О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
София, 07.04.2009г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на втори април , две хиляди и девета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №460/2009 г.
Производството е по допускане чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на А. П. Е. ,Ваня М. Й. и Л. В. М. чрез адв. Н срещу решение № 78 от 14.07.2008г по гр.дело № 418/2007г. на Софийски апелативен съд , с което в производство по иск за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 48 вр. с чл. 45 от ЗЗД е оставено в сила решение от 22.12.2006г по гр.д. № 388/2006г на Видински окръжен съд в обжалваната част , по присъденото обезщетение в размер на 10 000 лева В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се посочва като съществен процесуалноправен въпрос приложението на чл. 222 от ГПК(отм) спрямо приетото с акт на Прокуратурата , както и неприлагането на чл. 136 от ГПК (отм),обвързано с оплакването за кредитиране за заинтересовани показания. Според изложението решението е в противоречие със задължителната практиката на Върховния касационен съд по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Цитирани са Тълкувателни решения на ОСГК на ВС на РБ №142/01.12.1966г и № 11/03.01.1967г по въпросите относно приложното поле на чл. 222 от ГПК и реш.65/1980 на ОСГК във връзка с правилата на чл. 136 от ГПК(отм) . На следващо място се касае за наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК ,тъй като въпросът за задължителния характер на присъдата и преценката на доказателствата е въпрос от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. о. счита , че не е налице основание за допускане на касационно обжалване .
Постановеното от Софийски апелативен съд решение не се основава на обстоятелства , приети с влязла в сила присъда на наказателен съд по отношение на извършването на деянието и неговото авторство ,тъй като извършителите са били малолетни и срещу тях не е повдигано обвинение пред съд. Деянието, като елемент от фактическия състав на едно деликтно увреждане , в случая е установено със средствата на гражданския процес в мотивите на решението липсва позоваване на чл. 222 от ГПК (отм) , както неоснователно поддържа защитата на касатора. При това извършителите, деянието и неговата противоправност ,са приети за установени въз основа на безспорни пред въззивната инстанция доказателства . Изводите на въззивния съд, както по фактите,така и по правото , не поставят проблематика по смисъла на чл. 222 от ГПК , нито имат отношение към задължителните указания на Върховния съд във връзка с този институт. Поради това не следва да се възприема довод за противоречие на атакуваното решение със задължителната или незадължителна практика на ВС на РБ и ВКС по въпроса за обвързващата сила на присъдата и нейните предели за гражданския процес ,случаят няма отношение към този въпрос .
Върховен касационен съд не приема довода за противоречащо на задължителната или константна съдебна практика разрешение и по въпроса за доказателственото значение и преценката на показания , дадени от майката на пострадалото дете , тъй като твърдението ,че въззивният съд „не е посочил съображения за обективност”, не намира опора в мотивите на обжалвания съдебен акт . Анализът на процесните показания е направен от съда в рамките на изложение, обективиращо обсъждане на доказателствата в съвкупност,за да се направи извод за фактите и връзката между тях . Касае се за оплакване спрямо преценката на фактическите обстоятелства въобще ,а и доколкото съдилищата не са възприели поддържаната от ответниците версия ,че родителите на пострадалото дете са го увредили сами , за да симулират рагада (нараняване) с цел да претендират парично обезщетение. Невъзприемането на подобна теза , без да са ангажирани доказателства , не поставя проблематика по материалноправен или процесуалноправен въпрос и не обективира основание за допускане до касационно обжалване . Изложението на касаторите по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК отъждествява квалификацията на общия въпрос по прилагането на чл. 136 и чл. 188 от ГПК (отм) с касационните оплаквания срещу решението , по смисъла на чл.281 т.3 от ГПК.
Касационно основание по допускане на жалбата за разглеждане не е налице и не се аргументира . Несъгласието на жалбоподателите с изводите на съда(при това фактическите , а не правните ) , поначало не сочи на допуснато процесуално нарушение при обсъждането на доказателствата и няма относимост към основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Приспадането на получино обезщетение , платено от страна на един от родителите на малолетните съизвършителни ,въззивният съд правилно е съобразил при решаващата си дейност по същество , а не при очертаване предмета на въззивното производство , след частично влизане на първоинстанционното решение в сила – за необжалваната част ,до отхвърления пълен размер на иска. Разрешението в тази част също не поставя проблематика по смисъла на чл. 280 ал.1 от ГПК .
Ето защо касационно разглеждане не следва да се допуска .
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение решение № 78 от 14.07.2008г по гр.дело № 418/2007г. на Софийски апелативен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .