О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 355
София, 07.03.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на втори март две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията А. Саралиева гр.дело № 64/2011 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. К. Г., чрез пълномощника му адв. Е. П., против решението от 05.08.2010 г. по гр.д. № 9979/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-Б възз.състав, с което е оставено в сила решението от 07.07.2009 г. по гр.д. № 25333/2007 г. на Софийски районен съд, 70 състав, с което е отхвърлен предявения от касатора срещу М. К. А. иск с правно основание чл. 26 ал. 2 във вр. с чл. 44 ЗЗД за прогласяване нищожността на отказ на касатора от наследство на баща му, вписан в особената книга на съда под № 7/1990 г.
Ответницата М. К. А. не изразява становище.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК, подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед обжалваемия интерес.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: следва ли да се приеме, че има направен отказ от наследство, след като липсва писмено изявление за отказ, направен от наследника, и този наследник твърди, че не е правил такъв отказ, макар в книгата за откази от наследство при районния съд да е вписано, че има направен от него отказ от наследство; дали отказът от наследство представлява сложен фактически състав от няколко действия и дали липсата на някое от тези действия като част от общия фактически състав води до извод, че липсва направен отказ от наследство; кой носи доказателствената тежест за установяване на липсата или наличието на отказ от наследство. Касаторът поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, което обосновава с твърдения за необоснованост на решението и нарушение на процесуални правила. Освен това твърди, че е налице и противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК- решение № 622/13.04.1991 г. по гр.д. № 370/1991 г., решение № 310/29.05.1995 г. по гр.д. № 127/1995 г., и двете на ВКС, І г.о., и решение № 18/01.03.1974 г. по гр.д. № 108/1974 г- на ОСГК на ВС, в които е прието, че отказът от наследство е едностранен формален писмен акт, който се извършва по реда на чл. 52 във вр. с чл. 49 ЗН, а в случая този ред не е спазен, тъй като липсва писмено заявление до районния съд, направено от него.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК. В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК липсват доводи за обосноваване на хипотеза по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, т.е. произнасяне на съда по правен въпрос, който касае приложение на нов закон или на правна норма, която е неясна и се нуждае от тълкуване или по приложението на която липсва съдебна практика, или макар да има такава се налага тя да бъде променена. Изложените в него твърдения за нарушения на процесуални правила и необоснованост на решението са относими към касационните основания за неправилност на решението по чл. 281 т. 3 ГПК, а не към основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая в съответствие с трайната и безпротиворечива съдебна практика въззивният съд е приел, че ищецът по иска за обявяване на нищожността на отказа от наследство трябва да я докаже, и след съвкупна преценка на събраните доказателства е достигнал до извод, че е останало недоказано твърдението му, че не е заявил писмено отказ от наследство на баща му към удостоверения от съда момент през 1990 г., а напротив, от доказателствата се установява, че такова заявление е било направено от него на 24.01.1990 г. и вписано в нарочната книга на ІV РС-София. Приложените съдебни решения също не могат да обосноват основание за допускане на касационно обжалване, тъй като приетото в тях, че отказът от наследство е едностранен формален писмен акт, който се извършва по реда на чл. 52 във вр. с чл. 49 ЗН не е в противоречие с разрешението по въпроса в обжалваното решение, което е в същия смисъл. Затова не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 05.08.2010 г. по гр.д. № 9979/2009 г. на Софийски градски съд, ІV-Б възз.състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: