О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 248
София, 21.02.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, ІІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
изслуша докладваното от съдията А. Саралиева гр.дело № 1118/2010 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. А. Ч. действащ като [фирма], чрез пълномощника му адв. Р. Б., против решение № 321 от 26.02.2010 г. по гр.д. № 3151/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решението от 22.06.2009 г.по гр.д. № 2689/2008 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Б. К. С. сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът по жалбата Б. К. С., чрез пълномощника му адв. Г. М., изразява становище в писмен отговор, че не са налице основания по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, и претендира разноски.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК, подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с оглед обжалваемия интерес.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът поставя въпроса: дали отговорността по чл. 45 ЗЗД е отговорност за лични действия на физическото лице и може ли в търговското му качество то да бъде субект на тази отговорност. Вторият посочен въпрос е: може ли да се обоснове отговорност по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД на [фирма] при положение, че в решението на въззивният съд няма изобщо мотиви въз основа на какви факти е прието, че вредата е пряка и непосредствена последица от твърдяното непозволено деяние. Касаторът поддържа, че е налице противоречие с ППВС № 7/1959 г., в което е посочено, че причинната връзка трябва да е доказана във всеки конкретен случай -основание по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. Сочи още, че двата въпроса са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото- основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на III г. о., намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че отговорността за причиненото на ищеца увреждане- салмонелозен ентерит е на ответника- едноличен търговец, доколкото именно при осъществяването на неговата дейност по приготвяне и продажба на храни в заведение за обществено хранене е допуснато заразяване на ищеца. Ответникът е нарушил задълженията си по чл. 16а и чл. 17 ал. 1 от Закона за храните. Съдът е приел квалификация по чл. 45 ЗЗД като отговорност за лични действия. Даденото разрешение по първия въпрос е в съответствие с трайната и последователна съдебна практика.
Не е налице и посоченото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Предвид задължителното тълкуване с ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС- т. 4, това основание е налице, когато разглеждането на поставения въпрос допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или когато законите са непълни, неясни или противоречиви, което предполага тяхното тълкуване и съответно развитие на правото . В случая касаторът не е обосновал в изложението такава хипотеза. С обжалваното решение въпросът за възможността при деликт да бъде ангажирана личната отговорност на едноличния търговец, е разрешен в съответствие с установената съдебна практика, според която такава отговорност съществува, ако увреждането е резултат на личните действия на физическото лице – едноличен търговец. Разпоредбите на закона, относими към повдигнатия въпрос, са ясни и не се налага да бъдат тълкувани.
По отношение вторият въпрос в изложението следва да се има предвид, че както е поставен съставлява оплакване за допуснато съществено процесуално нарушение-липса на мотиви, което е основание за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281 т. 3 ГПК, но не и основание по чл. 280 ал. 1 ГПК, и може да се преценява в производството по чл. 290 ГПК, ако касационното обжалване бъде допуснато, а не в настоящото производство.
Разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като няма доказателства за направени такива за настоящата инстанция.
Постъпила е и частна жалба от [фирма], чрез пълномощника му адв. Р. Б., против определение № 1049 от 13.04.2010 г. по гр.д. № 3151/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на решението от 26.02.2010 г. по същото дело с присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 500 лв. Изложени са съображения за незаконосъобразност.
Ответникът по частната жалба Б. К. С. не е изразил становище.
Частната жалба е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че молбата за присъждане на разноски за въззивната инстанция е неоснователна, тъй като търговското дружество не е жалбоподател, а въззивна жалба е подадена от едноличния търговец и е разгледана и преценена като неоснователна.
Частната жалба е частично основателна. Въззивният съд не е взел предвид, че [фирма] е ответник по въззивната жалба на ищеца. Щом като тя не е уважена и е потвърдено решението на първата инстанция за отхвърляне на предявения иск срещу този ответник, същият има право на разноски за въззивната инстанция съгласно чл. 78 ал. 3 ГПК. Видно от пълномощното /л. 34 от въззивното дело/ адв. Б. е упълномощена да представлява и защитава по въззивното дело и двамата ответници, а в договора за правна защита и съдействие /на гърба на пълномощното/ е посочено, че договореното и изплатено възнаграждение е 500 лв., без да е уточнено, че внесеното възнаграждение е за защитата само на единия ответник- търговското дружество. При това положение следва да се приеме, че разноските са направени поравно от двамата ответници. Следователно ищецът следва да заплати на ответника [фирма] направените разноски за въззивната инстанция в размер на 250 лв.
Обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която не е уважена молбата на [фирма] за присъждане на разноски за въззивната инстанция за сумата 250 лв. и да се уважи искането за тази сума. В останалата част по молбата за разноски за въззивната инстанция определението следва да се потвърди.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 321 от 26.02.2010 г. по гр.д. № 3151/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в обжалваната част.
ОТМЕНЯ определение № 1049 от 13.04.2010 г. по гр.д. № 3151/2009 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата му за допълване на решението от 26.02.2010 г. по същото дело с присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 250 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Б. К. С. от [населено място]”, [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], разноски за въззивната инстанция в размер на 250 /двеста и петдесет/ лв.
ПОТВЪРЖДАВА посоченото определение в останалата обжалвана част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: