4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1130
София, 03.11.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети септември , две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията Томов
гр. дело №3471/2014 г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на П. на Р. Б., чрез прокурор от ВтАП ,срещу решение №86 от 31.03.2014г по гр.дело № 33/2014г. на Великотърновски апелативен съд ,с което в обжалваната част е потвърдено първоинстанционното решение от 26.11. 2013г на Русенски ОС. По иск на основание чл.2б ЗОДОВ е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от досъдебно производство , водено в неразумен срок, до размера на сумата 7 000 лева.
В приложеното съм жалбата изложение на основанията за допускане на касационно обжалване от страна на П. се посочва основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК , по въпросите :
– възможността за предявяване на иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ в хода на висящо производство, което е било образувано преди влизане в сила на ЗИДЗОДОВ, с който е въведена тази правна норма. Посочва се , че въззивният съд е уважил исковете, въпреки че те не се основават на забавени процесуално-следствени действия след 15.12.2012 г., когато е влязъл в сила законът, а за забавяне преди да влезе в сила на правната норма, която предвижда право на обезщетение за вреди ;
– допустимост на предявените по висящо наказателно производство искове по чл.2б ал.1 ЗОДОВ, с които се претендира бавност на производството като цяло, а не отделни нарушения, разбирани като отделни периоди на бавност, в рамките на съответното производство. Посочва се , че въззивният съд е уважил иска без да са представени доказателства за допуснати отделни нарушения в хода на досъдебното производство, отделни периоди на бавност. Прокуратурата счита ,че исковете биха били основателни само в такива случаи и че изводът следва от систематичното тълкуване на на чл.2б ЗОДОВ.
– за съдържанието на предвидените в чл.2б ал.2 ЗОДОВ критерии, които съдът е длъжен да вземе предвид при решаване на въпроса нарушено ли е правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок, както и относителната тежест на посочените критерии един спрямо друг.В аргументация се посочва ,че въззивният съд не е направил задълбочен анализ на доказателствата по делото и че е пренебрегнат като критерий – фактическата и правна сложност на конкретното наказателно производство
– длъжен ли е ищецът да докаже действително претърпени неимуществени вреди поради прекомерната продължителност на воденото производство.Въпросът е обусловен от становище за недоказана причинно-следствена връзка.
– от кой момент се дължи законна лихва – от влизане в сила на решението , или от подаване на исковата молба .Според Прокуратурата, неточно и неправилно съдът е възприел второто разрешение , тъй като нарушение при правото на разумен срок се констатира едва с решението на съда и лихва следва да се присъжда от този момент.
Поддържа се и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, с твърдение за пренебрегване на задължителните указания по ППВС № 4/23.12.1968 г.-т.2, ТР № 1/04.01.2001 г. ОСГК и ТР № 3/22.04.2004 г.ОСГК-т.5, 11 и 15 във връзка с твърдения за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и оплакване ,че принципът на справедливост е нарушен , както и регламентацията в чл. 52 ЗЗД. По това основание не е изрично формулиран правен въпрос.
В мотивиран отговор ответникът И. С. И. , чрез защитника си адв . Й. Й. ,оспорва основанията за допускане до обжалване, по всеки от формулираните въпроси .
ВКС на РБ, състав на ІІІ г.о. намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Предпоставките за това са П. на РБ да обоснове наличието на общо и допълнително основание. Поставеният в изложение правен въпрос представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, когато е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора. Същият не трябва да е свързан с правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка и обсъждането на доказателствата по делото. Единствено при формулиран правен въпрос е възможно допълнителното основание за допускане на касационно обжалване да бъде обосновано , като в тази връзка касаторът е изтъкнал основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК ,но без да постави правен въпрос. Когато се сочи основание по т.1, касаторът трябва не просто да се позове на актове, представляващи задължителна практика, но да направи съпоставка между разрешенията по поставения въпрос в тях и обжалваното въззивно решение , аргументирано да посочи в какво се състоят различията в правните разрешения , при идентитет на случаите. На основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска .
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по формулираните от П. въпроси. За да бъде обосновано основание по т.3 , когато се твърди липса на съдебна практика, трябва да се посочи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието в правната норма, чието тълкуване се иска. В редакцията си нормата на чл.2б ал.2 ЗОДОВ (ДВ, бр.98 от 2012г.) дава ясно указание по въпроса за фактическото основание на иска, с предписанието съдът да вземе предвид общата продължителност и предмета на производството ,както и за приложимостта на този закон при предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство – чл. 2б, ал.2,във вр. чл.8 ЗОДОВ. Темата за допустимостта на иска няма връзка с решаващите изводи на съда . В случая разгледаният иск не е бил предявявен при условието , което касаторът е въвел във въпроса , при това същото няма отношение към допустимостта на претенцията , а към правната квалификация – въпрос по правилността на решението. Нормата е ясна и по отношение на предвидените в чл.2б ал.2 ЗОДОВ критерии , които съдът е длъжен да вземе предвид, тъй като същите са дефинирани в закона по начина , вече установен в практиката на ЕСПЧ и възприет в досегашната практика на ВКС за случаи на нарушено право на разглеждане и решаване на дела в разумен срок( т.е още преди приемането на чл. 2б ЗОДОВ),съгласно чл.6,§1 от Конвенцията (реш. №579 от 2010г по гр.д №377/2009 ІV г.о, реш.№362 от 2013г по гр.д № 92/2013 ІV г.о на ВКС , постановени по реда на чл. 290 ГПК) . Ето защо основанието на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не е налице и по втория формулиран въпрос , както и по следващият – длъжен ли е ищецът да докаже действително претърпени неимуществени вреди поради прекомерната продължителност на воденото производство. Този въпрос – в правния му аспект , има установен отговор в съдебната практика. В случая поставянето му е обусловен единствено от становището на касатора за неправилност на решението на въвзивния съд и е във връзка с обсъждането на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка (недоказана причинно-следствена връзка) , т.е не е отговорено на общото условие за формулиране на правен въпрос .
Следващият въпрос : от кой момент се дължи законна лихва – от влизане в сила на решението , или от подаване на исковата молба , също има ясен и принципен отговор в практиката на ВКС, включително тълкувателната практика по същия закон. Тезата на П. за присъждане на лихва от момента на влизане в сила на съдебното решение , е несъвместима с принципни тълкувания по прилагането на закона и е правно необоснована ,тъй като решението по уважен иск на основание чл. 2б ЗОДОВ е осъдително , има установително действие по отношение на правото на обезщетение -в резултат на друго нарушено право .
Воден от горното , Върховен касационен съд ,ІІІ отд.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение №86 от 31.03.2014г по гр.дело № 33/2014г. на Великотърновски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .