5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр.София, 11.03.2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Митова
ЧЛЕНОВЕ Емил Томов
Драгомир Драгнев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 1206 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. М. Н. срещу решение № 1098 от 29.06.2012 г., постановено по гр.д. № 1186 по описа за 2012 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, с което е отменено решение № 2766 от 10.06.2009 г., постановено по гр. д. № 4261 по описа за 2007 г. на Софийския градски съд, ГО, І -5 състав, в частта, с която М. Х. Вели е осъден на основание чл.45 от ЗЗД да заплати на Н. М. Н. обезщетение за неимуществени вреди над 1 000 до 5 000 лв. и искът за тази разлика е отхвърлен.
Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи всички точки на чл.280, ал.1 от ГПК. Тези основания са формулирани в изложението както следва:
І.1. Налице е противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС по въпроса, че деликтът е по-широко понятие от престъплението.
2. При определяне размера на обезщетението в обжалваното решение неправилно е приложен критерият за справедливост. Не е отчетен фактът, че ищецът е публична личност. В други случаи за деликт, състоящ се само от клевети, ВКС присъжда много по-висок размер на обезщетението.
3. В обжалваното решение съдът е игнорирал част от доказателствата, изопачил е и превратно е тълкувал друга част, като така е проявил избирателен подход при оценка на доказателствата.
4. Въззивният съд не е изложил мотиви в обжалваното решение. Не са обсъдени седемнадесет довода, изложени в писмената защита на касатора.
ІІ.Противоречие на обжалваното решение с други влезли в сила съдебни актове.
5. Не е спазено задължението на съда да проведе справедлив процес, което представлява нарушение на чл.47 от Х. за основните права в ЕС. Допуснато е противоречие с цитирани от касатора решения на Европейския съд по правата на човека, което според него е основание за допускане на касационно обжалване по т.2 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
ІІІ. Касаторът посочва въпроси, по които според него следва да се допусне касационно обжалване на основание т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
6. Длъжен ли е съдът да присъди обезщетение за неимуществените вреди от всички съставни части на деликта, след което да определи справедливо обезщетение?
7. Длъжен ли е съдът да отчете факта, че реално първоинстанционната присъда не е влязла в законна сила по нито едно от деянията, предмет на всяко от четирите обвинения и че спрямо гражданските искове не се поражда правният ефект на чл.300 от ГПК?
8 Представлява ли касационно основание фактът, че съдът не е обсъдил изобщо част от елементите на процесния деликт?
9. Представлява ли касационно отменително основание фактът, че ответникът изобщо не е оборил презумпцията за вина по чл.45, ал.2 от ЗЗД?
10. Фактът, че въззивният съд не е приложил наложения в Европейския съюз принцип за справедливост при определяне на размерите на обезщетенията, представлява ли касационно основание?
11. Фактът, че въззивният съд не е отчел обстоятелството, че ищецът е публична личност, представлява ли касационно основание?
12. Съдът не е отчел, че ищецът е адвокат и е приравнен на съдия съобразно чл.29, ал.1 от Закона за адвокатурата, а му е определено обезщетение по-малко от 1/5 от размера на съдийската заплата.
13. Представлява ли касационно отменително основание фактът, че въззивния съд е приравнил понятията деликт и престъпление?
14. Представлява ли касационно отменително основание неправомерният отказ на въззивния съд да събере поискани от страната доказателства?
Касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по поставените въпроси.
Ответникът по жалбата М. Х. Вели не взема становище по нея.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Касаторът е посочил в исковата си молба, че е бивш административен ръководител на прокуратура и настоящ адвокат, член на национално ръководство на политическа партия и експерт към няколко правозащитни организации. Участвал е в редица съдебни дела с голям обществен интерес. През месец март 2003 г. М. Вели го рекетирал, заплашвал го с убийство, заканвал се да изгори адвокатската му кантора. На 20.03.2003 г. ответникът нападнал ищеца в [населено място]. Поискал му 1000 лв. затова, че обработва земеделски земи в района, заплашвал го, обиждал го публично, нахвърлил се върху него, ударил го и разкъсал яката на дрехата му. В резултат на тези действия ищецът бил опозорен, накърнено било доброто му име и клиентите се отказали от него. Провалена е била кампанията за избирането му за кмет на общинските избори през 2003 г., както и кампанията му за избиране за народен представител. За всички тези вреди е счел, че е необходимо обезщетение в размер на 100 000 лв., като частично е предявил исковете за 10 500 лв. Описаните в исковата молба деяния на ответника са били предмет на наказателно дело от частен характер № 199 по описа за 2003 г. на Тутраканския районен съд. По това дело ответникът е бил осъден от Тутраканския районен съд затова, че на 20.03.2003 г. се е заканил на ищеца да му причини тежка телесна повреда и това е възбудило основателен страх у ищеца-престъпление по чл.144, ал.1 от НК, за което е осъден условно на три месеца лишаване от свобода. М. Х. Вели обаче е бил оправдан за престъпления по чл.144, ал.1 от НК за закана с престъпления против имуществото на ищеца, по чл.148, ал.1, т.1 от НК за уронване честта и достойнството на касатора с думи и действия, както и за престъпление по чл.148, ал.2 от НК- за публично разгласяване на позорни обстоятелства. Присъдата в осъдителната част е отменена с решение № 145 от 1.12.2006 г. по в.ч.н.х.д. № 230 по описа за 2006 г. на Силистренския окръжен съд поради изтекла абсолютна погасителна давност и потвърдена в оправдателните части. С решение № 376 от 31.05.2007 г. по наказателно дело № 76 по описа за 2006 г. на ВКС, ІІІ НО, въззивното решение е оставено в сила в отменителната част, а жалбата на касатора срещу останалите части е оставена без разглеждане.
Предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществените вреди от деянието са уважени до размера от 5 000 лв. с решение № 2766 от 10.06.2009 г. по гр. д. № 4261 по описа на СГС, І отделение, 5 състав. С обжалваното решение № 1098 от 29.06.2012 г., постановено по гр.д. № 1186 по описа за 2012 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав, обезщетението е намалено на 1 000 лв. За да обоснове това намаление, въззивният съд е изложил съображения, че с влязла в сила присъда ответникът е бил оправдан за закана за извършване на престъпление против имуществото на ищеца, за публично изричане или извършване на унизителни за честта и достойнството му действия, както и за разгласяване на позорни обстоятелства, поради което не дължи обезщетение за тези деяния. Посочил е, че не е доказано инцидентът да се е отразил неблагоприятно на работата и на политическата кариера на касатора. Въпросите, по които касаторът желае да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, следва да бъдат обобщени в четири групи. Първата група въпроси са за съотношението между граждански деликт и престъпление. Касаторът твърди, че според съдебната практика деликтът е по-широко понятие от престъплението, поради което оправдателната присъда за три престъпления не освобождава ответника от гражданската му отговорност за деянията. В случая въпросът за съотношението между граждански деликт и престъпление не е от значение за изхода на спора, тъй като описаните в исковата молба и в тъжбата деяния са едни и същи и фактическият състав на престъпленията напълно съвпада с фактическия състав на гражданския деликт, за който касаторът е претендирал обезщетение. При пълното покриване на фактическия състав правилно въззивният съд е приложил разпоредбата на чл.222 от ГПК/отм./, като е приел, че оправдателната присъда е задължителна относно противоправността на деянието и вината на дееца.
Втората група въпроси касаят критериите за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Касаторът е изложил твърдения за противоречие на обжалваното решение с други решения, при които е определено по-голямо обезщетение за деликти с по-ниска степен на увреждане. Както е пояснено в ППВС № 4 от 1968 г., критерият за справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с преценката на редица конкретни обективни обстоятелства, които се съобразяват с оглед установената фактическа обстановка. Ето защо размерът на обезщетението за всеки отделен случай е различен и това не означава, че е създадена противоречива практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, която може да бъде основание за допускане на касационно обжалване. Следователно и тази група въпроси не може да обоснове допускане на обжалваното решение до касационно обжалване.
Третата група въпроси касае допуснатите според касатора от въззивния съд процесуални нарушения, състоящи се в липса на мотиви, необсъждане на аргументи на страните, превратно тълкуване на доказателства, недопускане на доказателства на страните. В конкретния случай въззивният съд е изложил мотиви, обосноваващи намаляването на размера на присъденото обезщетение. Съдът не е отказал да събере доказателствата на касатора. Макар да е поискал разпит на двама свидетели във въззивната жалба, в публичното съдебно заседание на 5.6.2011 г. той не е потвърдил това свое доказателствено искане. Съгласно указанията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалният въпрос, по който може да бъде допуснато касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за фактическата обстановка, възприета от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Следователно и с тази трета група от въпроси касаторът не е успял да преодолее критериите за селекция на касационните жалби.
Четвъртата група въпроси се отнасят до констатирани според касатора противоречия с практиката на Европейския съд по правата на човека. Съгласно чл.303, ал.1, т.7 от ГПК окончателните решения на Европейския съд по правата на човека представляват основание за отмяна на влязло в сила съдебно решение. Ето защо твърдените от касатора противоречия не са основания за допускане на касационно обжалване, а евентуално, след постановяване на такова решение от Европейския съд по правата на човека по случая на касатора, биха били основание за отмяна на решението на Българския съд. Същото се отнася и за евентуалното нарушение на правото на касатора на справедлив съдебен процес съгласно чл.47 от Х. на основните права на европейския съюз.
В обобщение следва да се приеме, че касационната жалба не отговаря на критериите за селекция, формулирани в чл.280, ал.1 от ГПК, поради което касационното обжалване не следва да бъде допускано.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1098 от 29.06.2012 г., постановено по гр.д. № 1186 по описа за 2012 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, осми състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: