4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 10
[населено място], 08.01.2014 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Стойчо Пейчев
ЧЛЕНОВЕ: Камелия Маринова
Веселка Марева
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 7025 по описа за 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 25.04.2013г. по гр.д. №3166/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав, с което е отменено решение от 26.04.2010г. по гр.д. № 18084/2006г. на Софийски районен съд, 28 състав в частта по иска по чл. 108 ЗС и вместо това е отхвърлен предявения от А. М. Х. срещу В. М. Ж. иск по чл. 108 ЗС за предаване владението върху едноетажна жилищна сграда в [населено място], на [улица], разположена в дъното на дворното място с площ 1064 кв.м., съставляващо имот № 15 от кв.536 по плана на С., м.”Ц.”, състояща се от сутерен, приземен и тавански етаж, застроена на 88,80 кв.м.; отхвърлено е и искането по чл. 431, ал.2 ГПК/отм./ за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 24, т.ІІ, н.д. № 268/1991г. по отношение на 9,25/100 ид.ч. от правото на собственост.
Касационната жалба е подадена от ищеца А. М. Х. чрез пълномощника адв. П.. В изложението на основанията по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателят извежда един материалноправен и три процесуалноправни въпроса, които са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът В. М. Ж. чрез пълномощника си адв. Н. е представил писмен отговор, в който поддържа, че липсват сочените основания за достъп до касационен контрол.
П. страна В. Ж. Т. не е взела становище.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е висящо по предявения ревандикационен иск.
Ищецът претендира, че притежава 9,25/100 ид. части от правото на собственост върху процесното дворно място и е придобил по приращение в същия обем правото на собственост върху спорната постройка.
Ответникът е оспорил иска с твърдение, че ищецът не е съсобственик на сградата, а в последното съдебно заседание пред първата инстанция е предявил възражение за изтекла придобивна давност, без да го конкретизира, като е поискал даване ход на делото по същество.
Събраните писмени доказателства установяват, че правото на собственост върху дворното място и изградените в него четириетажна жилищна сграда и едноетажна паянтова къща на 87 кв.м. е придобито през 1928г. от Б. В. Г.. През 1949г. по реда на ЗОЕГПНС от съсобствениците Е., С., Б., Е. и Г. Г. е одържавена по 1/5 ид. част от дворното място и четириетажната сграда, с изключение на първия и втория надпартерен етаж от тази сграда и вътрешната къща, застроена на 30 м2. Наследодателят на ищеца е придобил през 1965г. от Държавата правото на собственост върху апартамента на четвъртия етаж, заедно с 11/100 ид.ч. от общите части и 9,25/100 ид.ч. от земята. По силата на ЗВСОНИ в полза на Е. Т. и С. В. като наследници на лицата, от които е отчуждено дворното място, е възстановено правото на собственост върху земята. Ответникът по иска В. Ж. е придобил с договор от 03.11.1990г. от Е. В. Т. 1/5 ид.ч. от наследството, оставено от Б. Г., но впоследствие договорът е унищожен на основание чл. 28 ЗЗД с влязло в сила съдебно решение. Преди влизане в сила на решението е одобрена съдебна спогодба, по силата на която на ответника е възложено в изключителен дял правото на собственост върху процесната едноетажна жилищна сграда. Въз основа на протокола за съдебна спогодба ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. Въз основа на строителни книжа, разрешаващи „възстановяване и преустройство на жилищна сграда” на мястото на паянтовата жилищна сграда е била изградена масивна стопанска постройка с площ от 79 кв.м., състояща се от: 1) сутерен, състоящ се от гараж, склад, две помещения за лаборатории и входящо преддверие; 2) приземен етаж, състоящ се от офис, щанд, кафе, два санитарни възли и 3) таванско помещение, на което са разположени зала за делови срещи, офис и входно преддверие. Според приетата техническа експертиза процесната постройка представлява нова сграда с по-голяма застроена площ, на три пълни етажа и с променено предназначение, като не е възможно строителният обем на новата постройка, съответстващ на този от старата сграда, да бъде обособен в самостоятелен обект.
Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 108 ЗС и обективно съединения иск за прогласяване нищожност на съдебната спогодба по гр.д. № 3313/1990г. на Пети районен съд, С.. Досежно възражението за давност е приел, че сградата е завършена в груб строеж на 13.12.2006г. когато е съставен акт обр.15 и това е началният момент, от който може да тече давност, но до предявяване на иска необходимият 10-годишен срок не е изтекъл.
В. производство се развива по реда на чл. 196 и сл. ГПК/отм./ по жалба на ответника В. Ж.. В нея липсват съображения свързани с отхвърлянето на възражението му за придобивна давност.
Съдът е приел, че след одържавяване на дворното място процесната едноетажна постройка е останала суперфициарна собственост на бившите собственици на терена. Преди реституцията 9,15/100 ид. части от земята са прехвърлени от държавата в полза на наследодателя на ищеца, поради което ищецът се легитимира като притежател на тези идеални части от земята. При извършеното ново строителство в имота, за което от страна на ищеца не е дадено съгласие и не е учредена суперфиция, той е придобил на оригинерно правно основание /по приращение/ 9,25/100 ид.ч. от спорната сграда, съответстващи на притежавания от него дял в собствеността на дворното място. Независимо от този извод съдът е отхвърлил иска за собственост като е намерил за основателно правопрекратителното възражение на ответника – за изтекла в негова полза придобивна давност. Посочил е, че с отпадането на правата на ответника като съсобственик на сградата поради унищожаването на договора за продажба на наследство, той я владее без правно основание, годно да го направи собственик. Затова за придобиване по давност е необходим десетгодишен срок. За да обоснове изтичането на този срок съдът се е позовал на отбелязаното в приложения акт обр.16, че на 27.06.1996г. е съставен Акт за бетонни и стоманенобетонни конструкции; изтъкнал е че от този момент постройката е била във вид на груб строеж и е била годен обект на правото на собственост. Позовал се е на чл. 14, ал.2, т.12 от действащата към този момент Наредба № 6/15.03.1993г. за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в Република България. Искът е предявен на 25.08.2006г. и към този момент давностния срок, броен от 27.06.1996г., е изтекъл.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280,ал.1 ГПК съдът приема следното:
Първият правен въпрос с материалноправен характер, посочен от касатора, е: от кой момент един незавършен строеж е годен обект за упражняване на владение и придобиване по давност съгласно действащата към 27.06.1996г. нормативна уредба и дали актът за бетонни и стоманенобетонни конструкции доказва съществуването на годен за владеене незавършен строеж. Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2011г. на ОСГК на ВКС, както и с четири решения на ВКС. Липсва противоречие с тълкувателния акт, който дава отговор на различни въпроси – за смисъла на понятието ”упражняване на правото на строеж” по чл. 67 ЗС, когато то е учредено с единен договор за част от обектите в сграда, състояща се от множество самостоятелни обекти; за началото на давностния срок по чл. 67 ЗС и прекъсването му при прехвърляне правото на строеж на последващ суперфициар; за връзката между упражняването на правото на строеж за отделни обекти в сграда от едни суперфициари и упражняването на съответните права на други суперфициари, сключили индивидуални договори със собственика на земята. Това са въпроси, неотносими към настоящия спор. Релевантен за казуса е единствено изводът, че правото на строеж по смисъла на чл.67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж, който обаче напълно съвпада с приетото в обжалвания акт.
Решение № 840 от 15.07.2011г. по гр.д. № 4752/2008г. на ІVг.о., постановено по чл. 290 ГПК, приема, че за да е налице функционално и пространствено обособен обект, годен да осъществява предназначението си, е необходимо сградата да бъде довършена най-малкото в “груб строеж” или “до карабина”; само тогава могат да се извършват правно валидни сделки на разпореждане със сградата или отделни обекти в нея. Останалите три решения – Решение № 1192 от 20.11.2008г. по гр.д. № 5225/2007г. на ІІ г.о., Решение № 1327 от 11.11.2008г. по гр.д. № 6022/2005г. на V г.о. и Решение № 190 от 25.03.2009г. по гр.д. № 60/2008г. на ІV г.о. са постановени по реда на чл. 218а ГПК/отм./ и са в същия смисъл – че правото на строеж се трансформира в право на собственост с изграждането на грубия строеж и че от този момент строежът е годен обект на правото на собственост. Тези разрешения кореспондират с приетото от въззивния съд за степента на завършеност „груб строеж”, необходим за създаване на обекта на правото на собственост, като същевременно не съдържат отговор на втората част на въпроса относно акта, който установява тази степен на завършеност. Поради това липсва основание за допускане на касационно обжалване по посочения въпрос.
На второ място касаторът формулира три процесуални въпроса: 1/ може ли съдът да мотивира решението си въз основа на акт, за който е изискуема писмена форма, без той да е приет по делото и страните да са взели становище по него; 2/ длъжен ли е съдът да се произнесе със съответен съдебен акт при открито производство по оспорване на писмен документ; 3/ длъжен ли е съдът да се произнесе по наведеното възражение в рамките на фактическите твърдения на страните; налице ли е нарушение на диспозитивното начало когато съдът основава решението на факти, за които липсва твърдение на страната.
Първият въпрос е обоснован с извършеното от съда позоваване на Акт за бетонни и стоманенобетонни конструкции, който не е приложен по делото. С него е свързан и третия въпрос – твърди се, че възражението за придобивна давност е уважено в разрез с диспозитивното начало, тъй като то е формулирано общо, без посочване на начален момент и без позоваване на Акт за бетонни и стоманенобетонни констукции от 27.06.1996г. Според приложената съдебна практика съдът следва да изгради своите изводи относно спорното право въз основа на факти, които страните са имали възможност да обсъдят – Решение № 61 от 30.04.2010г. по т.д. № 741/2009г. на І т.о.; съдът не може да обсъжда факт, чийто правни последици не се претендират от страната и да прави от него доказателствени изводи – Решение № 554 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ІVг.о.; съдът може да преценява само доказателства, които са събрани в производството по делото – решение № 265 от 10.09.2012г. по гр.д. № 703/2011г. на ІVг.о.; когато съдът е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то е разгледан непредявен иск в нарушение на диспозитивното начало – решение №125 от 15.07.2013г. по гр.д. № 14/2013г. на ІІ г.о. Посочените разрешения влизат в противоречие с приетото от въззивния съд по възражението за давност и обуславят допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК.
Вторият въпрос касае заявеното от ищеца оспорване на представените от ответника строителни книжа – ситуационна скица, разрешение за ползване, акт обр.15 и акт обр.16. В съдебно заседание на 11.05.2009г. съдът е открил производство по чл. 154 ГПК/отм./, но в постановения съдебен акт не се е произнесъл изрично за резултата от оспорването. Въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда, както изисква чл. 280, ал.1 ГПК. Съдът е приел, че ищецът е собственик на съответната идеална част от сградата по приращение, но е отхвърлил иска с оглед възражението за придобивна давност. Поради това касационно обжалване по този въпрос не следва да бъде допускано.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 25.04.2013г. по гр.д. №3166/2012г. на Софийски градски съд, ІІ-а състав в отменителната му част по касационната жалба на А. М. Х. от [населено място].
УКАЗВА на жалбоподателя в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер на 55,40 лв. за разглеждане на касационната жалба.
При неизпълнение в срок касационната жалба ще бъде върната.
След изтичане на срока и при изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване, а при неизпълнение – за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: