О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 209
София, 02.03.2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и десета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ТОМОВ
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 229 /2010 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. на в. р. – правоприемник на Национална служба „П”- МВР срещу решение от 27.10.2009 г. по въззивно гр. д. № 1309 /2009 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „д” с-в., с което е потвърдено решение на СРС, с което по иск по чл.357 КТ е отменено дисциплинарно наказание „забележка”, наложено от Директора на ГД „Гранична полиция” на И. К. Р..
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон.
Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено следното : въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона – чл.187,т.7 КТ, както и за развитие на правото – че ищецът не е била запозната със съдържанието на писмото, за неизпълнението на което е била наказана, като съдът е пренебрегнал факта, че ищецът не е изпълнила законни нареждания на работодателя, които са и били дадени и преди писмото и само са възпроизведени по-късно с него, за което има свидетелски показания по делото.
Ответникът в това производство И. К. Р. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата, подала е насрещна касационна жалба.
Настоящият състав намира следното:
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано в срок въззивно решение по неоценяем иск.
Искането е неоснователно, по следните съображения:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че наказанието е наложено за две нарушения и на основание чл.193,ал.2 КТ е незаконосъобразно за първото, защото работодателят не е поискал от служителя обяснения; наказанието е незаконосъобразно и за второто твърдяно нарушение по следните съображения: ищцата е била наказана за това, че е нарушила законовите разпореждания на работодателя, дадени с писмо с посочени регистрационен номер и дата на Директора на ДКИАД-МВР, като в докладна записка е разгласила личната си парола за достъп до автоматизираните информационни системи на МВР, с което е дала възможност същата да бъде научена или използвана от други служители; когато трудовите задължения произтичат от вътрешни правила, разпоредби, актове на работодателя, необходимо е служителят да е бил запознат с тях, за да може да ги спазва, а когато не е бил уведомен – няма основание да се изисква от него да ги спазва; в случая не е установено ищцата да е била запозната с правилата за работа с паролите за достъп до масивите на МВР, които са установени с посоченото в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание писмо, което е адресирано до висшестоящи служители и самото то изисква съдържащите се в него задължения да бъдат сведени до знанието всички, чиято работа налага достъп до информационните масиви; но не е доказано съдържанието на писмото да е достигнало по някакъв начин до мястото, на което е работела ищцата.
Доколкото се иска установяване на това какви разпореждания на работодателя са визирани в разпоредбата на чл.187,т.7 КТ, въпросът е материалноправен. А доколкото се твърди, че въззивният съд не е обсъдил факти и доказателства, въпросът е процесуалноправен.
От значение за спора е дали до ищцата са достигнали конкретните нареждания на работодателя, за чието неизпълнение е наказана. В заповедта е написано, че те са дадени с посоченото с номер и дата писмо, не се твърди да са дадени по друг начин.
Поради което и в предмета на спора и в предмета на доказване не се включват други нареждания на работодателя, дадени на служителя по друг начин, независимо от това дали са сходни или идентични с тези, съдържащи се в писмото (просто защото ищецът не е наказана за тях, а за тези в писмото).
Съдът по съществото на спора не следва да обсъжда въпроси, които са извън предмета на спора и предмета на доказване, нито да основава решението си на тях. Затова и такива въпроси не могат да са от значение за точното прилагане на закона – чл.187,т.7 КТ и за развитие на правото.
Също така: законът (разпоредбата на чл.187,т.7 КТ) не е непълен, неясен, нито противоречив. Касаторът не обосновава твърдение, че по прилагането на закона липсва съдебна практика, или че тя е неправилна поради неточно тълкуване и че разглеждането на спора ще допринесе за промяната и и касаторът не е изложил аргументи срещу приетото от въззивния съд разрешение, нито е посочил как приетото от въззивния съд разрешение влиза в конфликт с разрешенията на други въпроси, по които има установена съдебна практика.
Поради което следва да се приеме, че повдигнатите въпроси не осъществяват основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
От изложеното следва, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради което и на основание чл.287,ал.4 ГПК не следва да бъде разглеждана насрещната касационна жалба.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение от 27.10.2009 г. по въззивно гр. д. № 1309 /2009 г. на Софийски градски съд, г.о., ІV „д” с-в.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.