О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1250
София, 30.12.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември………………………
две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря………………………………..….……………………………………………….в присъствието на прокурора ………….…………………………………………изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА……………………..
гр.дело N 4625/2015 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 828 от 24.04.2015 година по гр.д. № 487/2015 година на Софийския апелативен съд. Жалбоподателят Д. Д. М. от [населено място], чрез пълномощника адв. Хр. М. от АК-София, изразява недоволство от въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата между уважения размер от 12 000 лева до присъдения с първоинстанционното решение такъв от 26 450 лева. Недоволен от решението е останал и ответникът Апелативна прокуратура – София, който го обжалва в частта, с която е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди в посочения размер от 12 000 лева, който намира за завишен. И в двете жалби се излагат съображения за неправилност на решението поради допуснати нарушения на материалния и процесуален закон и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК. Те са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с цена на иска над 5000 лева.
Страните не са изразили становища по жалбите на насрещната страна.
1. Жалбоподателят Д. Д. М. от [населено място] е представил изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, което не съдържа конкретно питане – изискване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК във вр. чл.280, ал.1 ГПК. От съдържанието му може да се изведе твърдение, че касаторът не е доволен от намаления размер на обезщетението за неимуществени вреди с оглед установената по делото фактическа обстановка и релевантни обстоятелства, от които зависи справедливостта на репарацията по смисъла на чл.52 ЗЗД. Позовава се на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като сочи решение № 213 от 18.04.2000 г. по гр.д. 1265/1999 г. на ВКС, което не представя. Не излага съображения за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД и липсата на единни критерии при определяне размерите на обезвредите на пострадалите лица – чл.280, ал.1, т.2 ГПК, каквото е всъщност вярното допълнително основание в случая. Не обосновава и липсата на практика по приложението на чл.52 ЗЗД, нито необходимост от промяна на съществуващата практика в поддържана от касатора насока – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Касационно обжалване не трябва да се допуска още поради следното:
Както се посочи, липсват конкретни материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които Върховният касационен съд да обсъди в контекста на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. В касационната жалба и изложението към нея се съдържа общо позоваване на нормата, която регламентира начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане /чл.52 ЗЗД във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ/. По съществото на спора се изразява недоволство от размера на присъденото обезщетение, което след произнасянето на въззивния съд е намалено от 26 450 лева на 12 000 лева. В тази насока въззивният съд е изложил подробни, а не формални съображения за обстоятелствата, от които зависи размера на репарацията в конкретния случай, а именно – продължителността на наказателното преследване от близо 8 години, взетата мярка за неотклонение „подписка”, тежестта на обвинението по чл.343, ал.1, б.”в”, вр. чл.342, ал.1 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода от 2 до 6 години”, негативното отражение на наказателното преследване върху психиката и поведението на ищеца, сега касатор, фактът, че то е станало достояние на обществото. Не е приел за доказано наличието на причинна връзка между образуваното наказателно производство и заболяването „диабет”, както и с наложената ПАМ – отнемане на свидетелство за правоуправление, тъй като контролните органи действат самостоятелно при условията на чл.42, т.1, б.”б” от ЗДвП /отм./ – т.10 от ТР №3/2004 г. ОСГК на ВКС.
2. По жалбата на Апелативна прокуратура София:
Този касатор също не е формулирал конкретни въпроси, които да бъдат обсъдени в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Развил е доводи за материална незаконосъобразност на въззивното решение, която е дала отражение върху присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди – касационно основание за отмяна на неправилни решения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да се стигне до обсъждането им, обаче, трябва да се преодолеят изискванията за допускане на обжалването. Представените съдебни решения, които трябва да се съобразят в контекста на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК, не обосновават твърдението му за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД, а тъкмо обратно – за последователна и единна практика по приложението на критерия „справедливост”, който във всеки случай се преценява от съда и зависи от много обстоятелства, основните от които са изяснени в цитираното и от касатора Постановление на ПлВС № 4/68г., т.11 от ТР №3/2004 г. ОСГК на ВКС и приложените решения № 145 от 15.11.2010 г. по гр.д. № 451/2010 г. на Великотърновския апелативен съд; № 20 от 31.01.2014 г. по гр.д. № 4907/2913 г. на ІV г.о. и № 11 от 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/2013 г. на ІІІ г.о.
При този изход на делото съдът не присъжда разноски за касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 828 от 24.04.2015 година по гр.д. № 487/2015 година на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.