1
2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 329
София, 28.03.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети март , две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател : ТАНЯ МИТОВА
Членове : ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
изслуша докладваното от съдията Емил Томов
гр. дело №783/2016г.
Производството е по чл. 288 от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Г. срещу решение №2387 от 03.12.2015г по гр.дело № 3054/2015г. на Софийски апелативен съд , с което е потвърдено решение от 01.04.2015по гр.д № 427/2014г на Окръжен съд – Кюстендил . По същество е уважен иск на основание 240 ал.1 от ЗЗД за връщане на дадена в заем парична сума от единия на другия съпруг през време на брачното им съжителство .Искът е предявен след развода.
В приложеното към жалбата изложение се посочва противоречие с практиката на ВКС по въпроса за допускане на свидетел пред въззивната инстанция ,предвид указанията по ТР №1/09.12.2013г ОСГТК. Допускане на свидетел е било отказано на касатора като въззивен жалбоподател при положение ,че не е било указано в доклада да ангажира доказателства по отношение целта и начина на ползване на получените средства. В нарушение и противоречие с ТР №1/09.12.2013г ОСГТК е и това ,че въззивният съд не е допуснал да се предяви пред тази инстанция възражението на ответника за недължимост на половината от исковата сума ,като възражение за прихващане. Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК .
Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК поради противоречива практика на съдилищата по въпрос ,при наличие на валиден брак и тъй като не е честа практика съпрузи да се отпускат заеми ,които да търсят след като отношенията си влошат , дали правата да се търсят по договор за заем , или чрез института неоснователно обогатяване.Този въпрос е засегнат в решение от 13.05.2013г по гр.д №4020/2013г на СГС.
Сочи се основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК,по същите въпроси : длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните при условие, че същите са били в брак, с оглед изясняване на делото да установи как са били използвани средствата, дали са разходвани за семейни цели или са вложени в някакъв вид търговска дейност , длъжен ли е бил съдът да укаже и разпредели тежестта за доказване в този смисъл , каква е правната квалификация и способът за защита в подобен казус- неоснователно обогатяване или договор за заем , при условие че е налице писмена декларация за получаване на определена сума ,няма данни за реалното й предаване и няма сключен писмен договор за заем , а страните са съпрузи. Поставя се и въпрос за условието на споразумението по чл. 51 СК при развода и неговия обхват необходимо ли е било изрично да се сочи сумата по декларацията за да се приеме , че е включена в споразумението , както приема въззивния съд .
Отговор от ответницата не е постъпил .
След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита , че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване.
Не е налице противоречие с практиката на ВКС по прилагане на чл. 266 ал.1 ГПК , в частност противоречие с цитираното решение №546/2010 по гр.д № 856/2009г ВКС , тъй като по въпроса са дадени указания в на ТР № 1/2013г ОСГТК и въззивното решение е съобразено с тях. Софийски апелативен съд е отказал да допусне на въззивника гласни доказателства за установяване на твърдения , които не са за нови обстоятелства и същевременно не са били заявени от него с отговора на исковата молба . На твърдението на ищцата за дадена в заем от единия на другия съпруг паричната сума , при наличие на издаден и неоспорван от ответника свидетестващ документ- декларация за получаването , отговорът на последния, че не е получавал сумата и евентуално че не дължи да я връща понеже насрещната страна не доказва основанието с документа , както и че евентуално искът е погасен по давност , преклудира за него възможността да твърди ,че е разходвал сумата за задоволяване нужди на семейството и поради това дължи евентуално само половината (чл. 36 СК) Съдът следва да дава указания на страната , когато не се сочат доказателства за заявени обстоятелства , но не указания какви твърдения да заяви. Съдържанието на възражението , на което се позовава касаторът в изложението , не е възражение за прихващане. Касаторът несъстоятелно се позовава и на пропуски в доклада по чл.146 ГПК.Въззивният съд е съобразил изцяло постановките на ТР № 1/2013г ОСГТК
На следващо място, в изложението се изтъкна противоречиво решаване по смисъла на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК по въпроса какъв е способът за защита при подобни фактически отношения. Условието във въпроса е , че е налице писмена декларация за получаване на определена сума , няма данни за реално предаване , няма сключен писмен договор за заем , а страните са съпрузи .
Основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК не е налице . Възприемането на мотивите по приложеното решение №3381/13.05.2015г на СГС в частта им какъв иск е следвало да заведе ищеца при наличните данни по това дело (не като „договор за заем”, а като „ неоснователно обогатяване”), не обективира разрешение на правен въпрос и не са решаващи мотиви на съд по такъв въпрос . Съдът не указва на ищеца какво да твърди ,а единствено квалифицира твърденията му. Правната квалификация е различна и в зависимост от това дали се твърди съществуване , или несъществуване на основание за предаването, респ. получаването на сумата .
В случая по настоящето делото е дадено съответното правно разрешение, предвид положителното твърдение на ищцовата страна за наличие на заемно правоотношение , като по иска е проведено пълно и главно доказване на основанието по чл. 240 ЗЗД при наличие на писмено доказателство – признание за получаване на сумата , без в документа основанието да е посочено. То е прието за установено от показанията на свидетел. Разликата между доказване на волеизявление (като юридически факт при договорна обвързаност ) и доказване на други елементи от реалния договор за заем е трайно установена в съдебната практика , на част от която която въззивният съд се е позовал (реш.№52/2009г по т.д № 695/2008 ТК , реш.№390 от 2010 по гр.д №134/2010г. ГК на ВКС. , решение №219 от 2014г по гр.д №1319/2014г І. г.о на ВКС по реда на чл. 290 ГПК) В съответствие с горната практика е възприето ,че при удостоверено получаване на твърдяната сума следва ищцата пълно и главно да докаже поето насрещно задължение от получателя за връщане на сумата , което не се презюмира. Свидетестващият документ не е достатъчно доказателство за това, освен ако няма и друго съдържание , за естеството на задължението. В случая, доколкото друго съдържание на свидетстващия документ липсва, свидетелски показания са били допустими.
Предвид кръга решаващо произнесени от въззивния съд правни въпроси при формиране на решаващите му изводи , основание по смисъла на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК не се мотивира и не е налице , по въпрос длъжен ли е съдът да изследва действителната воля на страните, при конкретните обстоятелства. Отговорът е установен в практиката на ВКС и той е положителен. Въззивният съд е изследвал действителната воля на страните при сделка помежду им и обжалваното решение не е в отклонение от установената практика. Съгласно чл. 25 СК (чл. 24 СК, отм) всеки от съпрузите може да сключва сделка на разпореждане с лично имущество, с другия съпруг включително. Процесните парични средства, установени по произход и размер , са били лично имущество , договорът за заем е вид договор , а договорът е вид сделка . Законът е ясен.
Следващият въпрос , задаен при условията на чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК също има установен отговор в практиката на ВКС , обусловен от оборимия характер на презумпцията в чл. 36 ал.2 СК и поради това отговорът е в зависимост от предмета на делото , наведените от страните твърдения и принципа на диспозитивното начало . Отговорът на този въпрос не обуславя други решаващи изводи на съда по конкретното дело, а по изложените по- горе съображения е извън неговия предмет .
Няма отношение към решаващата дейност на съда въпросът какви са способите за защита при облигационни отношения между съпрузи. Изборът им зависи от ищеца и от обстоятелствата , на които е основан иска. Освен това този въпрос се услови за факти , различни от доказаните по делото – установеното реално предаване на другия съпруг парична сума от 23 000 щ.долара, представляващи лични средства на единия съпруг, за което получателя е издал и свидетестващ документ.
Въпросът за правното значение на споразумението по чл. 51 СК (чл.99 ал.3 СК отм), в което освен задължителното съдържание по закон (съответно заявлението на съпрузите в развод , че по време на брака не са придобивани недвижими имоти , общи влогове в банки, а движимите вещи са поделени ) се заявява още , че страните „уреждат всички свои лични и имуществени отношения след развода и нямат други претенции един към друг”,също е намерил разрешение в практиката на ВКС (ТР№60/1987г по гр.д № 31/87г на ОСГК ,както и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения №269/2009 по гр. дело № 422/2009 г. и реш. №124/2010 по гр. дело № 792/2009 г. на II г. о на ВКС., посветени на последиците от споразумението) Споразумението има характер на договор , а договорите имат предмет, в случая уреждане на обусловените от брачната връзка лични и имуществени правоотношения след развода. Поради това заявлението за изчерпателност и липса на претенции засяга единствено тези правоотношения но не и права и задължения ,произтекли от сключени между бившите съпрузи сделки по смисъла на чл.25СК, освен при изрично съдържание на споразумението в тази връзка .
С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд ІІІ г.о
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска до касационно обжалване решение № 2387 от 03.12.2015г по гр.дело № 3054/2015г. на Софийски апелативен съд
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2 .