О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 14
София, 04.01.2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести ноември…………………
две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря………………………………..….……………………………………………..в присъствието на прокурора ………….………………………………………..изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА……………………..
гр.дело N 4704/2015 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 1007 от 18.05.2015 година по гр.д. № 933/2015 година на Софийския апелативен съд. Жалбоподателят К. С. А. от София, чрез пълномощника си адв. В. Т. от АК-София, изразява недоволство от въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3, предл.1, вр. чл.4 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата между уважения размер от 20 000 лева и претендирания такъв по частичен иск от 120 000 лева, при общ дължим размер на репарацията от 300 000 лева. Недоволен от решението е останал и ответникът Апелативна прокуратура – София, който го обжалва в частта, с която е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди в посочения размер от 20 000 лева. В касационните жалби се поддържат оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т. 3 ГПК.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК. Те са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на иска над 5000 лева.
Страните не са изразили становища по жалбите на насрещната страна.
1. Жалбоподателят К. С. А. от София е изготвил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е формулирал въпроса: „Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди”. Излага съображение за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД и липсата на единни критерии за определяне размерите на обезвредите на пострадалите лица – чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като за обосноваването му се позовава на Постановление на ПлВС № 4/68г. и ТР №3/2004 г. ОСГК на ВКС, както и на влезли в сила решения по гр.д. № 15003/2010 г. на СГС, І г.о., 7 състав и от 25.10.2012 г. по гр.д. № 1976/2012 г. на СГС, І г.о., 8 състав.
Касационно обжалване не трябва да се допуска поради следното:
Зададеният материалноправен въпрос е формулиран общо и неговия отговор се съдържа в посочената от самия касатор задължителна практика на ВКС и решения на съдилищата, която е обилна, безпротиворечива и всеобхватна. В касационната жалба и изложението към нея се съдържа общо позоваване на нормата, която регламентира начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане /чл.52 ЗЗД във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ/. Представените съдебни решения потвърждават последователната и утвърдена съдебна практика за начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, което във всеки случай е конкретно и зависи от много фактори, но се стреми към удовлетворяване на общото изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост. По съществото на спора се изразява недоволство от размера на присъденото обезщетение, което двете съдебни инстанции са определили на 20 000 лева. В тази насока въззивният съд е изложил подробни, а не формални съображения за обстоятелствата, от които зависи размера на репарацията в конкретния случай, а именно – продължителността на наказателното преследване от 18 години, чийто срок не може да се приеме за разумен, дългият престой в ареста – 2 г. и 1 м., както и тежестта на обвиненията по чл.195, ал.1, т.3 НК за извършени множество кражби. Същевременно съдът е отчел, че към момента на повдигане на обвиненията /13.10.1995 г./ ищецът не само е бил осъждан двукратно, но по отношение на него е било преведено в изпълнение наказанието „арест” за 1 месец. Обществено укоримото поведение на ищеца е било санкционирано и с друг съдебен акт от 2009 г., когато той е бил признат за виновен и осъден за престъпление против собствеността по квалифицирания състав на чл.195, ал.1, т.3 НК. Поради това съдът е приел, че негативното отношение на близките и обкръжението е мотивирано не само от процесното наказателно преследване, но и от многократно проявеното обществено-опасно поведение на ищеца. Същото се отнася и до негативните последици върху психиката му, изразяващи се в депресия, подтиснатост и отчаяние. Съдът е намерил за недоказани твърденията за наличие на причинна връзка между наказателното преследване и обстоятелството, че приятелката на ищеца го е напуснала, работодателите са го отхвърляли, а той е направил опит за самоубийство. В този смисъл решението е напълно законосъобразно и обосновано, тъй като е направен разбор и са преценени всички обстоятелства по делото, а тяхното влияние върху справедливия размер на репарацията е правилно определено.
2. По жалбата на Апелативна прокуратура София:
Този касатор също не е формулирал конкретни въпроси, които да бъдат обсъдени в хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Посочил е, че „процесуално-правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд…” Твърди също така наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД. Развил е доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, която е дала отражение върху присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди – касационно основание за отмяна на неправилни решения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да се стигне до обсъждането им обаче, трябва да се преодолеят изискванията за допускане на обжалването. Представените съдебни решения, които този касатор намира за относими към становището му за наличието на допълнително основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /№ 832 от 10.12.2010 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІV г.; № 229 от 15.07.2013 г. по гр.д. № 1179/2012 г. на ІV г.о; № 46 от 07.06.2013 г. по гр.д. № 102/2013 г. на БАС и др./, не го подкрепят и данни за противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД в случая не се установява. Тъкмо обратно – практиката е последователна и единна при определяне на критерия „справедливост”, който във всеки случай е различен и се преценява от съда в зависимост от много обстоятелства, основните от които са изяснени в цитираните и от касатора Постановление на ПлВС № 4/68г. и т. 3 и 11 от ТР №3/2004 г. ОСГК на ВКС.
При този изход на делото съдът не присъжда разноски за касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1007 от 18.05.2015 година по гр.д. № 933/2015 година на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.