О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 254
София, 05.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети март две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията А. Саралиева ч.гр.дело № 206/2011 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на С. С. Т., чрез пълномощника му адв. К. К., против определението от 18.06.2010 г. по ч.гр.д. № 12949/2009 г. на Софийски градски съд, ІІ въззивен бр. състав, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определението от 16.05.2009 г. по гр.д. № 16002/2007 г. на Софийски районен съд, 69 състав, в частта за намаляване на присъдените разноски в полза на [фирма] от 4560 лв. на 1691,40 лв., а не на 150 лв. Изложени са доводи за незаконосъобразност на определението.
Ответникът не изразява становище.
Частната жалба е подадена в законния срок от надлежна страна.
Тъй като се касае за определение, попадащо в кръга на визираните в чл.274 ал.3 т.2 ГПК, разглеждането на частната жалба по същество от ВКС като трета инстанция е обусловено от наличие на предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че въпросът относно приложимата разпоредба от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е разрешен в противоречие с трайно установената съдебна практика, като въззивният съд е приел, че е приложим чл. 7 ал. 2, а не чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредбата.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о., намира, че не е налице основание по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на определението. Жалбоподателят трябва да посочи и приложи съдебни актове в подкрепа на твърдението му за противоречие със съдебната практика по правния въпрос, разрешен в обжалвания съдебен акт. В този смисъл е т. 3 на ТР № ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случая жалбоподателят не е посочил, нито е представил влезли в сила съдебни актове, в които да е формиран противоречив извод по разрешения от въззивния съд правен въпрос за приложимост на разпоредбата на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/ 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, когато се касае за трудово дело по иск с определен материален интерес, какъвто е настоящият случай- искове за заплащане на обезщетение по чл. 224 ал. 1 КТ в размер на 65 580 лв. и обезщетение за забава 2 000 лв., и неприложимост на разпоредбата на чл. 7 ал. 1 т. 1 от Наредбата, имаща предвид трудови дела по неоценяеми искове. От изложението към частната касационна жалба, неподкрепено с конкретни съдебни актове, не може да се направи преценка за противоречие със задължителна практика на ВКС, попадаща в приложното поле по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, или незадължителна съдебна практика по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК. Затова не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното определение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 18.06.2010 г. по ч.гр.д. № 12949/2009 г. на Софийски градски съд, ІІ въззивен бр. състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: