О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 146
София, 08.02.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари………………….………
две хиляди и единадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: АНИ САРАЛИЕВА
ЕМИЛ ТОМОВ
при секретаря………………………………..………………………………………………… в присъствието на прокурора …..………………………………………………. изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА………………………
гр.дело N 747/2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Адвокат И. И. от АК-Т., в качеството му на пълномощник на Й. И. Й. от[населено място], е подал касационна жалба срещу решение № 9 от 18.02.2010 година по гр.д. N 360/2009 година на окръжен съд Т., с което е отменено решение № 419 от 6.11.2009 г. по гр.д. № 369/2009 г. на Т. районен съд и са отхвърлени искове на касатора срещу [фирма],[населено място] с правно основание чл.222, ал.3 КТ и чл.226, ал.1, т.2 КТ. Оставил е в сила същото решение в отхвърлителната част за претендирана лихва за забава върху същите обезщетения.
Ответникът [фирма],[населено място], оспорва касационната жалба и наличието на основание за допускането й до разглеждане по съображения, изложени в отговор.
Жалбата е постъпила в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима – подадена е от легитимирано лице срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е с обжалваем интерес над 1000 лева. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, на който текст се позовава касаторът, поради следното:
Процесуалноправният въпрос, който е поставен на разглеждане в изложението, се отнася “за това до кога може да се направи възражение за изтекла погасителна давност за предявяване на иска” при действието на настоящия ГПК, по който въпрос касаторът поддържа, че няма формирана съдебна практика. Вторият въпрос не е формулиран, но от съдържанието на изложението става ясно, че той е материалноправен и е във връзка с приложението на чл. 226, ал.1, т.2 КТ. Отнася се до това дали работникът търпи имуществени и неимуществени вреди тогава, когато работодателят му е изготвил документ с неверни данни, но той не го е използвал по предназначение за реализиране на правата си – в случая не е подал искане пред пенсионните органи за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст.
Не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание се прилага тогава, когато в приложението се поддържа и обосновава наличието на задължителна практика на ВС и ВКС /ППВС или ТР ОСГК ВКС/ по някой въпрос, който по конкретното дело е решен в противоречие с нея. Представеното ТР № 4 от 5.04.2006 г. по тълк.д. № 4/2005 г. ОСГТК на ВКС не засяга спорните въпроси в техните конкретни измерения и не може да обоснове извод за противоречие с въззивното решение. Позоваването на определение № 1072 от 14.08.2009 г. по гр.д. № 515/2009 г. на IV г.о. ВКС насочва към основанието за допускане на касационно обжалване по т.2 от текста – въззивното решение засяга въпроси, които се решават противоречиво от съдилищата. Приложеният съдебен акт обаче, не е от кръга на визираните в текста, тъй като не съдържа окончателно произнасяне по съществото на правния спор. Независимо от това понастоящем по него е постановено решение по чл.290 ГПК № 415/12.07.2010 г., от което е видно, че то се отнася до различна фактическа и правна обстановка – не е издаден документ по чл.2 от Наредбата за пенсиите, който факт е препятствал възможността за подаване на заявление за отпускане на пенсия. В настоящия случай документа е издаден, но касаторът не е заявил правата си пред съответния пенсионен орган по реда на чл.94, ал.1 КСО. Ако беше направил това, той можеше да търси разлика в пенсиите спрямо отразеното в новия документ и отпуснатата му вече такава. Субективните права трябва да бъдат упражнени или да е препятствано упражняването им, за да възникне право на обезщетяване по друг ред. В противен случай се заменя правото на работника или служителя да търси пенсия от осигурителния институт със задължение на работодателя да я плати под формата на обезщетение за пропуснати ползи. Липсва причинно-следствена връзка между евентуалната вреда и поведението на длъжностни лица от ответното предприятие за времето, посочено в исковата молба. В този смисъл не може да се обоснове и становището за липса на съдебна практика.
Въпросът за погасителната давност не е основен за отхвърляне на иска по чл.222, ал.3 КТ и не е обусловил изхода на делото. Дори решаването му в поддържаната от касатора насока няма да промени постановения резултат, тъй като този иск, освен като погасен по давност, е отхвърлен като неоснователен – към момента на влизане в сила на съдебното решение, с което трудовият договор на касатора е обявен за недействителен, съответно са настъпили последиците по чл.75, ал.1 КТ, липсват доказателства той да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Установяването на елементите от приложимата правна норма по исковете за обезщетения тежи върху претендиращият работник или служител.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на IІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение решение № 9 от 18.02.2010 година по гр.д. N 360/2009 година на окръжен съд Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.