил от нея сумата 750 лева, съставляваща определящия му се дял от ателието, не би могло да обоснове извод за придобиване на изключителна собственост върху този обект. След като ППУ „В” не е имало отстъпено право на строеж, не може да се приеме, че с изплащане на сумата 1018 лева жалбоподателката е заместила дружеството в договора за групов строеж от 05.07.1989 г., което да е довело до придобиване на правото на собственост на самостоятелно основание върху ателието.
Липсва и предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, каквато би била налице в три хипотези: а/ произнасянето на съда да е свързано с необходимост от тълкуване на закона, в резултат на което да се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти не правни норми или б/ когато съдът за първи път се произнася по даден правен спор или в/ когато се изоставя едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Оплакването, че решението е неправилно и в частта, с която не е уважено възражението на жалбоподателката, че е придобила собствеността върху ателието по давност, съставлява твърдение за порок на обжалвания съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК. По основателността на тези оплаквания обаче Върховният касационен съд се произнася по реда на чл.290 ГПК само ако е налице поне едно от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания, каквото в случая липсва.
С оглед изхода на производството по допустимостта на касационно обжалване, жалбоподателката С. К. К. следва да бъде осъдена да заплати разноски по делото, както следва: на Г. А. Г. и А. М. Г. – сумата 1000 /хиляда/ лева, а на Д. А. К., С. Д. К. и Х. Г. К. – сумата 200 /двеста/ лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № І* от 17.07.2009 г. по в.гр.д. № 151/2009 г. на Бургаския окръжен съд, първи граждански въззивен състав, по жалба вх. № 1* от 05.09.2009 г. на Д. А. К. и С. Д. К. от гр. Б. по жалба вх. № 1* от 05.08.2009 г. на К. С. Б. от гр. Б. и по жалба вх. № 1* от 10.09.2009 г. на С. К. К. от гр. Б..
ОСЪЖДА С. К. К. от гр. Б., ул.”К” № 5 да заплати разноски по делото за адвокатско възнаграждение, както следва: на Г. А. Г. и А. М. Г. – сумата 1000 /хиляда/ лева, а на Д. А. К., С. Д. К. и Х. Г. К. – сумата 200 /двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: