О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 646
София, 24.06.2010г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни , две хиляди и десета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №535/2010 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Г. В. С. чрез представител адв. К. А. от АК Пловдив срещу решение № 4 от 04.01.2010г по гр.дело № 2766/2009г. на Пловдивски окръжен съд ,с което след отмяна на решение №11 от 18.02.2008г по гр.д.3610/2007г на Пловдивски районен съд е уважен иск по чл. 19 ал.3 от ЗЗД срещу касатора , като е отхвърлено възражението на последния за сключване на предварителния договор при крайна нужда
В жалбата се сочи като основание за допускане на касационно обжалване обстоятелство по чл. 280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК, предложена е обосновка по критерия на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК. Доводът е , че дела от този вид, т.е по прилагане института на крайната нужда като основание за унищожаемост , са решавани противоречиво и като пример са приложени решение от 03.12.2007г по гр.д. 746/2007 на СОС и решение №1094 от 01.10.2008г V г.о на ВКС Приложено е и реш. №16 от 02.02.1959г на ОСГК . В допълнително приложеното изложение се развива довод по основанието на чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК, по въпроса за съставомерността на чл. 33 от ЗЗД ,където практиката била оскъдна . Поставя се и въпроса за определянето на събираемите разноски при обявяване на договора за окончателен .
Ответницата по жалбата Е. А. А., чрез адв. А. Г. ,заявява в отговор ,че не е налице основание за допускане на жалбата до разглеждане. Волята на касатора да се откаже от договора не е обусловена от състояние на крайна нужда , а от съжаление за възможен по-висок финансов резултат . Освен по съображенията на въззивния съд , пазарната оценка на имота,дадена от вещото лице , е хипотетична и неоправдана, касае се за земеделски имот с данъчна оценка 758,20 лева .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. о. счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Като е приел по възражение на основание чл. 33 от ЗЗД , поддържано от продавача – касатор , че не е налице унищожаемост на конкретния предварителен договор, макар условията относно цената да установени като пазарно неизгодни по късно ,след сключването му , от обещателя по продажбата , а назначено по делото вещото лице дава заключение за пазарна стойност от 86 800 лева към датата на сключване на договора , към момента на изготвяне на заключението- 78 600 лева, при уговорена продажна цена от 10 000 евро, въззивният съд не е обективирал противоречива практика като е приел ,че липсва другият комулативен елемент , а именно сключване на договора поради крайна нужда . Приложеното от касатора решение №16 от 02.02.1959г на ОСГК не съдържа указания по съставомерността на този признак , който в практиката се изследва на база материалното положение(както е коментирано и в приложеното решение №1094 от 01.10.2008г V г.о на ВКС) ,но предвид решаващата връзка между сключването на договора при явно неизгодни условия и крайната нужда ,в случая от пари. Крайна нужда, с оглед нейната конкретност ,действително не може да се приеме за установена при обстоятелствата , изтъкнати от възизвния съд в решаващите съображения по настоящето дело – ищецът полага труд, има имущество , има доходи ,а болестите констатирани с ЕР на ТЕЛК, не са се активирали,за да обосноват разходи за лечение. Продавачът се е отметнал от сделката като е разбрал ,че би могъл да иска и по-висока цена за имота си . Касаторът оспорва обосноваността на тези изводи на въззивния съд , но не е подкрепил основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 от ГПК с пример от съдебната практика , в която същите обстоятелства да са довели до други правни изводи . Обжалваното от касатора разрешение , с които възражението е прието за неоснователно , е дадено в съответствие с константно формираното в практиката на ВКС разбиране по приложението на института – както по въпроса за комулативното наличие на двете предпоставки на чл. 33 от ЗЗД ,така и с оглед необходимостта състоянието на крайна нужда да бъде установено. Ето защо Върховен касационен съд не приема и довода за необходимост от тълкуване на материалната норма с оглед развитие на правото по критерия на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, при обсъждания понастоящем случай .
Няма отношение към основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК оплакването че не е ясно как въззивният съд е получил сборната сума от 1861 лева разноски в тежест на ответникапо иска , за две инстанции . При положение ,че сборът на установените в тежест на касатора разноси е по- голям , въззивният съд или е приел за прекомерен размера на адвокатското възнаграждение, или е изчислил сбора неправилно , но интерес от жалба в тази част би имала насрещната страна. Такава жалба не е постъпила . Служебен въпрос ,който в случая не засяга защитата на касатора , е и изчисляването на държавните такси в тежест на насрещната страна .
С отговора ответницата по касационната жалба претендира да бъдат заплатени разноските за настоящата инстанция , установени в размер на 845 лева . Искането е основателно .
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 4 от 04.01.2010г по гр.дело № 2766/2009г. на Пловдивски окръжен съд
Осъжда Г. В. С. от гр. П. ул. „Бук” № 5 да заплати на Е. А. А. от гр. П., ул.” Дрян” №2 , сумата 845 лева разноски за настоящата инстанция .
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .