Върховен касационен съд на Република България ГК, ІІ г.о. дело № 1650/2014 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 228
гр.София, 28.05. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в закрито заседание на двадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
гражданско дело под № 1650/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 123 от 20.01.2014 год. на А. Я. Г. от [населено място] срещу въззивното решение № 3 от 06.01.2014 год. по гр.дело № 571/2013 год. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав в частта, с която е отменено решение № 46 от 26.04.2013 год. по гр.дело № 553/2012 год. на Пирдопския районен съд и е уважен предявения иск по чл.108 ЗС, като касаторът е осъден да предаде на А. Ч. И., чрез неговия баща и законен представител Ч. Г. И., владението на собственото му мазе № 3/с номерация съгласно архитектурния проект на сградата-план на мазетата/, при граници и съседи: коридор, мазе № 1 и външни стени на блока от две страни, със светла площ 10.82 кв.м. и прилежащо към собствения му апартамент № 3 и находящо се в жилищна сграда-блок № 24”А”, построен в кв.78 по плана на [населено място].
Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Како основание за допускане на касационно обжалване се сочат следните въпроси, по които според жаллбоподателя, въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд, а именно:
а/ позоваването на придобивна давност, елемент ли е от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС или е процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на давността?
б/ към кой момент, при позоваване на придобивна давност, се счита придобито правото на собственост по способа на чл.79 ЗС: към момента на позоваването на давността или към момента, когато е изтекъл срока на придобивната давност?
в/ следва ли позоваването на придобивна давност да е било отправено към всеки от предходните приобретатели на недвижимия имот, за да се зачете придобивното основание по чл.79 ЗС?
г/ следвало ли е давностният срок по чл.79 ЗС, на който се позовава ответникът, поддържайки възражение, че е придобил имота по давност, да е изтекъл поотделно по отношение на всеки от предходните приобретатели на недвижимия имот, за да се счете, че е придобил имота по способа на чл.79 ЗС и че възражението му по ревандикационния иск за придобиване на имота по давност, следва да бъде зачетено спрямо ищеца?
д/ придобил ли е ищецът, като приобретател по сделката от 2011 год. право на собственост върху спорното мазе, като се има предвид, че при наличието на позоваване на придобивна давност от страна на ответника, правните последици на способа по чл.79 ЗС се зачитат от момента на изтичане на давностния срок.
Твърди се, че по тези въпроси въззивното решение противоречи на: т.2 от тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 год. по тълк.дело № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, решение № 382 от 24.06.2010 год. по гр.дело № 323/2009 год. на ВКС, І г.о., решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр.дело № 34282011 год. на ВКС, ІІ г.о.
е/ в хипотезата на „завладяване” на изцяло чужд недвижим имот от ответника /при липса на правно основание/, намира ли приложение презумпцията на чл.69 ЗС – че упражняващият фактическа власт държи имота за себе си като свой и върху кого пада тежестта за оборване на тази презумпция? Твърди се, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр.дело № 342/2011 год. на ВКС, ІІ г.о. и на решение № 91 от 02.07.2010 год. по т.дело № 713/2010 год. на ВКС, ІІ т.о.
ж/ върху кого е тежестта на доказване на правото на собственост по иска по чл.108 ЗС и при положение, че ищецът не установява активната си материална легитимация на собственик, налице ли е основание ответникът да бъде осъден да му предаде владението върху спорния имот? Твърди се, че въззивното решение противоречи на решение № 152 от 13.09.2011 год. по т.дело № 950/2009 год. на ВКС, ІІ т.о. и на решение № 122 от 18.04.2012 год. по гр.дело № 345/2011 год. на ВКС, 1 г.о.
Ответникът по касация е на становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, а по същество, че жалбата е неоснователна.
Преди да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното.
Въззивното решение е постановено по иск по чл.108 ЗС, чиято цена е била определена съгласно удостоверението за данъчна оценка изх.№ 43 от 05.07.2012 год. на [община] в размер на 8 468,60 лева /срвн., разпореждането на районния съдия от 09.10.2012 год. на л.30 от гр.дело № 553/2012 год. на Пирдопския районен съд/. Действително, в удостоверението е посочена данъчната оценка на целия апартамент № 3 на първия етаж в сградата на [улица] [населено място], включващ освен жилището от 61.93 кв.м., още и прилежащите към него мазе от 10.82 кв.м., таван от 4.41 кв.м. В удостоверението не е посочена отделна или обособена данъчна оценка на самото процесно мазе. Първоинстанционният съд е възприел за цена на иска по чл.108 ЗС сумата 8 468,60 лева, като върху нея е определена и дължимата за образуване на делото държавна такса съгласно чл.71, ал.2 ГПК – в размер на 84,69 лева. Следователно, цената на иска е била определена окончателно преди първото по делото заседание и съобразно чл.69, ал.1, т.2, предл.първо ГПК е възлизала на 8 468,60 лева и не може да бъде преразглеждана след изтичане на срока по чл.70, ал.1 ГПК. Решението е постановено по иск с цена над 5 000 лева, поради което не е изключено от касационен контрол съгласно чл.280, ал.2 ГПК.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че скоро след като се нанесъл в блока през 1995 год.,все още като наемател, ответникът/сега касатор/ се настанил в процесното мазе № 3/по проект/, прилежащо към притежавания от ищеца апартамент № 3. Прието е, че това мазе ответникът/касатор/ ползвал от нанасянето си като наемател през 1995 год. и че не било установено ищецът или неговите баба и баща /като предишни собственици на апартамент № 3/ да са го ползвали.
Прието е за безспорно, че през периода 1998 – 2012 год. собственици на апартамент № 3 и прилежащото му мазе № 3 са били четири различни лица: предприятието-работодател/до 2003 год./, бащата на ищеца/през 2003 год./, бабата на ищеца /от 2003 до 2011 год./ и самия ищец/от 2011 год./.
Според въззивния съд, ответникът/сега касатор/ не може да противопостави на ищеца придобивна давност, защото:
а/ за никое от лицата-собственици на апартамент № 3 поотделно десетгодишният давностен срок не бил изтекъл, като всеки от последващите приобретатели /Ч. И., Славейка Н. и А. И./ придобивал правото на собственост върху апартамента ведно с правото на собственост върху прилежащото му мазе № 3.
б/ по делото няма твърдения и данни ответникът/касатор/ да се е позовал на придобивна давност спрямо когото и да било от предишните собственици, поради което и сделката от 2011 год. породила вещно-прехвърлително действие досежно мазе № 3/по проект/.
в/ дори и да се приеме, че ответникът е владял мазето без противопоставяне от страна на бащата и бабата на ищеца за времето, през което те са били собственици /2003 год.-2011 год./, по делото липсвали доказателства за манифестирано от ответника намерение за своене до 2003 год. по отношение на първоначалния собственик /предприятието-работодател/.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че е налице предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения:
Въззивният съд е приел, че за да придобие правото на собственост чрез способа по чл.79 ЗС, ответникът /касатор/ е следвало да се позове на придобивна давност по отношение на всеки от предишните приобретатели /според приложените нотариални актове/ на имота, както и че спрямо всеки един от предишните приобретатели следвало да изтече давностния срок по чл.79 ЗС. Тези разрешения, дадени от въззивната инстанция са в противоречие с т.2 на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 год. по тълк.дело № 4/2012 год. на ОСГК на ВКС, според която „позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок”.
Изводът на въззивния съд, че „липсват доказателства за манифестирано от ответника намерение за своене до 2003 г.” по отношение на първоначалния собственик /предприятието – работодател/ противоречи на решение № 262 от 29.11.2011 год. по гр.дело № 342/2011 год. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, съгласно което: „когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар.”завладяване”/, то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец;”.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3 от 06.01.2014 год. по гр.дело № 571/2013 год. на Софийския окръжен съд, гражданско отделение, първи въззивен състав, по жалба вх.№ 123 от 20.01.2014 год. на А. Я. Г. от [населено място].
ДАВА на жалбоподателя едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи банков документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси в размер на 84,69/осемдесет и четири + 0,69/лева.
При изпълнение на указанието в срок, делото да се докладва на председателя на отделението за насрочване в открито съдебно заседание, а в противен случай – на състава за прекратяване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ