О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 1324
София, 18.12.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември…………………………….
две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ
ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
при секретаря………………………………..….……………………………………………..в присъствието на прокурора ………….………………………………………..изслуша докладваното от председателя (съдията) ТАНЯ МИТОВА……………………..
гр.дело N 5116/2014 година.
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 963 от 15.05.2014 година по гр.д. № 94/2014 година на Софийския апелативен съд. Жалбоподателят Б. Н. Т. от София, чрез пълномощника си адв. И. В. от АК-София, изразява недоволство от въззивното решение в частта, с която искът му за обезщетение за неимуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата на РБ, с правно основание чл.2, ал.1, т.1 и 2 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата между уважения размер от 80 000 лева и претендирания такъв от 400 000 лева. Недоволен от решението е останал и ответникът Апелативна прокуратура – София, който го обжалва в частта, с която е определен размера на обезщетението за неимуществени вреди в посочения размер от 80 000 лева.
Касационните жалби са постъпили в срока по чл.283 ГПК. Те са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт с обжалваем интерес над 5000 лева. Страните взаимно си оспорват жалбите.
1. Жалбоподателят Б. Н. Т. от София е изготвил формално изложение на основанията за допускане на касационно обжалване – изискване по чл.284, ал.3, т.3 ГПК. В първите две точки от него не са формулирани конкретни въпроси, на които касационният състав да даде отговор в съответствие с правомощията си по чл.280, ал.1 ГПК. Посочено е, че в противоречие с практиката на ВКС решаващият съд „не е направил задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта. Не са обсъдени и приети доказани вреди” и по-нататък „Не съществува еднозначно становище на съдилищата относно това какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедлив”, т.е. въведени са оплаквания за неправилност на решението поради допуснато нарушение на съществено процесуално правило /чл.235, ал.2 ГПК/, довело и до материална незаконосъобразност на постановения съдебен акт /чл.52 ЗЗД/, които съставляват касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Излага съображение за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като за обосноваването му е се позовава на съдебно решение от 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/2012 г. на ВКС, ІV г.о.
Касационно обжалване не трябва да се допуска поради следното:
Както се посочи, липсват материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, които Върховният касационен съд да обсъди в контекста на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. В касационната жалба се съдържа общо позоваване на нормата, която регламентира начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане /чл.52 ЗЗД във вр. с §1 от ЗР на ЗОДОВ/. Представеното съдебно решение потвърждава последователната съдебна практика за начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, което във всеки случай е конкретно и зависи от много фактори, но се стреми към удовлетворяване на общото изискването на чл.52 ЗЗД за справедливост. По съществото на спора се изразява недоволство от размера на присъденото обезщетение, което след произнасянето на въззивния съд е намалено от 200 000 лева на 80 000 лева. В тази насока въззивният съд е изложил подробни, а не формални съображения за обстоятелствата, от които зависи размера на репарацията, а именно – продължителността на наказателното преследване до произнасянето на окончателна оправдателна присъда / приблизително около три години/, взетата мярка за неотклонение „задържане под стража” за 50 дни, а след това заменена с парична гаранция и подписка, тежестта на обвинението за подкуп по чл.304б НК, възрастта на ищеца, длъжността, която е заемал /прокурор във В./ и начина, по който е понесъл несправедливо повдигнатото обвинение, отзвука от това обстоятелство сред близки и познати, професионалният му статут към момента на постановяване на съдебното решение – от 1.03.2009 г. той е бил възстановен на заеманата длъжност и е встъпил отново на работа като прокурор във В..
В т. 3 от изложението е формулиран въпросът „Представлява ли медийното отразяване на наказателното дело и претърпените от това негативни емоции и преживявания от ищеца, пряка и непосредствена последица от воденото наказателно производство, за която отговорност да носи Прокуратурата на Република България?”. Касаторът поддържа, че въззивният съд е изразил становище „НЕ” в разрез със задължителна практика на ВКС, обективирана в решения № 233 от 18.05.2012 г. по гр.д. № 104/2012 г. на ІV г.о.; № 281 от 04.10.2011 г. по гр.д. № 1684/2010 г. на ІІІ г.о. и др.
В тази част становището на въззивния съд е неправилно. Всички конкретни обстоятелства, които са дали отражение върху личния и професионален живот на ищеца, включително публичната разгласа на започналото наказателно преследване и начина на неговото отразяване в медиите, са в причинно-следствена връзка с действията на прокуратурата и съставляват морални вреди, които подлежат на обезщетяване. Независимо от това незаконосъобразните мотиви на съда в тази част не са се отразили върху правилността на постановения краен резултат. Съдът е определил размер на обезщетението, което съответства на обществената и икономическа обстановка с Р България и в този смисъл удовлетворява изискването за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. От друга страна трябва да се отчете и обстоятелството, че наказателното производство е приключило в срок и касаторът веднага е бил възстановен на заеманата длъжност, която упражнява и в момента.
2. По жалбата на Апелативна прокуратура София:
Този касатор също не е формулирал конкретни въпроси, които да бъдат обсъдени в хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Развил е доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, която е дала отражение върху присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди – касационно основание за отмяна на неправилни решения по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да се стигне до обсъждането им, обаче, трябва да се преодолеят изискванията за допускане на обжалването. Представените съдебни решения, които трябва да се обсъдят в контекста на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не обосновават твърдението му за наличие на противоречива практика на съдилищата по приложението на чл.52 ЗЗД, а тъкмо обратно – за последователна и единна практика по приложението на критерия „справедливост”, който във всеки случай се преценява от съда и зависи от много обстоятелства, основните от които са изяснени в цитираното и от касатора Постановление на ПлВС № 4/68г.
При този изход на делото и поради липса на искане съдът не присъжда разноски за касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд – състав на III г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 963 от 15.05.2014 година по гр.д. № 94/2014 година на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.