4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1267
гр.София, 13.11.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 625 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. Х. срещу решение № 27 от 27.02.2012 г. на Апелативен съд-гр. В., гражданско отделение, постановено по в. гр. д. № 579 по описа за 2011 г. в частта, с която е отменено решение № 74 от 14.01.2010 г. по гр.д. № 2014 по описа за 2008 г. на Варненския окръжен съд и В. Н. Х. е осъден да заплати на основание чл.4, ал.2 от ЗОПДИППД/обн. в ДВ бр.19 от 2005 г., отм./ в полза на държавата сумата от 143 140,12 лв., представляваща стойността на имущество, придобито от престъпна дейност в периода от 1992 г. до 2007 г. Касаторът В. Н. Х. твърди, че решението на Апелативен съд-гр. В. е неправилно-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Първият поставен от касатора въпрос е дали след връщане на делото от ВКС за ново разглеждане на въззивната инстанция въззивният съд е длъжен да изготви доклад по чл.146 от ГПК, включително да даде указания на страните за липса на ангажирани доказателства за твърдени от тях обстоятелства, като спази разпоредбата на чл.146, ал.3 от ГПК и да даде възможност на страните да вземат становище по дадените с доклада указания и да ангажират съответните доказателства. Счита, че въззивният съд не му е дал указания за необходимостта да докаже реалното получаване на сумата от 50 729,30 лв. в противоречие със задължителната съдебна практика, отразена в решение № 310 от 30.07.2010 г. по гр. д. № 1086/2009 г., ІІ ГО, решение № 172 от 23.02.2010 г. по гр.д. № 386 от 2009 г. на ІІІ ГО, решение № 135 от 20.12.2010 г. по т. д. № 13 от 2010 г. на І ТО на ТК на ВКС. Вторият въпрос е дали е достатъчно за уважаване от съда на искането на комисията липсата на установеност за законността на доходите на лицето, или необходимо условие е и комисията да установи и съдът да изгради изводи за основателно предположение и наличие на връзка между придобитото имущество-предмет на отнемане и конкретно установената престъпна дейност. Касаторът твърди, че в обжалваното решение съдът е възприел първия подход в противоречие със задължителната практика на ВКС, отразена в цитирани от него решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Третият въпрос, чието разрешаване според касатора би допринесло за точното прилагане на закона, е дали следва стойността на имуществото, когато е определена преди 5.7.1999 г., да бъде съпоставяна с минималните работни заплати, или трябва да бъде деноминирана съгласно установения от Закона за деноминация на лева способ.
Ответникът по жалбата Комисия за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност твърди, че не са налице основанията за нейното допускане, като я оспорва и по същество.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
В обжалваното решение въззивният съд е приел, че представените от касатора почетна грамота и диплом не удостоверяват реалното получаване на печалба в размер на 50 729,30 лв. от казино „Върбата”, поради което е изключил тази сума от приходите с установен законен произход на касатора. Касаторът счита, че би могъл да докаже получаването на сумата, ако въззивният съд му беше указал съобразно чл.146, ал.2 от ГПК, че за този факт не сочи доказателства. Смята, че според възприетата практика на ВКС, ако първоинстанционният съд не е изпълнил задължението за даване на такива указания, това задължение тежи и върху въззивния съд. Действително разпоредбата на чл.146, ал.2 от ГПК възлага на съда да укаже на страната за кои от твърдените от нея факти тя не сочи доказателства. Това задължение обаче се отнася само за тези факти, които са били посочени от ответника в отговора на исковата молба. В случая касаторът е заявил в писмения си отговор, че е получил дарение от баща си Н. К. Х. в размер от 6 000 долара през 1994 г., дарение от майка си И. В. И. в размер на 300 000 лв. през 1996 г. и заем от 17 000 долара през 1999 г. Той не е посочил като част от законните си доходи получаването на печалба от казино „Върбата” в размер на 50 729,30 лв. Ето защо и съдът не е имал задължение да дава на касатора указания, че не сочи доказателства за този неизтъкнат от него факт. Задължението по чл.146, ал.2 от ГПК се отнася до факти, на които страната се е позовала в съответните процесуални срокове, но не и до факти, които са преклудирани в съответствие с чл.133 от ГПК/ решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 1151/2009 г. на І ГО на ВКС/.
Касаторът е посочил получаването на печалбата от казино „Върбата” в декларацията по чл.17 от Закона и като доказателства за твърдението си е представил пред комисията почетната грамота и диплома. Тези документи са били представени от комисията с исковата молба. В този случай, дори да се приеме, че касаторът може да се позовава на факта, който не е изтъкнат в отговора на исковата молба, съдът не е бил длъжен да му дава указания, че не сочи доказателства за този факт. Доказателствата вече са били представени, но не са били достатъчни. Съдът може да дава указания, че доказателства не се сочат, но не и указания, според които представените доказателства са непълни и недостатъчни за установяване на обстоятелствата, за които се сочат. Ето защо въззивният съд не е имал задължение да дава указания на касатора, че не сочи доказателства за реалното получаване на печалба от казино „Върбата” в размер на 50 729,30 лв.. Следователно обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС и по този въпрос касационното обжалване не следва да бъде допускано.
В трайната съдебна практика на ВКС по приложението на чл.28 от ЗОПДИППД/обн. в ДВ бр.19 от 2005 г., отм./ е прието, че липсата на законен източник за доходите на ответника не е достатъчна, за да се уважи искането на комисията за отнемане на имуществото. Необходимо е още въз основа на конкретни факти и обстоятелства по делото да се достигне до основателно предположение, че имуществото е придобито със средства именно от престъпната дейност на лицето. В този смисъл освен цитираните от касатора решения са и решение № 1 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 697/2010 г. на ІV ГО, решение № 388 от 22.02.2012 по гр. д. № 248 от 2011 г. на ІІІ ГО и много други. От установените по делото конкретни факти е видно, че обжалваното решение не противоречи, а отговаря на тази съдебна практика. Касаторът е бил осъден с влязла в сила присъда за това, че на 23.05.1997 г. е възбудил у Г. Г. заблуждение, като е направил опит да му причини имотна вреда в размер на 26 000 щатски долара-престъпление по чл.210, ал.1, т.2 и 5 във връзка с чл.209, ал.1 от НК. Към мотивираното искане комисията е представила справка за съдимост на касатора от 19.05.2008 г., която не е била оспорена. От справката се изяснява, че за проверявания от комисията период В. Н. Х. е бил осъден с влезли в сила присъди за две други престъпления: за извършено на 17.07.1997 г. престъпление по чл.214, ал.2, т.4 от НК/изнудване/ и за извършено на 25.11.1994 г. престъпление по чл.195, ал.1, т.3 от НК/кражба с взлом/. Престъпленията са в обхвата на чл.3, ал.1 от Закона, по своя характер са користни и могат да доведат до придобиване на незаконна имотна облага. Следователно установените с присъди престъпни деяния на касатора са факти, от които може да са достигне до обосновано предположение, че имуществото му с недоказан законен произход е придобито в резултат от престъпна дейност. Ето защо не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по втория повдигнат от касатора въпрос.
Използваният в обжалваното решение метод за сравняване на приходите и разходите с помощта на минималните работни заплати е справедлив, тъй като отчита инфлационните процеси. Този метод съответства на утвърдената съдебна практика/ решение № 834 от 23.12.2010 г. по гр. д. № 1417 по описа за 2009 г. на ІV ГО на ВКС/ и няма нищо общо с начина, по който се определя аритметичното съотношение между стария и новия лев към 5 юли 1999 г. съобразно Закона за деноминацията на лева. Дали минималните работни заплати са в стари лева преди 5.7.1999 г., или в нови лева след тази дата, е без значение, тъй като съотношението между тях би било едно и също. Ето защо поставеният от касатора въпрос е неотносим към точното прилагане на закона, поради което касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по този въпрос не следва да бъде допускано.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 27 от 27.02.2012 г. на Апелативен съд-гр. В., гражданско отделение, постановено по в. гр. д. № 579 по описа за 2011 г., в частта, с която е отменено решение № 74 от 14.01.2010 г. по гр.д. № 2014 по описа за 2008 г. на Варненския окръжен съд и В. Н. Х. е осъден да заплати на основание чл.4, ал.2 от ЗОПДИППД/обн. в ДВ бр.19 от 2005 г., отм./ в полза на държавата сумата от 143 140,12 лв., представляваща стойността на имущество, придобито от престъпна дейност в периода от 1992 г. до 2007 г.
Определението е окончателно
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: