4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 358
гр.София, 31.03.2015
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дванадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 6064 по описа за 2014 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. И. Т. против решение № 1193 от 23.06.2014 г., постановено по гр. д. № 1422 по описа за 2014 г. на Пловдивския окръжен съд, Х-ти граждански състав, с което е потвърдено решение № 1025 от 10.03.2014 г. по гр. д. № 16882 по описа за 2013 г. на Пловдивския районен съд, ХІ-ти граждански състав, за отхвърляне на предявените от А. И. Т. срещу Б. дирекция за управление на водите в Източнобеломорски район искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е необосновано, постановено при нарушение на материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следния въпрос:
За да попада един ръководител на държавна институция в хипотезата на чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията/тоест да е ръководител на държавна институция, създадена със закон или постановление на Министерския съвет, достатъчно ли е съществуването на тази държавна институция да е принципно предвидено в закон или ПМС/, или е необходимо тази държавна институция да е възникнала/учредена/ директно по силата на съответния закон или ПМС?
По този въпрос обжалваното решение противоречи на влязло в сила решение от 25.07.2011 г. по гр. д. № 5561/2010 г. на 79 състав на СРС.
Ответникът по жалбата Б. счита че решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Касаторът А. И. Т. е била директор на Б. дирекция Източнобеломорски район-гр. П. по силата на сключен трудов договор с Министерството на околната среда и водите и е била уволнена на основание чл.19а, ал.2 във връзка с ал.1 и чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията. В исковата молба е оспорила, че може да бъде уволнена на това основание, тъй като не е ръководител на държавна институция, създадена със закон или ПМС. Съдилищата обаче са достигнали до противоположния извод, приемайки че разпоредбата на чл.19а, ал.2 от Закона за администрацията е приложима по отношение на касатора, поради което са отхвърлили исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ.
При тези мотиви поставеният от касатора въпрос е от значение за изхода на спора, но даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос съответства на задължителната практика на ВКС, отразена в решение № 44 от 26.03.2015 г. по гр. д. № 4123 по описа за 2014 г. на ІV ГО на ВКС. Това решение касае законосъобразността на уволнението на директора на Западнобеломорския район на Б. дирекция на същото основание/чл.19а, ал.2 от Закона за администрацията/ и е постановено по реда на чл.290 от ГПК по въпроса дали лицата, заемащи ръководни длъжности в държавни институции, създадени със заповед на отделен министър, попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратяват по реда на чл.19а от Закона за администрацията. В решението е дадено тълкуване на нормата на чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията, в която са посочени белезите на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт. Посочените от закона критерии се отнасят до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно- да са създадени със закон или с постановление на Министерския съвет и да имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. Това означава осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Ирелевантно за приложимостта на визираната правна норма е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. В подкрепа на изложеното следва да се добави заложеното в закона/чл.19, ал.8 ЗАдм./ правно положение на ръководителите по чл.19, ал.4 ЗАдм. за издаване на административни актове. По тези критерии директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите по чл.19, ал.4, т.4 ЗАдм. на изпълнителната власт. Те са компетентни органи по околната среда по Закона за опазване на околната среда/ЗООС/ – чл.10, ал.1, т.4, като правният им статут е уреден в разпоредбата на чл.14 от посочения закон, а именно-да осигуряват провеждането на държавната политика по опазване на околната среда на регионално равнище. Освен това басейновите дирекции са и юридически лица към министъра на околната среда и водите на бюджетна издръжка и се представляват от съответните директори или упълномощени от тях длъжностни лица. Законът вменява ръководителите на басейновите дирекции да бъдат второстепенни разпоредители с бюджета, включително и с бюджетни кредити към министъра на околната среда и водите, да съставят предупредителни и констативни протоколи, да издават предписания, заповеди по прилагане на принудителни административни мерки и наказателни постановления. Съгласно чл.153, ал.1 от Закона за водите/ЗВ/ за басейновото управление на водите в районите по чл.152 ЗВ се създават басейнови дирекции към Министерството на околната среда и водите. Следователно образуването на басейновите дирекции, както и определянето на териториалната им юрисдикция, е изрично посочено в нормативен акт от най-висока степен – закон. В чл.154 ЗВ се предвижда посочените в чл.153 ЗВ басейнови дирекции да се създават със заповед на министъра на околната среда и водите, която се обнародва в „Държавен вестник“, а дейността, организацията на работа и съставът им да се определят с правилник, също издаден от министъра на околната среда и водите. Предвидените в чл.154 ЗВ актове на министъра на околната среда и водите имат вторичен, производен характер и целят конкретизиране на създадените по силата на специалния закон териториални органи на държавната изпълнителна власт в областта на управлението на водите. В тази връзка редакцията на чл.19, ал.4, т.4 ЗАдм. не следва да се тълкува стеснително. Под „създадени със закон или с постановление на Министерския съвет“ законодателят е имал предвид тези държавни институции да са предвидени като част от системата на органите за държавно управление за първи път в закон, какъвто е и настоящият случай, или в постановление на МС. Тези изводи се потвърждават и от изрично регламентираните в чл.155 ЗВ самостоятелни правомощия на директорите на басейнови дирекции, сочещи като цели реализирането на конкретни властнически функции, непосредствено ръководство и оперативно осъществяване на задачите на държавно управление в определен отрасъл на дадена територия. Аргумент в тази насока се извежда и от систематичното място на цитираните правни норми /чл.чл.153 и 154 ЗВ/ в закона, а именно, че същите са включени в Глава десета, Раздел ІІ ЗВ, който е наименован „Органи за управление на водите“. Видно от разпоредбите на чл.чл.185, 186 и 188 ЗВ и от административно-наказателните разпоредби (чл.201 ЗВ), басейновите дирекции, съответно техните ръководители, разполагат със самостоятелни контролни функции и с административнонаказателна компетентност. Съгласно чл.51, чл.52, ал.1, т.4 и чл.155, ал.1, т.3 ЗВ директорите на басейнови дирекции издават разрешителните /индивидуални административни актове/, предвидени в този закон. Законът е възложил също така в тяхна изключителна компетентност издаването на определена категория административни актове. Пак по силата на закона е допусната и възможността да оправомощават длъжностни лица за изпълнението на конкретни техни правомощия. Ето защо директорите на басейновите дирекции попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 ЗАдм. и техните трудови правоотношения могат да се прекратяват по реда на чл.19 а, ал.2 от същия закон.
Следователно противоречивата практика по поставения от касатора въпрос вече е преодоляна с постановено по реда на чл.290 от ГПК решение на ВКС, поради което касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1193 от 23.06.2014 г., постановено по гр. д. № 1422 по описа за 2014 г. на Пловдивския окръжен съд, Х-ти граждански състав
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: