О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
София, 22.05. 2014 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия К. Маринова. гр.д. № 1445 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. В. А., чрез пълномощника му адвокат Б. К., против решение № 2082 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 1678/2013 г. на Апелативен съд-С., ГК, VІІ състав, с което е потвърдено решение № 1299/25.02.2013 г. по гр.д. № 11179/2012 г. на Софийски градски съд, І-20 състав за отхвърляне на предявения от С. В. А. против Т. Т. П., Е. Т. Ч., Р. П. Г., Ю. П. К., Д. Т. В., Ж. Т. П. и Т. Т. М. иск за заплащане на сумата 60350 лв. на осн. чл.71, ал.1 ЗС, представляваща увеличената стойност на ап. 6 в [населено място],[жк][жилищен адрес] вследствие извършени в периода май 2003 г. – август 2005 г. подобрения, като на ищеца не е признато право на задържане върху имота и същият е осъден да заплати на ответниците по 1700 лв. разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
Ответниците по касационната жалба Т. Т. П., Е. Т. Ч., Р. П. Г., Ю. П. К., Д. Т. В., Ж. Т. П. и Т. Т. М. са подали писмен отговор чрез пълномощника си адвокат Ж. С., в който поддържат, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.
При преценка налице ли са основания за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
За да постанови атакуваното решение, въззивният съд е възприел фактическите изводи на първоинстанционния съд, а именно: на 22.04.2003 г. С. А. е закупил апартамента от Е. Л. В.. Ответниците по настоящото дело са предявили против С. А. и Е. Л. искова молба от 26.05.2005 г., вписана на 26.10.2010 г., като ревандикационният иск е уважен с влязло в сила на 21.03.2011 г. съдебно решение. Прието е за установено и че ищецът е извършил претендираните подобрения преди връчване на исковата молба по ревандикационния иск, но основателно се явява направеното от ответниците по настоящото дело възражение за погасяване на вземанията му за подобрения по давност, като давността е започнала да тече с прекъсване на владението с предявяване на ревандикационния иск на 26.05.2005 г. Въззивният съд е изложил съображения по наведените във въззивната жалба доводи, като е приел, че тълкувателните постановления на Пленума на Върховния съд имат задължителна сила за съдилищата, а съгласно раздел VІ, т.13 от ППВС № 6 от 1974 г. погасителната давност за вземане на добросъвестния и недобросъвестния владелец за извършени подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика по исков ред, най-често с предявяване на ревандикационен иск. В случая погасителната давност е започнала да тече на 26.05.2005 г. и е изтекла на 26.05.2010 г. За неоснователни са приети доводите, че ищецът не е можел да предяви вземанията си в исковото производство, образувано през 2005 г., тъй като това е можело да стане с насрещен иск или възражение за подобрения с акцесорното му право на задържане /чл.221, ал.2 ГПК-отм./, а е разполагал с възможността да предяви претенциите си по чл.72 ЗС и в отделно производство, движението по което да е обусловено от развитието на производството по ревандикационния иск при условията на чл.182, ал.1, б.”г” ГПК-отм.. За неоснователно е счетено и позоваването на т. 7 от ППВС № 1/1979 г., даваща тълкуване за началото на давностния срок за вземания по чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД, тъй като процесното вземане не попада под хипотезата на посочената правна норма.
Касаторът поставя въпроса за началния момент на погасителната давност за вземанията му за подобрения, като се позовава и на трите хипотези на чл.280, ал.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обосновано с тезата, че нормите на чл.72 и 74 ЗС регулират правоотношения, породени от неоснователно обогатяване на собственика с подобренията, извършени от владелеца на вещта, като осъвремененото тълкуване по отношение началото на давностния срок при неоснователно обогатяване, когато е налице отпаднало основание, е дадено в т.7 на ППВС № 1/1979 г. /а именно от деня, в който с влязъл в сила съдебен акт бъде отменено основанието за владение на имота/. Счита, че по въпроса „кога владението се превръща в държане с оглед алтернативното разрешение в ППВС 6/1974 г. досежно началния момент на давността и следва ли съдът да прави разграничение на хипотезите на т.VІ.13 от ППВС № 6/1974 г., извършвайки преценка за момента на превръщане на владението в държане, както и за правилната квалификация на предявения иск с оглед приложението на т.7 от ППВС № 1/1979 г.” въззивното решение противоречи на задължителната практика по т.7 от ППВС № 1/1979 г. във връзка с т.1 от ППВС № 6/1974 г.
Въззивното решение не противоречи на сочената задължителна практика по постановленията на Пленума на Върховния съд. Развитата от касатора теза не съответства на нормативната уредба, а е резултат от неправилно разбиране на понятията „основание” по смисъла на чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД и „правно основание” по смисъла на чл.70 ЗЗД като елемент от фактическия състав на добросъвестното владение, даващо правата по чл.72 ЗС. В т.1 ППВС № 1/1979 г. е дадено тълкуване, че основание в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД е унищожен поради пороци на волята договор, развален поради неизпълнение договор, прекратен при настъпване на прекратително условие договор, изпълнение въз основа на влязло в сила решение, което впоследствие е отменено по реда на производството за отмяна на влезли в сила решения. Следователно квалификацията по чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД предпоставя наличие на договорно правоотношение между обеднелия и обогатилия се или признато с влязло в сила решение задължение. В хипотезата на добросъвестно владение липсва договорна връзка между обеднелия владелец и обогатилия се собственик, поради което отношенията са уредени с изрична правна норма – чл.72 ЗС, съответно нормата на чл.55, ал.1, предл.трето ЗЗД е неприложима.
Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е обосновано с твърдението за наличие на противоречива съдебна практика по въпросите „кога настъпва изискуемостта на вземане за подобрения в чужд имот с оглед приложението на чл.114 ЗЗД”, „относно началния момент на давността за тези вземания и тече ли давност, докато подобрителят владее подобренията” и „каква е правната квалификация на предявения иск – по чл.72 ЗС, чл.55, ал.1, т.3 ЗЗД или чл.59 ЗЗД”. Представените съдебни актове не удостоверяват наличието на противоречива съдебна практика. Относно първия и третия въпрос мотивите са същите, като изложените по отношение на твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а и представените съдебни решения са постановени при различна фактическа обстановка – по спор между наемател и наемодател, между реституиран собственик и държавата във връзка с възстановяване на собствеността върху отчужден имот и настъпилото във връзка с това връщане на собствеността върху получения в обезщетение апартамент в патримониума на държавата и между страните по сделка, прогласена за недействителна.
Относно втория въпрос: съдебното решение № 1312 от 21.05.1963 г. по гр.д. № 805/63 г., І г.о., за което касаторът поддържа, че дава разрешение, различно от възприетото от въззивния съд, приема, че давност не тече, докато подобрителят владее подобренията, но уточнява, че вещта се владее до предявяване на иск за връщането й, т.е. даденото разрешение съответства на това, възприето в атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е мотивирано с твърденията за липса на съдебна практика от кой момент започва да тече погасителната давност за вземанията на подобрителя в случай, при който ревандикационният иск против него е отхвърлен от първоинстанционния съд и е уважен едва на въззивната инстанция. Обстоятелството коя инстанция е уважила ревандикационния иск не може да бъде свързано с момента на изискуемостта на вземанията за подобрения, а тълкуване кога същите стават изискуеми е дадено в т.VІ на ППВС № 6/1974 г., в която е възприето, че изискуемост настъпва и когато владението бъде смутено от собственика по исков ред обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното решение на Софийски апелативен съд.
Касаторът следва да възстанови на ответника по жалбата Т. Т. П. направените в настоящото производство разноски в размер на 500.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение за процесуално представителство от адвокат Ж. С..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2082 от 15.11.2013 г., постановено по гр.д. № 1678/2013 г. на Апелативен съд-С., ГК, VІІ състав.
ОСЪЖДА С. В. А., ЕГН [ЕГН] да заплати на Т. Т. П., ЕГН [ЕГН] направените по повод касационната жалба разноски в размер на 500.00 /петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: