О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№157
Гр. София 19.04.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на девети април две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ:КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
при секретар
и с участието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело № 60/2010 г.
Производството е по чл.274, ал. 3, т. 1 във връзка с чл.280, ал. 1 и чл. 288 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3* от 19.01.2010 г. на З. А. С. от гр. С. срещу определение № 1* от 23.12.2009 г. по ч.гр.д. № 10167/2009 г. на Софийски градски съд, шесто търговско отделение, с което е оставена без уважение частната жалба срещу определение № 474 от 29.07.2009 г. по гр.д. № 21389/2006 г. на Софийския районен съд, 43-ти състав в частта, с която е оставено без уважение искането за освобождаване на внесената по делото държавна такса. Поддържат се оплаквания, че въззивният съд неправилно приел, че производството по гр.д. № 213.89/2006 г. на СРС, 43-ти състав е образувано по ревандикационния иск на З. С. , а не по иска за обявяване за нищожен предварителния договор, останал висящ по гр.д. № 9377/98 г. на СРС, 24-ти състав. Твърди се, че с влязло в сила на 16.06.2009 г. решение от 25.03.2008 г. по гр.д. № 2919/2007 г. на СГС, ІІ – „д” отд. е бил уважен иска на З. С. срещу М. Ц. по чл.108 ЗС, а с влязло в сила на 29.12.2008 г. решение от 14.04.2004 г. по гр.д. № 3115/99 г. на СРС, 29-ти състав /потвърдено с решение от 16.07.2007 г. по гр.д. № 1779/2005 г. на СГС, ІV-а отд./ е отхвърлен иска на М. Ц. срещу З. С. за обявяване на предварителния договор за окончателен /касационната жалба срещу въззивното решение била отхвърлена с решение № 1452/29.12.2008 г. по гр.д. № 226/2008 г. на ВКС, V г.о./. С оглед на това, според жалбоподателката, станало безпредметно съдебното дирене по иска за обявяване нищожността на предварителния договор по чл.26, ал. 2 ЗЗД, който бил последния трети останал от първоначално предявените с исковата молба по гр.д. № 9377/98 г. на СРС, 24-ти състав искове. Поддържа се, че след като при предявяване на исковата молба по гр.д. № 9377/98 г. на СРС, 24-ти състав била платена общата или цялата държавна такса за трите иска, то за иска, предмет на гр.д. № 21389/2006 г. на СРС, 43-ти състав повторно е била внесена държавна такса в размер на 1533 лева, поради което при прекратяване на производството по делото поради оттегляне на този иск, районният съд следвало да уважи и искането за освобождаването й.
Като основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение се сочат: а/ противоречие с практиката на ВКС с позоваване на определение № 276 от 25.04.2003 г. по гр.д. № 34/2003 г., ІV г.о.; б./ противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос по приложението на чл.3 ЗДТ с позоваване на определение от 26.07.1961 г. по ч.гр.д. № 6590/61 г. на ВС, І г.о. и определение № 260 от 30.07.2003 г. по гр.д. № 643/2003 г. СГС, ГК и в/ съществен процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – липса на решение или определение на ВС на ВКС по подобен казус, възникнал от внасяне на цялата държавна такса при предявяване на обективно съединени искове с една искова молба и последващото им разделяне и обособяване в самостоятелни и отделни граждански дела и производства.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира че не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното определение поради следните съображения:
За да потвърди отказа на първоинстанционния съд да върне внесената на 10.11.2008 г. по гр.д. № 21389/2006 г. държавна такса в размер на 1533 лева, въззивният съд е приел, че съгласно чл.3 ЗДТ, таксата се заплаща при предявяване на искането, като заплащането на таксата не се поставя в зависимост от това дали съдът ще се произнесе само по допустимостта или по основателността на иска или жалбата. Градският съд се е позовал и на чл.58 ГПК /отм./, по реда на който е разгледано делото и според която разпоредба при намаление на искането внесената такса не се връща, като е приел, че същото е положението и при оттегляне или отказ от иска, при спогодба и прекратяване на делото по взаимно съгласие на страните, както и при прекратяване поради подведомственост на спора на друг орган. Според въззивния съд, след като производството по делото не е било прекратено на основание чл.95, ал.1 ГПК /отм./ като по-късно образувано, с предмет, идентичен на този по гр.д. № 11676/2000 г., а поради заявеното от самата частна жалбоподателка оттегляне на предявения по делото иск, връщане на заплатената по него държавна такса не се дължи.
Липсват предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въззивното определение не противоречи на определението от 26.07.1961 г. по ч.гр.д. № 6590/61 г. на Върховния съд, І г.о., според което заплатената при предявяване на иска държавна такса се внася в приход на бюджета и не подлежи на връщане, освен когато е неправилно или в повече събрана. Цитираното определение на състав на Върховния съд има за предмет държавна такса, събрана при предявяване на насрещен иск, като е прието, че таксата не подлежи на връщане при прекратяване на делото поради недопустимост на първоначалния иск. Обжалваното определение съответства на определението на ВС от 26.07.1961 г., в което е посочено, че без значение е дали насрещният иск е разгледан от съда или не, защото разглеждането му е поставено в зависимост от волята на ищеца, а не в зависимост от усмотрението на съда.
Не е налице противоречие и с определение № 276 от 25.04.2003 г. по гр.д. № 34/2003 г. на ВКС, ІV г.о., което третира хипотеза на обективно евентуално съединяване на искове и приема, че държавна такса се дължи за всеки един от съединените искове поотделно, независимо че съдът може да не се произнесе по предявения като евентуален иск, ако бъде уважен главния иск.
В този смисъл е и определение № 260 от 30.07.2003 г. по гр.д. № 643/2003 г. на СГС, ГК, според което извършената от съда дейност по подготовка за разглеждане на предявения като евентуален иск е услуга, за която се дължи съответната държавна такса, независимо от това дали този иск ще бъде, разгледан по същество или не /ако бъде уважен главния иск/.
По отношение на формулирания с изложението на основанията за допускане на касационно обжалване въпрос не е налице изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. „Т” се състои в разкриване точния смисъл на правната разпоредба чрез тълкуването й. Правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалвано решение или определение ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им. Жалбоподателката не сочи конкретни неясноти или непълноти на правните норми, регламентиращи дължимостта на държавна такса като условие за редовност на исковата молба нито на разпоредбите, относно внесената такса при прекратяване на делото поради десезиране на съда чрез оттегляне на иска /срвн. чл.58, изр.първо от ГПК – отм., сега чл.74, изр.първо от ГПК – намаление на иска чрез частичното му оттегляне/. Всъщност, жалбоподателката поддържа оплакване за неправилност на определението на въззивната инстанция, по което обаче Върховният касационен съд би се произнесъл само ако е налице поне едно от алтернативно предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за допускане на касационно обжалване. Поради липсата на такова основание, касационното обжалване не следва да се допуска.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1* от 23.12.2009 г. по ч.гр.д. № 10167/2009 г. на Софийския градски съд, шесто търговско отделение по частната касационна жалба вх. № 3* от 19.01.2010 г. на З. А. С. от гр. С..
О. е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: